1. Земетресението

В 10:49 ч. всичко утихна окончателно. Уплашени до смърт, учениците стояха в тъмнината на непознатия коридор. А сега?


 

Това РП пресъздава ключов момент от Главната сюжетна линия (ГСЛ) на форума. Повече информация относно ГСЛ можете да прочетете тук (клик).

Тервел мразеше студа, поради което през последните няколко дни му беше изключително трудно да излиза от стаята си. Смяташе за скандално, че от "Мунгав" не правеха нищо, за да отопляват всички части на замъка, като принуждаваха учениците да се навличат с най-дебелите си пуловери и шуби. Беше решил скоро да отиде при директорката Багрянова, за да да протестира срещу нарушаването на човешките си права и да изисква по-сериозно отношение. Разбира се, никой нямаше да му обърне внимание, както ставаше обикновено с неговите оплаквания, но това в никакъв случай не можеше да го спре. Не съществуваше опция той да си замълчи за каквото и да е в този живот. 
Днес Тервел беше в особено лошо настроение. Всичко започна рано сутринта, когато забеляза дупка в любимото си палто - ярко жълто, от най-прекрасната змейска кожа и изключително меко. Вероятно се беше закачило за някой пирон. Тервел се опита да поправи проблема с магия, но изглежда допусна някаква грешка, защото дрехата се подпали и цялата стая се напълни с пушек. Наложи се да си облече второто любимо палто - чисто бяло, направено от кожа на норки, с много пух и огромна подплата на раменете, което ги караше да стърчат (но всъщност точно това правеше палтото шик). Но болката от загубата на първото палто щеше да го дължи цял ден, може би седмица.
Имаше час в Подземията, където беше дори по-студено от останалата част на замъка. Близо до Главната зала се размина с проф. Фелес - преподавателката по Пророкуване. Тя изглеждаше доста замислена, даже разтревожена. Тервел си помисли дали да не я заговори, но осъзна, че Фелес щеше да го държи в коридора поне петнадесет минути, което въобще не беше вариант тази сутрин. Така двамата просто се разминаха.
Момчето точно завиваше към Централния коридор, когато се почувства зле. Главата му се завъртя, олюля се, като в последния момент успя да се задържи за една статуя. В съзнанието му закратко се материализира статична картина на паднало дърво: голям дъб с разперена като ветрило корона. Около дървото се стелеше гъста мъгла. Само секунда по-късно всичко се нормализира и Тервел почувства бодеж в слепоочието си. 
Напоследък често му се случваха подобни епизоди. Той беше убеден, че това бяха видения за бъдещето, но никога не можеше да разбере значението им. Освен това всеки път се чувстваше ужасно след това - болеше го глава, повръщаше му се. Днес явно съдбата беше решила да му струпа всичко наведнъж. 
Намираше се близо до кабинета по Отвари, когато настъпи кулминацията на нещастията му. Усети как земята под краката му започна да се тресе. Първоначално си помисли, че получаваше ново видение. След малко обаче усети, че въздействието имаше чисто механичен характер. Трусът не беше толкова силен, че да го изкара извън равновесие, но накара вътрешностите му да се преобърнат. Към края на труса Тервел успя да залитне към прозореца и да се задържи за рамката му. Ненадейно погледна навън (прозорецът беше омагьосан да показва над земята) и видя гъстата мъгла, обвила една видимите корони на дърветата в далечината. Стори му се, че някъде там беше и онова дърво от виденията му.
Вторият трус определено беше по-силен, защото само след две-три секунди прозорецът се пропука и се разби на парчета върху Тервел. Няколко стъкла прорязаха пръстите на ръцете му, а едно по-големичко се заби в рамото му, където голямото палто леко се беше отместило. Болката не беше силна, но го накара да изпита осезаема уплаха. Нямаше кой знае колко време да обмисля какво да прави, защото неочаквано подът се разцепи на две и Тервел усети свличане на земята под краката си. В същото време над него се отчупваха камъни от стената и от тавана, поради което той намери за най-удачно да се свие на кълбо.
Боже, какъв ден.

