Някъде из улиците на Торбаланово

@Юлий Звездинов



По принцип да се насадиш не е лошо нещо, защото означава, че ще израстеш,  де факто ми е трудно да си представя, че  нещо добро би могло да произлезе от ситуацията, на която ми се наложи да стана свидетел насред улицата.
 
 
Това вече беше малко прекалено, нали?  Да няма нито миг в спокойствие в училището, в което е пълно с бушуващите хормони на неосъзнати тийнейджъри и зле възпитани не-тийнейджъри е донякъде приемливо и обяснимо (което не го прави по-малко неприятно). Но хаосът и нечии неприятности да ме преследват, дори когато съм се постарал да се измъкна от всякаква компания, за да мога да избирам на спокойствие приспособления за рисуване, вече ми идва в повече.  Да, осъзнавам,  че ключовата дума в случая е „нечии”, обаче мога да усетя ужаса и гнева на момчето.  И не ми изглежда редно просто да го оставя. Напоследък късметът все ме среща с хора, тормозени без вина от разни нещастници, които си мислят, че всичко им е позволено.
 
- Колко бяха?  - питам, заставайки до хлапето, което ми изглежда познато, вероятно от училище. Крайно време е да започна да обръщам внимание на лицата на хората в Мунгав.
- К’фо? -  фъфли беззъбо възрастния мъж срещу нас.
-  Казваш, че галеоните в торбата са твои, нали? -  пояснявам със спокоен глас. -  Значи би трябвало да знаеш колко са. -  сред тълпата се надигат одобрителни възгласи, но и възмутени гласове.
Забелязвам объркването на мъжа, после гневът, примесен с разочарование, очаквал е русокосият да е лесна плячка – невръстен младеж, без придружител. Аз съм черната котка, която му е минала път и е объркала плана, новата мишена за яростта му.
- К’ъф си ти? -  продължава да отбягва отговора на въпроса ми, но този път вече е вдигнал пръчката си.
Безсмислено е да правя същото при моето неумение да използвам магии, въпреки това вадя една от четките в джоба си, съвсем нова и току-що закупена, насочвам дървения край към мъжа, така че косъмчетата да останат в юмрука ми и се надявам да не ми проличи, че блъфирам. Правя стъпка напред и прикривам момчето с тялото си, в случай че все пак мъжът реши да атакува, въпреки насъбралата се тълпа.
- Защо просто не отговориш на въпроса ми? -  давам всичко от себе си да запазя самообладание и да не си проличи пискливата нота в гласа ми, издаваща страха, че ще бъда превърнат в плазмодий. -  Дали… -  поглеждам настоятелно момчето, но не успявам да асоциирам лицето с име. – Как се казваш?
- Юлий. -  подсказва ми то.
- … Дали Юлий ще успее да отговори, според теб? – връщам вниманието си върху мъжа.
Късно!
Прекалено късно…
- АКЦИО!
Краткото ми разсейване е било достатъчно за него, с торбата галеони в ръка той вече е разкъсал кръга от насъбрало се множество и тича измежду  уличните тълпи.
-  Спрете го! -  крещя с всички сили и двамата с Юлий се изстрелваме след него като по команда.

@Юлий Звездинов





С все още трепереща ръка прибирам пръчката на стареца от земята, макар да ми изглежда сякаш не може да я използва в сегашното си състояние, не искам да поемам излишни рискове. Все още не мога да преодолея шока си от факта, че се разминах на съвсем тънък косъм с „Круциатос”, защото дори някой незаинтересован от магия като мен, знае кои са Непростимите проклятия и какво причиняват.
 
 
Юлий, който за разлика от моя милост бе успял да запази самообладание, се ориентира в посока на торбата с галеони и ловко я върна обратно в собствения си джоб. Съдейки от вида на стареца, не съм сигурен дали искам да знам какви други изненади крие дребосъкът, нито защо се разхожда с подобни отвари в джобовете, но съм прекалено благодарен за спасения си живот, та да навлизам в излишни подробности. Може би някой ден, ако го опозная достатъчно, ще разбера всички тези неща, но сега моментът не е особено подходящ.  Все някога отварата ще спре да действа, а и някой може да се появи всеки момент, дочул виковете на негодяя, ще е трудно да обясним какво точно се е случило.
 
 
Поглеждам внимателно улицата навън, за наш късмет всичко изглежда спокойно, вероятно никой не е чул писъците или в квартала толкова са свикнали с тях, вече не им обръщат внимание. Дори за миг не ми хрумва, че сме първите жертви на крадеца, което кара косъмчетата по врата ми да настръхнат и отново поглеждам с благодарност Юлий.
- Добре излизаме заедно и вървим с нормално темпо, за да не привличаме подозрение. Аз съм Вихрен, между другото. -  подавам ръка осъзнавайки, че нямаше възможност да се представя.
- В Мунгав ли учиш? – сините очи на детето ме оглеждат все още недоверчиво, поне така ми се струва.
- Да, дом Южен вятър, есента ще бъда шести курс  - изговарям небрежно, докато се опитвам да се ориентирам откъде точно дойдохме, за да ни върна обратно на мястото, където започна всичко.
-  Аз също.
- В Мунгав ли? -  това не би трябвало да ме изненадва, повечето магьосници наоколо учат там.
- И  в Южен вятър! -  откликва русокосото момче.
Това вече е изненада, вглеждам се отново в него, смътно ми  е познат като лице, което съм виждал сред тълпата, но споменът е толкова дълбоко заровен в паметта ми, че не може да изплува  ясно на повърхността.
-  Извинявай, не съм особено добър в запомнянето на лица-  промърморвам смутено, истина е, че рядко изобщо поглеждам някого, предпочитам да си гледам скицника. - Какво правеше сам тук? -  променям бързо темата.
-  Чаках майка ми.
- О. Ще изчакам с теб, ако искаш.
- Няма нужда.
- Знам. Просто се чувствам по-защитен около някой достатъчно добре въоръжен. -  смигам съзаклятнически и кимвам към стъклениците му.
 
 
точка късмет, моля.
Благодаря.