Тук Там [Лили & Даргов]

@Лилиян Кардамова

Офф, защо това магаре беше толкова огромно!
И да искаше да се измъкне от него първо не можеше да го отблъсне дори и в мечтите си, второ щеше да я настигне с ненормалните си краци. Кой е ТОЛКОВА висок на петнайсет? И си зарязваше угарките навсякъде! Щеше да му вземе някакъв преносим пепелник, надали щеше да спре поне да не превръщаше училището в кофа за бок...

- КОТЕНЦААА!

Тъкмо беше тръгнала да си разваля сама останалото самотно кокче. Да не вземе пак нещо като миналия път да измисли. Когато поредното й оплакване се превърна в високочестотно изпискване. Добре. За днес му беше простен тормоза.
Втурна се навътре в стаята и се паркира до кашончето по дупе, напълно игнорирайки момчето.
Балтазар я изгледа самодоволно и се размърка от нищото, а Лилиян я почеса нежно зад ушите, но не докосна бебетата. Избягваше и да се заглежда твърде много в тях.

- Браво, Батисарея, супер си се справила. - почна да й говори тихо, докато си рови из чантата - Ноо ми изглеждаш позаслабнала, тоя тъпчо не ти е носил мазна сьомгичка, а?
- Ей! И се казва Балтазар!
- О я си гледай работата! Балтазар не е женско име. Батисарея е по-подходящо - нямаше да му казва обаче, че значи Балтазар. Да кръсти животно по същия начин по който и Даргов. Ужас! - Но разбирам, ударил си си капацитета за имена щом и моето не разбра толкова време.

Малките бебета се размячиха в синхрон в момента, в който охладеното пакетче риба излезна от чантата й, а майката котарана се намести да си получи нейната дажба - целият пакет.
- Да всичкото е за теб. Гледаш бебета! Трябва да се храниш.

- НЕ! - протестът излезна от нея твърде бързо и твърде силно, не успя да прикрие нотката на терор - Аа, имам в предвид, че не е хубаво да се пипат бебетата докато още ги кърми майка им.
- Хайде виж, няма проблеми.

Просто грабна една сива пухена топка, тази която най много приличаше на Батисарея, и й я навря в лицето. 
Лилиян замръзна. Едвам дишаше. Ужасът в нея не беше насочен към котета, нито към Даргов, нещо по дълбоко беше. Забравено. Или по скоро заключено. Дори в сравнение с това от момчето не я беше страх, просто досада че я тормози. Страх беше твърде меко. 
Терор.
Малката пухкава топчица измяука в мъничък протест, че е във въздуха все още, а не е гушкана.
- Вземи го.
- не - По-тихичко и от изписукването на бебето. Причината за ужасът танцуваше на границата на съзнанието й. Не искаше да го докосва. Не искаше да си спомни. - не мога.
- Хайде, няма да се повтарям. Може да го вземеш в къщи, тамън да ми оставиш котката на мира..
- В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ - Опита се да се изправи, да избяга, но краката й се преплетоха и единствено което постигна бе да се изстреля назад в един чин - ох. Не ми е позволено да имам домашен любимец.

Някога беше искала. Знаеше го, може би е била много малка? Толкова много искаше, но трябваше да спре щом баща й каза не. Но не тя си позволи да мрънка... толкова непристойно. Разбира се получи си наказанието за такова държание.
Котенцето й 
Май даже беше толкова голямо, колкото мъника в ръцете на Даргов.

- Не е ОТ тях - Не искаше да си спомня! Малките пухкави топченца щъкаха в ръцете й и се завираха навътре към нея, търсейки топлинка и прегръдка. Толкова бяха мънички. Не искаше да си спомня... но споменът беше решил, че му е моментът - ще ги наранят.

Сви се на топка обгръщайки котенцата с тялото си и се сви още по навътре в себе си. Може би ако ги захлупеше със тялото си този път нямаше да им се случи нищо. Дори не беше разбрала, че се е разплакала. Къде беше пръчката на Даргов?
Нали не я беше извадил.
И той ли...
- Какво? Я не ми се прави на дигимон, ела тука. - След като момичето не последва командата, я хвана за глезена и я изтегли към себе си. Лилиян толкова се беше стегнала, че се изпързаля по дупе без да разруши защитната сфера. - Какво ти има, ма?
- Беше толкова мъничк-ко, к-ка-като тези - Не бяха просто стичащи се сълзи. Хипервентилираше. Едвам-едвам дишаше. А хлипането й беше неудържимо. Жалните звуци, които мозъкът й толкова дълго се беше опитвал да й спести, кънтяха в главата й. Нещо между мяучене и писък. - Тряб-бваше да го държа. Докк...като се гърчи. круцио

Опита се да се свие още повече. Да защити котетата. Все пак.. беше нормално, нали? Баща й нямаше да направи нещо безсмислено, просто така. Заслужила си го е. Не е трябвало да иска каквото и да е. Ако смятаха, че трябва да има котенце щяха да й дадат.
Нямаше да иска нищо повече.
Само да не...

