Индекс
50
Сила: 2
Издръжливост: 2
Интелигентност: 2
Ловкост: 2
Магия: 1
Късмет: 1
by 
Катерина Илич
Възраст:
34 години
Произход:
Чистокръвна
Професия:
Официално: Разбивач на проклятия на свободна практика. Собственик на малък смесен магазин.
Неофициално: Търговец на черно с магически артефакти, екзотични вълшебни създания, наемник, охрана, крадец, каквото попадне. Каквото се наложи. Каквото изглежда поне малко интересно, за да не се чувства мъртва отвътре поне за кратко.
Външен Вид:
Не беше слънчев човек, въпреки че на пръв поглед изглеждаше така - светло-руси, почти бели коси се спускаха в права линия до гърдите й, понякога вдигнати наполовина на тила й, за да не й се пречкат докато пише, или на кок, когато започваше да я дразни всичко, което я докосва докато мисли. Румени страни, плътни устни. Изправен гръб, дълги пръсти, окичени със сребърни пръстени в образа на различни животни. В очите й обаче нямаше и грам топлина - сини, почти сиви, те изглеждаха празни. Мъртвешки. Създаваха неудобство у онзи, в когото се взираха по-дълго, и го караха да се чувства сякаш ако падне веднъж в тях, не би могъл да намери пътя обратно. И не в някакъв сладникав смисъл, а в мрачен, сковаващ, ужасяващ такъв. Можеше да променя израженията си колкото иска, но ако някой се вгледаше дълбоко, винаги изглеждаха сякаш усмивката й не се връзва с погледа. Поне не напълно.
Не беше нито висока, нито ниска. Нито слаба, нито пълна. Беше напълно обикновена, погледната отдалеч. Така беше най-добре - сливаше се с тълпата с-нищо-необикновени вещици в магазините, по улиците, по общите сбирки и фестивали. Беше просто още една фигура с мантия сред море от такива.
Характер:
Катерина не беше зла. Не беше дори малко лоша. Поне според нея самата, просто имаше по-неутрален морален компас от повечето магьосници. Дали е тъжно да се пожертва мъгъл, за да се спаси вещица? Да, тъжно е. Но дали това трябва да влияе на избора дали да се спаси един от своите? В никакъв случай. Смяташе, че с разсъждение винаги можеше да се стигне до най-добрия изход от всяка ситуация, дори сам по себе си да не звучи като такъв. Всички фактори трябваше да се вземат под внимание. Винаги.Държанието на Катерина беше като по каталог, в който са събрани всичките й срещи с други хора някога. Беше внимателно извезано от наблюденията й върху останалите, и беше нагаждано според обкръжението й. Но не по твърде виден начин - нов маниер, нова кривина върху лицето й, леко поклащане на главата, достатъчно, да върши работа. Не прекалено много, за да не изглежда съмнително пред смесена публика. Освен ако беше срещу някого, когото никога няма да види отново, както често се случваше докато обикаля по работа. Какво се криеше под всичко това, вече и самата тя не помнеше.
История:
Илич е дъщеря на покойната Гергана Илич (Заимова преди брака си) и Андрей Илич. Въпреки ропотите на Андрей да живеят в Румъния, където би имал по-добро кариерно развитие, Гергана беше тропнала с крак и Катя израстна в малка къща някъде по хълмовете между Велико Търново и Бургас. Достатъчно близо до Мунгав, но и не прекалено далеч от Торбаланово. Баща й често пътуваше, но никога не й беше самотно, тъй като майка и обичаше да кани гости с повод и без повод, и всички обичаха да се спират по пътя си към едното или другото място за чаша чай и домашни бисквити. Семейството им не беше богато по никакви стандарти, но домът им беше уютен, спретнат, и достатъчно далеч от мъгъли, за да не се налага да крият магията си. Относно мъгълите мнението и на двамата й родители беше едно - колкото по-далеч, толкова по-добре.Почти целия си живот Катерина беше посветила на изучаване на (защита срещу) черните изкуства. Пленяваше я както магията, която създава всякакви ужаси, така и тази, която успяваше да ги излекува. Най-доброто и най-лошото се преплитаха в блестяща като мартеница нишка, и от идеята за опит да се разделят в главата й се появяваше изображение на множество не-на-място възли.
Изборът да започне да работи като разбивач на проклятия сам се стовари върху нея, когато прясно завършила Мунгав й се бе наложило да започне да лекува майка си от непростимо проклятие. Не успешно, естествено, беше едва 17 годишна, без никакъв опит и само със знания, получени от това да си завира носа във всяка възможна книга в библиотеката. Но никой от преминаващите до преди година гости не дойде на помощ. Никой лечител не искаше да се доближава до тях. Баща й мълчеше, нито една сова до него не се завръщаше. Защо и до сега не знаеше, но я научи на ценен урок - хората винаги са там, когато е лесно. И никога, когато не е. След три мъчителни години майка й най-сетне се спаси от мъките, и оставайки съвсем сама, Катя беше взета под крилото на приятел на баща й от детството - Васил. Васил беше разбивач на проклятия на свободна практика, на младини работил за министерството редом с баща й, който започна да я обучава и да я води със себе си по задачи.
В началото Катерина беше въодушевена. Новото начинание беше глътка чист въздух след пропитата от миризмата на пот и билки стая, в която беше прекарала последните години. Подскачаше около него, непрекъснато бърборейки за всичко, което няма търпение да научи. Разнасяше пергаменти със стари записки, които той да потвърди като достоверни или не, трупаше купчини нови книги, старателно подготвяше чантите си с багаж при всяко пътуване. Кипеше от радост, когато отидеха в нов бар, нова тъмница, нова пещера, ново забравено от боговете имение. Ала с времето, тази светлина угасна. С времето… Не, напротив. Знаеше точно кога се случи това. Не беше постепенно. Не беше просто от умора. Беше рязко, внезапно, и завинаги.
Така и не опита да открие баща си след това. Понякога се чудеше дали все още работи за министерството, дали е жив или умрял, дали изобщо си спомня за тях или живее нов живот далеч от България и дребните им според него проблеми. Но тази мисъл бързо преминаваше както струйка дим от угасващата цигара на някой клиент, минал за ново перо през магазинчето й, се изнася през отвореното прозорче.
А, магазинчето. С това се занимаваше в дните, в които не пътуваше по работа. Беше купила малко помещение, забутано в мрачните ъгълчета на Торбаланово, където обикновено никой не се спираше без конкретна причина. По-често до там долитаха пияници, така че държеше по едно буре с бира под тезгяха, или объркани първокурсници с родителите си, заради което подреждаше пера, пергаменти и други дреболии на стената зад себе си. Не представляваше нищо особено, малка неприветлива стая на първия етаж, и още по-малка такава с легло и гардероб на втория, където официално живееше. Така или иначе по-често стоеше затворено, тъй като Илич не се спираше там за дълго. А когато беше отворено, целта му изобщо не беше да носи приход от продажби.