Последните дни Морса нямаше възможност да обърне внимание на абсолютно нищо в свободното си време. Жабокът ѝ Тръпчинко не ѝ оставяше мира – гонеше го из училището, той най-внезапно правеше един грандиозен скок, после втори и се опитваше да избяга. Където и да се намираше Морса, тя нямаше момент спокойствие. След поредния час по дуелиране, в който тя не можеше да се концентрира и дори ѝ направиха забележка, най-сетне реши че ще заведе октариновата жаба да я види професор Пенева - учителката по Грижа за магическите създания и да даде някакво обяснение за поведението му.
 
-       Странно, наистина. Не е в сезон за разплод, което е необичайното. Много любопитно. Считай го за твоята домашна работа – ако разбереш на какво се дължи промяната в поведението, не само ще дам повече точки на дом “Лъч”, но и ще ти вдигна оценката.
 
Това беше един хитър начин да кажеш “не знам” и да запазиш гордостта си пред ученик. Все пак професор Пенева не обръщаше толкова внимание на животните, а всички знаеха че Дядо Ставри полагаше истински усилия да се грижи за тях. Когато Морса се посъветва с него за Тръпчнико, той просто изръмжа:
 
-       Не си мисли че е толкова специален. Всички жаби се опитват да избягат от собствениците си. Знаеш ли защо? Защото не им е работа да ги покровителстват нито магьосници, нито мъгъли!


Ама че глупост, помисли си Морса и се запъти към Подземието. На Тръпчинко му е толквоа по-добре да се грижа аз за него. Искаше ѝ се да направи някоя успокояваща отвара с водна мента, за да укроти неспокойното му сърце и се запъти към склада на кабинета по отвари.
 
Докато събираше нужните съставки, изведнъж усети труса. Бурканчетата започнаха да тракат заплашително, Тръпчинко се размърда неспокойно в торбичката на Морса и започна да квака нервно. Изведнъж подът под тях се свлече. Морса пропадна с него. Беше адски тъмно. След малко усети втори трус. Не беше сигурна къде се намира и се изкашля шумно заради огромния облак прах, който я заобикаляше. По пода се намираха следи от счупени буркани,  а един голям камък бе затиснал глезена ѝ. Тогава ѝ светна: жабите, подобно на котките, птиците и змиите са в състояние да предусещат земетресения дни преди да са се случили. Щеше да е хубаво да се бе досетила по-рано. Глупавите допълнителни точки за дом “Лъч” изобщо не и бяха от полза в момента.
 
Огледа се за жабока и го видя свит на кълбо в торбичката ѝ. Слава на Мерлин, помисли си тя. Извади пръчката си и светна "Лумос", сетне се огледа:
 
-       Ехо? Има ли някой тук? Гласът и кънтеше в тъмнината.

 
В „Мунгав“ още не беше валяло сняг. Миналата нощ имаше буря с гръмотевици и едвам успях да спя. Цял ден се прозявах. На закуска имаше бъркани яйца, а аз мразя яйца. И така - недоспала и незакусила - започнах деня си. Първи час имахме летене и след няколко неуспешни опита да летим в тази мъгла, господинът реши да ни пусне свободен час. Аз слушах музика в общата стая на „Южен вятър“ и разбира се, изгубих представа за времето. Когато погледнах часовника си, се притесних, че ще закъснея. Взех си на бегом нещата и тръгнах към стаята по история на магията. Когато бях в коридора, водещ до главната зала, земята се разтърси и паднах на пода. В началото си помислих, че съм се препънала, но после една от статуите падна точно пред мен. Опитах се да изпълзя на безопасно място, но за щастие трусът спря. Останах за 5 секунди на пода и после бавно се изправих. Това със сигурност беше земетресение! Точно преди да се огледам, земята пак се разтърси, но по-силно от миналия път. Аз пак паднах на пода заедно с още три статуи…. Имах огромен късмет, че не бях смазана от някоя от тях. Точно когато си казах, че няма как да стане по-зле, подът си наклони и се свлякох надолу заедно с всички статуи. Стените започнаха да се пропукват, а прозорците – да се чупят. Беше истински хаос! Когато най-накрая трусът свърши, нямах идея къде се намирам. Останах на пода за няколко секунди и после чух някой да вика:
- Ехо? Има ли и други пропадняци като мен? – каза непознат глас.
- Тук… –  отговорих плахо аз.
Станах и си потърсих пръчката, която за щастие не се беше счупила от земетресението.
- Лумос! 

