Следобедности

 
 Август.  
 Симо стоеше на площад "Севастопол" вече десетина минути и се взираше търсещ сред минувачите. Часовникът му вече показваше малко след четири и половина, но момчето предположи, че автобусът ѝ се закъснял. Можеше да провери в телефона си, но слушаше музика и не му се щеше да си прекъсне песента. Ужасно топло му беше - беше с черен потник и карго панталони и на слънчевите места се чувстваше все едно някой го беше поставил под лупа на слънцето. Любимите му тъмни цветове му играеха лош номер всяко лято, но Манев беше свикнал с това.
 Преминаваха хора, минаваха автобуси и от тях също хора, пресичаха бързешката на ъгловата пешеходна пътека, таксита свириха клаксони... "Севастопол" в пълния му блясък. Беше следобед на един от онези ужасно топли дни на август, които се траят само привечер, и Симо се беше постарал в уговорката си да застъпи именно това. Обичаше да се разхожда по хладното. 
 Когато забеляза идващата към него Варна, Симо живна, махна слушалките от ушите си и се усмихна. Беше красива в синята си рокля.
 - Нали не ме чака много? - леко задъхано попита момичето, след като го прегърна. Манев само се усмихна и кимна за "не".
 С Варна не се познаваха толкова добре, но предвид това, че и двамата живееха тук, си намериха повод да се видят. След като завърши "Мунгав", Симо имаше нужда да се върне за малко в града. Имаше нужда от нещо непринудено. Беше се върнал за няколко дни. Обади се и на майка си, но за това друг път.
 - Къде отиваме? - върху устните на Варна изгря усмивка.
 - Хайде надолу към плажа, по алеите е още жега - вдигна рамене Симо. Двамата закрачиха надолу по главната алея на центъра. На няколко пъти и двамата бяха поставени в ситуация да поздравят някой познат, наистина всички бяха излезли в топлото време.
 - ...хейй, тази я познаваш ли?
 - Да, да, бяхме в една школа по творческо писане миналото лято.
 - Стигааа, бяхме най-добри приятелки, нашите са семейни приятели...
 Разговори за хора и случки без посока и крайна дестинация. Те самите нямаха такава.
 Трябваше да признае, че с Варна такива приказки вървяха изключително приятно.

@Варна Дорадо

Когато най–после стигат да плажът, слънцето тъкмо казва своите здравей и сбогом с луната. Морето се опитва да ги плиска шеговито, ала така и не успява да ги достигне.

Варна маха високите си, сини обувки и нагазва във вече хладният, късно следобеден пясък. Симо следва нейният пример, след което завързва елегантните си, черни обувки една за друга и ги хваща с една ръка за съединените връзки.

Вървят мълчаливо до морето.

Щом стигат до водата, момичето бърза да потопи крака в синевата му.

— Нима не се чувстваш особено у дома, когато си във водата, Симо?

— Понякога чак е някак плашещо. – съгласява се момчето.

— Плашещо как?

— Плашещо хубаво. Като, когато жадуваш за нещо толкова много, чак в краят не си сигурен, че още ти харесва. Ала си тук, съм тук и е все същото чувството за дом. Водата е моят дом, Варна.

— Разбирам какво имаш предвид. – кима момичето. – Вярвам, че всеки един от нас си има своя стихия. Твоята е водата.

— А коя е твоята? Нека позная. Водата?

— Хммм. – Варна сбръчква тънките си, руси вежди. – Може да съм кръстена на морски град заради някаква странна семейна традиция, която сигурно пра, пра, пра Мореви само помнят още и да се чувствам добре във водата. Но не мисля, че водата е лично моята стихия. Свързани сме по друг начин с нея.

Варна Дорадо се оглежда и когато не намирам хора наоколо, изважда брястовата си, тридесетсантиметрова магическа пръчка със сърцевина от косъм от вийла. Насочва я към водата.

— Брунемо. – изрича тя ясно.

Началната ивицата море пред тях се затопля постепенно, докато не започва да бълбука с пара.

— Ето това е моята стихия, Симо. Огънят.

