Ококорените очни ябълки на Чезаре се впиваха в Манев, заплахата вече беше изречена. Симо вдигна ръце към дона, пръстите на момчето задраха пространството. През дланта му пулсираше малко синьо, не магическо, а венозно и нервно. Това трябваше да приключи сега.
Донът се усмихна и разкри жълтите си зъби, острите резци проблясваха в полумрака на помещението. Зад масите наблюдаваха онези, които само допреди малко се трупаха на бара.
-
Говори, гнидо! Тишината се пропука под дрезгавия глас на мафиозото.
-
Не ме интересува кои сте. Кажи ми тайната на тази книга, която търсите, и ще си помисля дали ще излезете оттук живи. Симо откри зъбите си и избърса кръвта от крайчето на устата си.
-
ГОВОРИ! Няколко мъже в костюми, все още на пода, наблюдаваха със страх как щеше да се развие ситуацията.
-
Хубав пръстен имате, сениор. - усмихна се през зъби Симо. -
Откъде е? Тишина. Донът изглеждаше, сякаш не можеше да повярва.
-
КАЗАХ, ГОВОРИ! Симо наистина едва сега бе забелязал този сребърен пръстен на ръката на дона. Халка с инкрустиран син камък. Изглеждаше ужасно познат, сякаш го беше виждал преди.
Донът протегна свободната си ръка към Симо. Светлина. През Манев премина леденостуден порив и той изхвърча назад, удари се в мръсната сива стена и падна с цялата си тежест върху дървената маса там, разбивайки я на дъските ѝ.
Тервел гледаше и не можеше да повярва на това, което виждаше. Донът извика на своите хора и няколко души се втурнаха към разбитата мебел и момчето. Но преди да го достигнат, се появи ново кълбо от светлина. То запрати невярващите костюмари на пода. Донът и Шаханов едва видяха как през кълбото лъчи се приближи силует с разрошени до неузнаваемост коси.
-
Фулгаре Максима! Вълната от енергия се разнесе наоколо и малкото останали прави, включително донът, паднаха на пода. В този миг Тервел съумя да се отскубне, грабна пръчката си и се приближи към силуета на Симо, който решително бе вдигнал пръчка към мафиозото. Възрастният мъж не можеше да вижда и напразно търкаше очи.
-
Не преговаряме с мъгъли. Тервел се ухили.
-
Чакаше да го кажеш цяла вечер, нали? - И още как. - Симо му хвърли полуусмивка. Той приклекна и взе пръстена от отпуснатата ръка на дона, след което го скри в джоба на сакото.
-
Гримоарът, дон Чезаре? - изрече тихо, но отчетливо Тервел.
-
Стаята отзад, трезорът в шкафа до огледалото. Моля Ви, оставете ме на мира! Мол... -
Силенцио! - донът замлъкна и се отпусна изтощен назад. - Много говори, дразни ме.
Двамата се засмяха. Тервел притича през вратата, за да търси книгата.
В този момент в помещението нахлуха отряд мъже в мантии и обкръжиха мястото.
-
Господа аврори! - кимна уважително Симо.
-
Господин Манев - двама аврори направиха път на една жена със синя мантия, чиито токчета удряха по дървения под на бара. Имаше кестенява коса, която носеше на кок, а очилата ѝ бяха с рамки, изглежда, от махагон. Добре знаеше коя беше тази жена.
-
Малко сте се престарали, не мислите ли? -
Госпожо главен аврор, не смятам изобщо. Имахме усложнения, но мисля, че обикновеното изтриване на паметта ще свърши работа. -
Къде е гримоарът? - раздразнено попита Касимова, изглежда, не ѝ се занимаваше със споменатите от Манев "усложнения".
-
Точно тук! - Тервел се появи ухилен иззад бара като държеше стария гримоар в ръцете си. Стигна до Манев и му го подаде, а той от своя страна го даде на Касимова. Тя заразглежда корицата му с интерес, след което обърна поглед към двете момчета и кимна.
-
Тази книга прашасваше в библиотеката на Керемидови твърде много време, така и не намерихме легален начин да я изземем за изследвания. След като беше открадната и пусната на черния пазар мога само да Ви благодаря, че свършихте работата. Може би ще стане аврор от Вас, господин Манев, може би. Симо засия вътрешно, но не го показа. Усмихна се и се поклони леко.
-
Ще Ви пратя писмо, когато отново имам нужда от Вашата помощ, Манев. Тя кимна леко, направи знак на аврорите и те започнаха да обхождат свидетелите, лежащи в безсъзнание. Симо само видя как Катерина Илич мина край тях и им се усмихна, явно бяха я извикали да премахне заклинанията на Манев.
Когато Симо и Тервел излязоха от бара, беше едва около два часа сутринта. Венецианските улици, мостовете и площадите бяха пусти, а водата в каналите тихо шумеше в тъмното.
-
Добре ли си? -
Да, малко ме боли от схватката, но ще ми мине - засмя се Тервел. - Направих, каквото ме помоли.
-
Нима? - усмихна се Симо и надникна в току-що светналия телефон в ръцете на Шаханов. -
Всичко е тук. Включително ги подложих на виолетова светлина, излязоха още неща, ти ще си ги прочетеш. Пратих ти ги. -
Благодаря, Тер. Винаги си бил приятелят ми, с когото бих крал коне. - усмихна се Симо.
-
Коне? - Тервел избухна в смях, който се разнесе по близкия канал. -
Какви коне? -
Идва от немски, значи, че си ми много добър приятел. - Ееее, пак заповядай. Само съм малко гладен. Така и не ядохме. -
Дюнери в "Студентски"? - И още как!!! - Тервел грейна.
Гарванът на Симо долетя от тъмното и кацна на рамото му. След малко на пиацата от двамата бяха останали само няколко хвърчащи черни пера.