Така е то, в един момент се чудиш как да си разпределиш времето по такъв начин, че да имаш и за учене и домашни, и за шматкане, в следващия всичко се тресе. Леко. Само леко разтресе, не беше повод за паника, нали? Когато беше по-малка и ходеше в кварталното мъгълско училище, веднъж се случи да има земетресение и тогава евакуираха всички навън, въпреки че само малко се поразклатиха чиновете... Най-много се бяха разклатили обаче нервите на учителката, която трябваше да обяснява на учениците, че не, това не е краят на света и няма нужда да застават под рамката на вратата, най-малко защото не бе физически възможно всички да се поберат там.

Тъкмо се чудеше дали не е по-добре все пак да се опита да претича разстоянието до някой от изходите и да излезе навън, където уж би трябвало да е по-безопасно, когато някой, вероятно училището, изпъшка или изстърга силно. После изведнъж тялото ѝ все пак реши да се затича. Ама не беше то или поне не нарочно. Осъзна, че се пързаля по коридора, когато вече бе прекалено късно да се захване за каквото и да било, можеше само да си пази лицето с ръце, та да не я удари нещо, прелитащо наблизо. После пързалката-коридор рязко свърши и Яна пропад

Н

А

И със силно ТУП!  Се приземи по корем сред прах и отломки, вдигайки още прах около себе си. Въздухът напусна добовете ѝ, заедно с едно немощно „уууф!”, което се изплъзна измежду устните ѝ и потъна в парчетиите от коридора, върху които си беше полегнала.

Отне ѝ известно време да застане в положение, което да не е болезнено и да започне да диша отново, но освен кофти приземяването, май ѝ нямаше нищо. Поне за сега. Успя да чуе нещо за някакви пропадняци, казано от глас, който твърде много наподобяваше калояновия, та да не е негов. И после друг, момичешки глас, който каза „Тук” и „Лумос”. Прахолякът обаче все още се стелеше като завеса и светлината изглеждаше доста заглушена, та бе трудно човек да се ориентира точно от къде идва.

- Калояне, технически, всички тук сме пропадняци - обади се накрая Вълканова, опитвайки се да се изправи на крака, но болката в корема все още не ѝ позволяваше. Още няколко минутки и щеше да е като нова.
- Яна?
- Не. Искам да кажа да, но ми се ще да не бях. Тук, имам предвид.
- Къде е това тук? – обади се отново момичешкия глас.
- Ще ми се да знаех.

 

Докато беше свит на кълбо, Тервел се чувстваше толкова безпомощен, колкото никога досега през целия си живот. Той бе чистокръвен магьосник и поради това живееше с представата, че магията можеше да му помогне във всяка една ситуация. Освен това, бидейки представител на най-богатото семейство в държавата, не беше срещал някакви особени трудности в своето съществуване. Сега обаче, погълнат от движещата се земя, той не можеше да направи нищо, освен да стои мирно, да чака и да се надява да оцелее. През главата му се стрелкаха мисли от типа на "Ще умра ли?", "Какво съм постигнал?" и, разбира се, защото все пак ставаше дума за Тервел: "С това палто ли ще умра? Второто най-добро?". Сърцето му биеше толкова бързо, че всеки момент можеше да пробие дупка в гръдния му кош.
Близо минута след края на втория трус Тервел продължаваше да стои неподвижно, свит насред отломките от свлеклия се коридор. В рамото му пулсираше тъпа болка. После изведнъж усети нечия топла ръка, която хвана неговата и я задърпа. Чуваше звук, но доста приглушено, сякаш се намираше в сън. След малко успя да долови един твърд женски глас:
- Стани! Направи малко усилие! 
Тервел най-накрая се размърда. Пусна краката, които беше стискал с ръце, и бавно вдигна глава. Въртеше му се свят. Цялото му лице беше покрито с пясък, включително полепнал по клепачите му. Успя да вдигне ръка и с едно не много премерено движение да изтрие лицето си, одрасквайки се в същото време. Най-сетне отвори очи и видя, че над него беше надвиснало едно червенокосо момиче с луничаво лице. Не го познаваше.
- Какво стана? - попита Тервел и седна, оглеждайки се наоколо. От една пръчка се разпространяаше слаба светлина. Забеляза, че недалеч стоеше Ясна. Някъде в тъмнината мерна и много типичната коса на Морса Октаринова. 
- Земетресение - отговори Ясна и се приближи до него с треперещи ръце. Когато го поогледа по-отблизо, тя нададе лек вик - Но ти си ранен! 
Тервел обърна поглед към рамото си. Гледката беше изключително неприятна: едно огромно парче стъкло се беше забило със заострения си връх в рамото на момчето, а около него имаше смесица от прах и кръв. На Тервел му се зави свят, какво винаги му се случваше при вида на кръв. Щеше да си удари главата в един камък наблизо, ако непознатото червенокосо момиче не беше се намесило, придържайки го с ръце.
- Не е толкова зле, успокой се - каза му същото това непознато момиче. - В куидича съм виждала всякакви травми, много по-лоши от тази. 
Тя посегна да докосне стъклото, но Тервел се изплаши, надигна се с усилие и пролази по-надалеч.
- Не ме пипай! Да не се мислиш за лекар?
Непознатото момиче го погледна с леден поглед. Изглеждаше доста уверено в себе си и хленченето на Тервел явно го беше изнервило.
Точно тогава Морса, която стоеше на другия край на стаята, започна да говори, с което привлече вниманието на всички. Шестокурсничката се беше свила на земята край един голям отчупил се камък и държеше нещо с две ръце на пет-шест сантиметра от лицето си. Тервел напрегна поглед и в следващия момент осъзна.
- Не ми казвай, че говориш на жабата. Да не си се побъркала? - извика Тервел, изгубил всякакво чувство за такт поради създалата се ситуация.