Как се диша?

Ако сбърка, нали няма да направи нищо на котетата?

Сви се по навътре в него. Котенцата доволни и мъркащи въпреки кандилкането, свряли се като в хралупа в ръцете й. Даргов миришеше на цигари, но не беше запалил тук. Не беше и извадил пръчка още. Почна да имитира неговото дишане. Така няма как да сбърка.
Вдишва.
Ароматът на отминаващ тютюн се просмука в нея.
Издишва.
Сякаш стана още по-мъничка в ръцете му.
Продължи да следва ритъма му докато ужасът й не премина постепенно в тъпа празнота. Така беше по-добре. Защо й трябваше да си спомня. Не. Дишане сега.

- Благодаря - Не че не беше я вкарал той в тази ситуация... но можеше да си тръгне. Очевидно му беше дискомфортно. - Съжалявам.
- Просто котета. Какво толкова?
- Първия и единствен домашен любимец, който имах някога... - Звучеше монотонно и далечно и все пак не можа да си каже всичко на глас. Не още. - Умря от... умря болезнено.
-Кво по..

Не го чу докрай, мозъкът й така или иначе беше приключил за деня. Концентрира се над дишането си. над пулса си. Лека полека се изравняваше. Не помнеше да е имала някога толкова лоша паник атака. Поне не и в последните няколко години.
Никога обаче, не бе имала някой, който дори да се опита да я върне. Може би още няколко минути и щяха да се върнат нещата като преди.
Още няколко минути.
Сви се още малко в него. Почти й се искаше да му поиска цигара.
Но не можеше да иска нищо.

- ...бе ти слушаш ли ме?

О никак даже.
Но ако беше честна не вярваше на абсолютно никой.
Вярата беше... Е ненужна. А и какво значение има в какво вярваш.

Отдръпна се от Даргов и се промъкна до кашончето с котета. Почна да нарежда бебетата обратно при Батисарея. Трябваше да се отдели от тях. Емоционално. Може би нямаше да ги нарани. Може би щеше. Това бяха нормални неща все пак. Всичко може да бъде наранено. Дишаше - вдишване и издишване. Колкото по-малко искаш, толкова по-малко може да бъдеш наранен.
И Лилиян така. Искаше Даргов да я остави на мира. И той я тормозеше за това. А рано или късно това щеше да стане - или щеше да му омръзне в крайна сметка или щеше да завърши и да си тръгне.
Нямаше нужда да иска да се махне.
Щеше.

Когато малките бяха при майка си, стана и се изтупа.
Машинални движения.
Да се въргаля така по прахта.
Опита си да си тръгне. Без да го поглежда. Сякаш последните десет минути не се бяха случили. Но за да го направи трябваше да мине през него - проклет дългуч. Нямаше откъде да заобиколи, за това се опита просто да го прескочи.

- Абе ти! Къде си тръгнала? - не успя да мине през него, ръката му не само я спря, но и момичето загуби баланс и падна върху него - Зададох въпрос! 
- Защо да ти вярвам?
- Верно ли мислиш, че бих наранил котетата?
- Всеки наранява когато му е изгодно - Стараеше се да не мисли повече за бебетата. Все едно не съществуваха отново. Споменът нямаше да си отиде този път. - Нещо друго? Или вече може да си ходя?

...

Той.. сериозно ли?

Знаеше какво представляваха коледните подаръци. Родителите й почти всяка година организираха вечери покрай празниците. Имаше стандартен обмен между децата на фамилиите. По скоро родителите показваха колко пари могат да метнат за безполезни неща.
Но този подарък...
Точно сега Лилиян нямаше емоционалната сила дори да отговори подобаващо. А и, дръвникът му с дръвник, някакси беше оцелил И рождения й ден? Не, сигурно беше разбрал от Арина. Но пък защо би я питал такова нещо? Освен ако огнената фурия не го беше изтърсила... не. Надали щеше да обърне внимание.
Просто съвпадение.

