Стъпки от миналото

Und jetzt?
Бучна с показалец между страниците и разгърна „Змей“ широко. Погледът му се задържа кратко върху първата кутийка с текст, след това падна надолу към следващата и така каскадно до най-долния ред. Зиги разлисти вестника още няколко пъти, преди вниманието му да се прикове от една движеща се снимка. Върху пъпешовожълтата хартия разпозна себе си - полугол в една борова гора и галещ малко еднорогче по снежнобялата му грива. От къде имат тази снимка? Прочете краткото, сухо описание на случилия му се преди седмица инцидент, завършващо с дежурния призив към евентуални очевидци да се обърнат към органите на Министерството за сведения. Присви устни и запокити вестника на съседната седалка. Ранните слънчеви лъчи влизащи през прозореца на купето се пречупиха в очилата му и влакът продължи шумното си дрънкащо търкаляне през Тракийската низина.
Прекоси бързешком фоайето на гарата във Велинград и продължи по прашната улица водеща към центъра на градчето. Зяпат ме. Най-лепкавите погледи идваха от старите жени. Дали елегантната му черна жилетка и ризата, или официалните обувки и куфарчето, или огромната туристическа раница на гърба му, която изкривяваше до карикатурност бизнесменския му вид, или просто русите коса и брада и острото му северняшко изражение – някакъв микс от тези фактори донасяше у насядалите по пейките баби състояние на дълбоко съзерцание. Определено се търпеше повече миналия път, когато бяхме група.
Както и миналия път с колегите си, отново влезе в механата на центъра и отново поръча същото ядене. Не искаше хич да губи време, само да хапне доволно, преди да се отправи на поход по родопските възвишения. Тъкмо попиваше с последната филийка хляб сока останал в купичката му с шопска салата и се оглеждаше за сервитьорката, когато съдбата реши да му сервира неочакван десерт. През вратата влезе набит мъж в тъмни, някои сигурно биха казали рокерски дрехи и с крива усмивка се отправи към бара. В устата му липсваше един зъб. Зиги веднага го позна, тъй като и предния път той беше тук. Мъжът тъкмо преминаваше покрай неговата маса, когато периферното му зрение би трябвало да беше уловило Зиги. За секунда кривата усмивка се загуби, сменена от надоумение и ступор. Зиги се опита да установи зрителен контакт с него, но непознатият просто го подмина, без да извърта глава.
Остави парите в книжката със сметката и я приплъзна към сервитьорката. Да я питам ли кой е това? Неприятното чувство в корема му не искаше да спре да го тормози. Мозъкът му заработи на бързи обороти и Зиги тъкмо беше формулирал въпроса си на български, когато непознатият мъж с бързи, решителни крачки излезе от заведението.
-        Може ли? – сервитьорката го гледаше нетърпеливо, тъй като ръката му все още лежеше върху книжката с банкнотите.
-        Ah, ja! – отговори ѝ Зиги и отдръпна пръсти назад. – Рестото е за вас.
Хвърли туристическата си раница на гръб и подтичвайки напусна механата.

Лазар излезе от механата и се отправи с бърза крачка към ъгъла. Очакваше Херман да го последва след точно три, две, едно…