Устните на Симо се свиха и се отпуснаха. След миг вътрешна борба сам със себе си, момчето се наведе над водата и погали повърхността ѝ с пръсти.
 - Все по-далеч се чувствам от водата последните години, ако трябва да съм честен. - дългокосият се вгледа в краищата на навитите крачоли, които вече му мокреха, след това във вълничките, които движенията му предизвикваха.
 - Защо? - попита Варна несигурно. - В смисъл... не си ли идваш всяко лято тук?
 - Да, идвам си - изрече Симо студено - но стремежът да се развивам като магьосник, да бъда добър в това, което правя... чувството е, че все едно съм ходел в друга посока и чак сега се обръщам назад. Така се чувствам, откакто се върнах, и не съм много сигурен как ще продължи тази история.
 Манев загреба с шепа от морската вода и я остави бързо да се изтече между пръстите му. 
 Варна го гледаше с известно любопитство. Тя се приближи до него и също загреба малко вода встрани от себе си. Хвана си малко зелено водорасло и то се омота нежно около пръстите ѝ.
 - Може би просто трябва... да се гмурнеш. 
 - И да видя какво ще стане? - уж невярващо погледна Симо.
 - Ами да. Ако се престрашиш веднъж, после е лесно. - кимна му Варна и се завъртя около себе си с разперени към водата ръце, образувайки вълнички наоколо. 
 Симо се огледа. Извади пръчката от джоба си и, посочвайки към дрехите си, прошепна:
 - Импервиус!
 Бледа светлина озари тялото му. Манев не чака дълго. Изправи се, тръгна напред и се гмурна във водата. Морето прегърна тялото му, крайниците, косите му, върховете на пръстите. Симо остави тялото си да потъне, след което се завъртя по гръб. Премижвайки гледаше как светлината на оранжевеещото слънце се отразява на повърхността, пречупваше се и стигаше меко до него. Направи кълбо във водата, както правеше, когато беше малък. Усмихна се като насън. И като от сън се изправи обратно на повърхността. Косата му се стече по лицето, но заради заклинанието дрехите му си бяха сухи, все едно не бяха виждали вода. Направи стъпка напред, но се гмурна отново и доплува спокойно до Варна.
 - Е, как беше?
 Симо задържа горната част на тялото си на повърхността и погледна в очите на Варна.
 - Хубаво. 
 Варна се засмя.
 - Може би ще искаш да се изсушиш след този катарзис. 
 - Измислил съм го, Екзареско!
 Момчето насочи пръчката към себе си. Лек топъл вятър погали Симо по лицето и само след малко то и косата му бяха прилично сухи.
 - Никога не съм го чувала това. 
 - Аз и Ясна от моя курс го измислихме, когато усмирявахме келпита. Не знам дали Павлова се е замисляла колко хора изстиват в тия води.
 Двамата излязоха от водата и седнаха близо до мокрия пясък на брега.
 - А ти и огънят?

— За мен огънят е,...избор, Симо. Нещо, което не е вече решено от други хора векове назад. А чисто мое. Само мое. – отвръща му Варна Дорадо.

— Звучи прекрасно. Именно така трябва да усещаме всичко, а не да бъдем затворници в собствените си животи. – казва ѝ той. – А кога ще ми разкажеш за тази ваша традиция с имената? Отколко години вече се познаваме, а още се чудя защо жените сте с имена на водна тематика, а мъжете със земна? Що за традиция е това? Все едно сте направили сделка с Дяволът да ви държи вечно млади.

Младият мъж се засмива шеговито и Варна бързо споделя смехът му. 

— Това е от сюжетът на някакъв мъгълски филм, нали? Мама каза, че ще разбера всичко, когато навърша седемнадесет. Не мислиш ли, че цялата ситуация е прекалено мистериозна? Почти сигурна съм, че накрая ще бъде нещо адски глупаво. – пуфти раздразнено. – Сигурно някакви прародители са се напили здравата и на шега са се заклели, че ще си кръщават децата така. Обаче, както знаем магьосническите клетви не са никак забавни.

Симеон Манев, се замисля и поклаща глава отрицателно.

— Според мен е по–сериозно. Исторически погледнато, Мореви не са големи шегобийци.

— Освен Дориан.

Варна поглежда нагоре към небето с неприкрита меланхолия в очите си. Слънцето е изчезнало и само звездите са останали за компания на луната.Дори нежното плискане на морето не може да я извади от липсата. Синевата я обгръща почти черна и момчето до нея забелязва сянката в погледът ѝ, която изчезва толкова бързо, колкото се е появила.

❝ О, Дориан... ❞, мисли си тя. ❝ Къде си се забутал без мен цяло лято, тъпако?  ❞

— Дориан е Чернев.

— Но и Морев. – не може да се съгласи напълно момичето. – Кръвта му идва от родът на Черневи, но ние сме истинското му семейство. Всички ние. Включително и ти, Симо!