Бар „Джендем“

@Стоил Керемидов



- Ей, Зак! -  гласът на сервитьорката, мъгълско момиче  едва навършило пълнолетие, но копнеещо за финансова независимост,  привлече вниманието му, докато пълнеше няколко халби бира за група весели студенти. -  В четвърто сепаре искат Специалитета на заведението. -  кимна ѝ в знак, че е чул.
 
Не му бе нужно да се обръща, за да разбере кой се е настанил там, но въпреки това стрелна  поглед в съответната посока, когато срещна студените, настоятелни очи на мъжа, устните му се разтеглиха в половинчата  усмивка, разкриваща една от трапчинките му. Така значи.  Е, щом поръчваш – получаваш. Особено когато плащаш  толкова добре. Малцина се осмеляваха да си поръчат това, но този човек не се скъпеше за целите си. Е, в това си приличаха със Зак.
С  пъргаво, отработено движение  барманът  взе една бутилка от шкафа за ценители, в който никога не попадаше нищо случайно – единствено най-високо качество от всеки вид алкохол, никога не сервираше от селекцията си на хора, неспособни да различат вино от оцет,  независимо колко можеха да си платят за удоволствието.  Всяка една от тези бутилки бе като произведение на изкуството, специално подбрана поради неповторимите си качества,  и достъпът бе запазен за рафинираните сетива на онези, които можеха да ги оценят. А в личния списък на Кралев, мъжът, към когото се бе запътил, заемаше едно от челните места като ценител на всичко хубаво.
 
Звуковата преграда в сепарето бе задействана и нито звук не се чуваше навън, но въпреки това  Зак спусна и завесата при влизането си,  публиката бе ненужна днес, въпреки че представлението щеше да си заслужава.  Върху лицето му грееше най-очарователната усмивка, на която бе способен, сякаш да обслужва  групата мъже, доведена от банкера, бе сбъднала се детска мечта. Някога изпълнението на подобни задачи го изпълваше със смущение, но вече не. Сега изпитваше единствено съжаление към горките нещастници, имали  глупостта да се забъркат с погрешните хора.  И малко гордост, че винаги успяваше да се справи с поръчението  и да опази репутацията си.
- Добър вечер, господа! -  поздрави ведро, но получи единствено надменни погледи и нетърпеливо барабанене с пръсти по масата, както се очакваше. 
Срещна погледа на инициатора на тази среща, когато завъртя етикета на бутилката към него, за да му покаже какво им носи и получи одобрително кимване.  Чудесно, започваше се.
-  Сервирай! -  беше свикнал  със заповедническия тон на мъжа, всъщност ще е по-правилно да кажем, че мъжът е свикнал да използва само него и Зак вече не вярваше, че изобщо може да говори с друга интонация, затова не го приемаше лично.
В чашите за уиски върху подноса имаше дребни черни камъни, ледът е за слабаците, а да се разрежда висококачествен алкохол си е кощунство, което  Зак никога не би допуснал. Постави първата чаша пред мъжа вдясно от Стоил с угодническа усмивка и вежлив тон.
- Как сте, мистър Конрад? – напълни чашата му, както се очакваше от него. - Как е прекрасната Ви съпруга? А още по-прекрасната дама на сърцето Ви? Първата все още ли не знае за детето Ви от  втората? -  трапчинките на лицето на Зак бяха в разцвета си, а в очите му танцуваха дяволити пламъчета.
-  Как смеете! -  възмущение, примесено със страх бе често срещана комбинация в работата на тъмнокосия и не го впечатляваха особено.
-  Може би ще отречете? -  даде му шанс все пак да се измъкне, но объркания поглед на Конрад се местеше безмълвно между двамата българи. -  Господин Жорнет – продължи към следващият гост на масата. -  Какво мислят  клиентите на банката Ви за онзи млад мъж, чиято памет редовно триете и използвате за… - пребледняването също бе нещо очаквано като реакция.
Замълча за момент, като обходи с поглед останалите на масата. Надяваше се, че са схванали целта на занятието, ако ли не – бе готов да продължи по списък до последния от тях. Стига да получеше знак.  Стоил стоеше невъзмутим, докато погледите, изпълнени със страх се впиваха в него.
- Вие ли ще сервирате на останалите, господин Керемидов, или да продължа?

@Стоил Керемидов 


- Брат ми е мъртъв, Стоиле. Трезорът му не може да стои заключен вовеки, нали? -  студените очи се впиха в него, с безмълвния въпрос „а дали?”.
 
