Индекс
151
Сила: 30
Издръжливост: 28
Интелигентност: 28
Ловкост: 30
Магия: 32
Късмет: 32
by Последният час за деня – Пророкуване. Зинаида не изгаряше от търпение да започне с този урок и не заради самия него, още по-малко заради проф. Фелес, за защото краят на този час означаваше само едно – „Мелачката“. Влачеше се по коридора към стаята и си мислеше как я очакват още поне четири часа безумно „дуелиране“ с останалите редови ученици. Костваше й толкова много усилия, че не спеше добре от преумората. Изобщо не беше разбрала кога беше влязла в стаята, кога беше седнала на чина, кога беше се появила преподавателката… или пък си беше там от самото начало… кога беше започнал часа.
-Хайде, всеки да грабва по едно кристално клибо и да започваме!- подкани ги испанката.
Белокосото момиче стана от мястото си и някак на магия се озова пред купчината кълба. Машинално се протегна и грабна едно, дори не гледаше какво е. Беше малко и с лилав оттенък. Обърна се, за да се върне на мясото си, но оплете краката си, залитна и изпусна пособието за пророкуване. То падна и се отърколи, озовавайки се в краката на вийлата, която беше разпоредена на Фелес. Кражова беше толкова отнесена, че напълно беше забравила за съществуването им по време на часовете. „Пет часа…“, стисна очи и си помисли. Красивата жена, облечена в индигова на цвят, дълга рокля, която подчертаваше фигурата й се наведе и взе кълбото в ръка. Направи няколко правни крачки, които по-скоро приличаха на танц и застана пред третокурсничката, подавайки й предмета с лека усмивка. Зинаида се стъписа. Започна да се чуди дали е разумно да го взима, какво значеше това, защо тя е мила… Тялото й само реагира и докато в главата й бушуваха всякакви мисли, ръката й взе лилавия предмет.
-Благодаря,- отвърна отново някак по навък без да поглежда жената в очи.
Вийлата се приближи, приведе се леко и с нисък глас каза:
-Приятен час.
След това със същата тази танцувална стъпка се върна на мясото си. Стоеше по-встрани от преподавателката. Сякаш не искаше да й пречи. Момичето, което беше в лек транс от случилото се забеляза това, но бързо се окопити и се върна на мясото си.
Изобщо не внимаваше в часа. В главата й бушуваха толкова хаотични мисли, а и в кълбото се виеше само мъгла, което екстревагантната Фелес наричаше „облъчно съзнание“ и самата тя си нямаше идея колко беше права. Бурята вихреща се в мислите на белокосото момиче беше безпощадна. „Дали ще ме накажат? Защо ми помогна? Това е преструвка… А ако не е? Нима има добри вийли покорни на Силванова? Глупости…“, бяха само част от нещата, който се бореха за надмощие на подсъзнанието й.
-Добра работа на всиски!- върна я в реалността Фелес.- Следващият път – повече!
Зинаида стана от мястото си поемайки си дълбоко дъх. Остави внимателно в купчината кристалното кълбо и взе да крачи към входната врата. Знаеше какво следва и изобщо не й се бързаше, но трябваше, защото часовете й в „Мелачката“ щяха да станат шест. Една ръка се озова на рамото й, което я накара да почувства така познатото й „електричество“ и се отдръпна рязко от захвата, обръщайки се – беше вийлата.
-О, извинявай!- каза й с усмивка красивата жена.- Не исках да те стресна.
-Не сте ме стреснали,- отвърна й, като постоянно местеше погледа си от есмералдово зелените й очи, към пода.
-Хм, колко официално. Така да бъде. Исках само да Ви кажа, че няма да Ви докладвам,- натъртваше на „Ви“, а усмивката й не слизаше от лицето.- А сега побързайте, сестрите ми не са от търпеливите.
Третокурсничката кимна, обърна се рязко и закрачи извън стаята. През целия път си мислеше за вийлата. Непохватността й се наказваше с допълнителен час „тренировка“, защо й бе да го опростява. Дали го беше правила и преди? Трябваше да каже на „Задругата“ си. Как ли й беше името…