Очевидно беше някаква негова си гавра... зайче - морков. Празниците идваха и решил да е сега.
Но...
Беше любимото й нещо за хрупане.
Сложил му е даже панделка!
Синя панделка.

Или това бяха твърде много съвпадения едно след друго, или Даргов имаше някаква обсесия. Хайде рождения ден, хубаво случайност. Но любима храна? Цвят? Ако не беше паник атаката от преди няколко минути сигурно щеше да се разсмее. Сега просто го гледаше в очите и примигваше. Погледна моркова. Погледна него. Погледна моркова.
Ако ще да се гаври.

- Благодаря. - Взе го плахо и несигурно, все едно щеше да я ухапе. Моркова, не Даргов. Той вече го беше правил тоя номер, едвам й мина глупавата синка дето й остави. Нямам подарък за него. Но щеше да му измисли нещо. Не беше културно просто ей така да получи подарък и да не върне жеста. Можеше момчето да го има в предвид като шега, но подаръкът всъщност й хареса, и щеше да измисли нещо мило и за него. - Съжалявам, но нямам подарък за теб.... не бях подготвена. Да ти дам твоя след ваканцията?

Объркването се изписа по лицето й.
Да му подари нещо тук и сега ли? Дали имаше нещо подходящо в чантата? Има по-скоро за Батисарея.. така де имаше. Котката вече беше омела всичко, което носеше момичето. Можеше Щеше да й носи още сега като знаеше, че е тук и има малки, но това не влизаше в описанието на Даргов. Пък и не го правеше за него.

- Нямам нищо? - Огледа и стаята внимателно. Да не очакваше да му направи нещо. Да му пише домашното? Какво пък сега му се беше навряло в твърдоглавата глава - Пък не съм достатъчно сръчна да ти направя нещо? Дори не знам от какво.

Погледа, който срещна нейния беше някаква странна смесица от емоции като "ти се гавриш с мен" изглежда беше най силната.

- Какво? - Почваше да й става неудобно, особено като я гледаше така, и пробва да се намести все още в скута му, в някакъв опит да си намери работа или да се пробва да се отдалечи. Само и само да не го гледа. Кога щеше да я пусне да си ходи? - Сериозно, нямам идея за какво говориш!

Ухапването, което последва я накара да замлъкне и претръпне. И външно и вътрешно. Той, той.. пак го направи! Просто й събра косата в ръка и я захапа! Ръката му още беше свита около тъмните кичури, а и някак си без да се усети момичето изглежда я беше придърпал и по-близо, сега се беше лепнала за него и на свой ред му стискаше тениската. Все едно.. и тя не знаеше все едно какво. Със стискане не се бута?

- Ау! От какъв зор! Ухапа ме! Едвам ми мина предната синка!

- Оф, я се оправяй. - беше... бясна?

Успя да се възползва от дискомфорта на момчето и да се изстреля през вратата преди да я хване отново. От седенето на пода й се бяха желирали краката. нямаше от какво друго да е. Ще я хапе! Още й беше леко влажно на врата, сякаш я беше облизал или олигавил. Сякаш е някакво куче. Територия му била! Е връзваше се поне с кучешката част, ако не с друго. По скоро жертен агнец, от колкото друго. От цялото училище нямаше ли кой друг да тормози? Как му идваха на акъла такива измишльотини и на всичкото отгоре й се хилеше насреща сякаш имаха някакво голямо значение, което й обягваше.
Пълни глупости!
Не можеше просто да си измисля неща и после да й се хили насреща.
Защо не я оставеше намира.
Нямаше нужда от това да... чувства каквото и да е било. Гняв. Страх. Болка. Стисна небрежно опакованото морковче. Надежда.
Нямаше нужда от тези неща. Какво да ги прави? Като... нямаше значение. С кой може да говори е определено, няма значение с кой иска да говори. Камо ли кой да дружи. Да споделя...

Не се спря да преживля мислите си дълго след като се беше скрила в спалнята си в стаята на Северен Вятър.

Нито пък докато се опитваше да заспи.
Миришеше пак на цигари, но някак си по-леко.
Недостатъчно.
Така и не успя да заспи.

На следващия ден беше изтощена. Емоционално и физически - източена, но...
В плитката, която си беше сплела имаше искрящо синя панделка.