Всяка дума, излязла от устата на този мъж, бе словесен капан, в който Зак изключително много внимаваше да не попадне. Бе се упражнявал в продължение на години да контролира реакциите си, да задържа лицето си безизразно, да не се поддава на импулса за стягане на челюстта, да възпира издайническото потрепване на онова мускулче над лявата скулата, дори погледът му да си остава непроменен, когато Стоил за пореден път залага клопките си.
 
Вече бе привикнал банкерът да го прави, така му напомняше, че той също знае нещо за него. Нещо, което барманът не би искал да става обществено достояние. А дали наистина бе така? Колкото и да се връщаше назад в спомените си, къдрокосият не се сещаше да е допуснал грешки или оставил следи, които да свидетелстват за случилото се. Не, Керемидов не знаеше нищо, подозираше може би, но това бе различно от знанието.
- Очаквам парите си в брой, Стоиле - подхвана с безгрижен тон, докато отпиваше от чудесното уиски. - Както винаги, впрочем.  -  всеки път водеха един и същи разговор, когато ставаше въпрос за заплащане.
- Ех, Заки, защо усложняваш живота и на двама ни? - ненавиждаше начина, по който този мъж произнасяше името му.  Сякаш знаеше, че не е негово, че е взето назаем, че е като дреха, която бе облякъл и му бе паснала толкова добре, че не искаше да я свали. Че е бронята, която го опазва жив вече толкова години.
- Познавам те, Стоиле.  Щях да съм глупак, ако държах парите си в банката ти - отпусна се назад в стола. - А двамата много добре знаем, че не съм такъв - дари го с една от най-чаровните си усмивки.- Нямаше да работиш с мен, ако бях. Защото и ти не си глупав, Стоиле.
 
Работеше за банкера от години, продаваше му информация и му помагаше да премахва конкуренцията от пазара, което донякъде обясняваше защо няма други магьоснически банки в югоизточна Европа. От своя страна Керемидов възнаграждаваше щедро усилията му, като не пропускаше да му намекне, че добрите съюзници могат да се превърнат в  най-опасните врагове.
- Така е, Заки, но ти не искаш просто да го отключа, което би се оказало доста трудно и сложно дори за мен, а да ги слея в един общ трезор. -  все така невъзмутим и лишен от емоции,  Керемидов се взираше в него с очакването на ловец, притиснал плячката си в ъгъла. -  И не мога да не се запитам защо.
-  За да улесня живота и на двама ни? -  ухили се с цялата си наглост, без изобщо да позволи въпросът или намеците на синеокия да го притеснят. Акула. Такова същество стоеше пред него, не биваше да му позволява да надуши кръв, а Закария се бе научил да кърви вътрешно, да преглъща кръвта и да не допуска нищо да излиза навън. -  Защо за теб е толкова голям проблем да го направиш? Мислех си, че сега ти управляваш банката, нали?


 Неразумна атака, може би. Рискована със сигурност, но човек, който не рискува, не би могъл да спечели, а за Кралев бе важно да получи достъп до двата трезора и бе готов да заложи каквото е необходимо


точка ловкост, моля.
благодаря.

@Зак Кралев


 - Брат ти е мъртъв. - отвърна бавно Стоил. Пробва думите на езика си, като барут, който можеше да подпали душата. И понеже това се случи, изкара табакерата, не бързо, но отработено, познато движение. Цигарата на милиметър от устните му, преди да помисли. Вдиша веднъж, без огъня. цигарите му, като всичко останало, направено по поръчка, с позната миризма на билки, освен доброкачесвен тютин, най-чистиня филтър, който отново беше правен по поръчка, комбинация от неща, който харесваше, и защо ли и странната сладникава миризма на канела. Стоил запали цигарата си с проста клечка кибрит. Отработено движение отново. Изчакваше. Чудеше докъде ли още Зак смяташе да докара малкото си избухване. Беше така от край време. И сам се издаваше. Въпроси, които Стоил сам си задаваше за Закария Кралев, който пак обръщаше към себе си, който пак задаваше на себе си. Стоил можеше и да не е класен магьосник, можеше и да не е най-богатия българин, но познаваше хората. А когато някой се връща към една и съща тема, отново и отново, то тогава тази тема дереше по дербите на съзнанието ти, като чудовище, което не може да бъде успокоено. И като повечето чудовища, трябва да бъдат хранени. 