*За   @Ян Маджаров,  @Яна Вълканова,  @Ела Благоева  и  @Борис Захариев*
 
След като групата реши да тръгне по коридора, всички спряха да говорят. Стана толкова тихо, че можех да чуя дори дишането си. Обикновено в такива ситуации музиката ми помага, но в подземията нямаше обхват. Започнах да се оглеждам, за да видя дали това място ми е познато, но дори и със светнала пръчка пак беше много тъмно. Това, което успявах да видя, беше само празен коридор с парчета стъкло и камъни по пода. Чувствах се като в Stranger things 2, защото буквално  се намирах в тунел под земята заедно с още три деца и един по-голям ученик от Северен вятър. Едното момиче беше по-малко от мен. Имаше дълга, черна и леко къдрава коса. Очевидно беше първи курс. Опитваше се да изглежда спокойна, но в очите ѝ се четеше страх. Другите две деца бяха малко по-големи и явно се познаваха така, че предположих, че са трети или четвърти курс.
 
- Не мислите ли, че стана много тихо? Все пак можем да мислим оптимистично и след като оцеляхме от падащия камък, можем да умрем героично от глад в тези непознати коридори. – каза едното момче. По-рано си беше казал името, но аз отдавна го забравих.
 
- Ян! – каза леко възмутено по-голямото от мен момиче. – Може и да имаме късмет и да станем храна на някое чудовище, което обитава тези коридори от десетилетия. – след това  двамата се засмяха.
 
- Наистина ли мислите, че това ще е краят? И всички ще умрем тук? Искам да се сбогувам с родителите си преди да... – каза изплашено първокурсничката и очите ѝ се насълзиха.
 
- Никой няма да умира. Ще продължим да ходим по коридора, ще стигнем до познато място и ще излезем на повърхността. – каза не много убедително момчето от северен вятър.
 
Първокурсничката се опита да се успокои и спря сълзите си. Тогава чух любовна песен. Помислих си, че ми се е причуло, но все пак беше някаква надежда, че може да се измъкнем оттук, живи.
 
- Тихо! – казах аз, при което всички млъкнаха.
 
- Аз не чувам нищо, не знам... – каза момчето с униформа на дом Лъч, но беше прекъснато от приятелката си, която запуши устата ми с длан.
 
Всички се ослушахме и чухме тъжната любовна песен, която идваше от ъгъла на коридора. Вдигнахме пръчките си и тръгнахме бавно по коридора. Когато стигнахме до ъгъла, видяхме духът на Болярина Слав.  