Стоил запали цигарата, облегна се назад и заби сините си очи право в Закария. 
 - Какво толкова има в този трезор, Заки?
 - Отвори и разбери, Стоиле. - ах, значи все пак беше важно. Поне за него и не по сантименталния начин, по който Стоил го приемаше. Какво ли щеше да бъде, да имаш брат. И той да умре. И да си сам. И да го знаеш. И последното негово нещо е затворено в затвор, далеч, далеч от теб. Стоил не си създаваше въображаеми подбуди, не вярваше и за секунда, че Закария ще работи за него, ако трезора не беше точно в неговата банка. Негова. 
 - Защото управлявам банката си. С клиенти. Който могат да задейсват определени протоколи, за да отворят сейфове. - отвърна Стоил спокоен. О, Закария беше близо. Толкова близо. - Брат ти нямаше завещание? Или проблема е по-различен? - проблемът е, че ако е това, което Стоил предполагаше, по-скоро на Зак му беше трудно да докаже обратното. Не беше проблема дали ще стигне или влезе до трезора. Щеше да влезе. Проблемът беше обратното доказателство. Докажи, че си този, който си, без да си навлечеш проблемите, които ще си навлечеш. Да, Закария се беше научил и да мърда нито една част от лицето си, около Стоил, само че там, където Закария мислеше, че помага, в момента пречеше, защото Стоил усещаше как се пече на бавен огън. 
 - Няма проблем. 
 - Дори без завещание, можеш да изкараш справка от Министерството, особено без живи роднини. После всеки служител в банката може да ти помогне, Заки. Само отиваш до касата. Лесно и безпроблемно...  С правилните документи. - ето тук се издаваш, Заки, защото нямаш правилните документи. А ти е повече от ясно каква система на охрана беше сложил Стоил в банката. Първото нещо, което беше предприел в банката си. Като прегледа всички сметки и изчисти разни други. Няколко решения, който бяха накарали половин България да го намрази. 
 - Е, ако няма нищо друго, Заки. Винаги е приятно да се говори с теб. - отпи от чашата си, цигарата беше приключила. Недокосната от устните му. 


 + 1 т. Интелигентност

@Стоил Керемидов





Всъщност за Зака̀рия разговорите със Стоил бяха далеч от приятни и никога не ги свързваше с удоволствие, просто бизнес. Нещо, което му се налагаше да прави от време, за да оцелява. А и бяха най-прекият път към постигане на една лична цел, но след като банкерът отказваше да съдейства нещата да се случат по лесния начин, може би трябваше да смени подхода си към него. Защото начин винаги имаше и ако не бе налучкал правилния от първия път, то щеше да го направи при следващият.
 
Подканата на събеседника му бе просто поредната уловка, в която Зак абсолютно отказваше да се хване, ако преди това не бе заложил своя си капан, докато  не бе в състояние да улови Стоил в собствената му клопка, а рано или късно това щеше да се случи, и търпението на тъмнокосия щеше да бъде възнаградено. Но да се опитва да измъкне информация от професионален информатор като Кралев по толкова небрежен начин, бе просто недопустимо, дори за човек като банкера, който бе свикнал да получава доста неща по лесния начин – като просто си ги вземе. Не, нямаше да се хване на играта му, но щеше да се позабавлява още малко с играта им.  Пък и уискито беше добро, а вече го бе писал на сметката на синеокия.
 
Усмивката му си остана широка, а изражението непроницаемо, докато отпиваше от чашата си.
- Не знам, Стоиле -  тонът му бе угоднически по един леко ироничен начин, доловим само от хора, които го познават наистина добре и са свикнали да разчитат отвъд маските му, а те бяха малцина. -  Има ли още нещо? -  изпитваше търпението на банкера по своя си метод, защото знаеше, че този властен мъж  отново щеше да има нужда от неговите услуги за една или друга задача, макар да не би признал пред него.
А услугите на Зака̀рия не бяха даденост, не му се полагаха по право. Лоялността на дългокосия не лежеше в краката на Керемидов. Изглежда бе необходимо да му припомни този факт.  Благодарение на репутацията си, си бе извоювал правото да си избира с кого да работи, а този избор подлежеше на промяна. Нищо не гарантираше на мъжа отсреща, че барманът ще се отзове при следващото повикване, макар той самият да бе свикнал да е така, да го третира като вярното си куче. Много хора можеха да му предложат същото, ако не и по-добро заплащане, а Стоил пропускаше така безхаберно да използва единствения си коз, който можеше да му спечели лоялността на информатора. Колко жалко наистина! Може би не бе чак толкова умен.  А може би просто не бе свикнал някой да му отказва.
 - Да пием за братята тогава -  додаде с многозначителна усмивка към банкера, намек, който той не можеше да не схване, нали?