Тервел хич не беше доволен. Това можеше да се види ясно, ако само групата не се движеше в почти пълен мрак и ако на някой му пукаше дори малко за неговата драматична персона. Той вървеше нацупено, притиснал с ръка рамото си, все едно всеки момент от нея можеше да бликне фонтан с кръв. Всъщност раната му беше съвсем малка. Арина я бе превързала за по-малко от пет секунди. Оказа се, че стъклото не бе проникнало особено дълбоко в кожата и падна в момента, в който Тервел се размърда по-рязко. От раната потече само една струйка кръв, но веднага започна да се съсирва. След първоначалния изблик на петокурсника, Арина не позволи на Тервел повече да протестира срещу помощта й. Тя отиде при него, хвана ръката му и уви бинта около раната, стягайки го със здрав възел. През това време момчето стоеше с трепереща брадичка и извърнато лице, като не спираше да повтаря, че всеки момент ще припадне от кръвта. Уви, за голямо нещастие на останалите, той не припадна, а продължи да се опитва да привлича внимание към "травмата си" цели двадесет минути след бинтоването на раната. Накрая се наложи Арина да му каже да запази тишина. Именно затова сега Тервел вървеше по коридора с възможно най-бърза крачка, с вирнат нос и надути от възмущение устни.
Морса вървеше най-отзад, обгърнала с две ръце жабата. Когато преди малко Тервел й зададе онзи нетактичен въпрос относно психичното й здраве, тя въобще не му отговори. От краткото им познанство Тервел знаеше, че Морса по принцип беше малко странна, говоренето с жаби обаче автоматично отиваше на най-горния ред в списъка му с необичайно поведение от нейна страна. Шокът от земетресението и "травмата" бяха накарали петокурсникът да прояви прекомерна грубост, поради което след превързването си той реши, че е редно да се извини на Морса. Когато отиде при нея й започна да заеква, момичето го прекъсна и само каза едно кратко Няма нищо". Тервел се усмихна, но при вида на слузестата жаба в ръцете на момичето реши да се отдалечи възможно най-бързо.
Ясна вървеше до Тервел. Тя добре познаваше неговия характер и знаеше, че е най-добре да не му обръща прекалено много внимание, в противен случай ставаше непоносим. За да привлече вниманието й, от време на време Тервел охкаше и пуфтеше, но Ясна оставаше непоклатима: нито му говореше, нито го поглеждаше. Това го ядосваше още повече, защото той търсеше начин да започне отново да се оплаква.
Към групата се бе присъединила и Доротея. Двамата с Тервел се бяха запознали неотдавна в часа по Билкология. Той все още помнеше колко неловък беше този разговор, поради което сега се чудеше дали беше удачно да я заговори. Сякаш доловила телепатично тези мисли, Тея се приближи, докосвайки леко здравото му рамо:
- Всичко наред ли е?
Тервел се обърна на секундата. Ето че най-после можеше да се оплаче.
- Ами, как да ти кажа... Малко ме боли раната, но мисля, че ще се оправя. Най-много да ми остане някой грозен белег, но мисля, че майка ми познава един билколог, който евентуално би могъл...
Прекъсна го смразяващ женски писък. Всички се притиснаха един до друг, вдигнали високо магическите си пръчки. В коридора обаче не се виждаше никакво движение.
- Хора... насам. Май дойде от картината... - каза Морса.
Макар че до този момент Тервел бе зает с вътрешните си терзания, той беше забелязал особеността на картините в коридора: на тях не бе изорбазен нито един човек. Само разни пейзажи, мебели, празни стаи... Сега групата за пръв път се натъкна на картина с човек на нея. Изображението беше на една изключително слаба жена, с чисто бяла ленена рокля, проскубана руса коса и объркани очи. Тя седеше сама на пейка по средата на каменен мост, под който течеше малка рекичка. Изглеждаше шокирана, впила пръсти в един кичур от косата си.
- Тук сте... защо? Не трябва да сте чук. Защо? Не съм имала... защо?... посетители от... доста време? - започна да говори жената от картината.
Всички гледаха с изумление, а и известна доза облекчение. Пръв се обади Тервел:
- Госпожо, бихте ли били така любезна да отидете до някой портрет в училището и да уведомите, че сме затворени тук? Мерси предварително.
- Защо? - обърна се жената с бялата рокля.
- Как защо? Нали Ви казах, че сме затворени. Не можем да излезем, защото имаше земетресение, както може би сте забелязали...
- Защо?
Ясно, помисли си Тервел.

@Морса Октаринова @Ясна Соколова @Доротея Дрекова @Арина Орлова