Биларон Осмицата

Име: Биларон Осмицата
Години: 40
Ръст: 170
Коса: много къса, кестенява
Очи: Кафяви
Тегло: 70 кг.

Защо осмицата ли? Така го знаеха от малък в града.. Беше роден в осмия месец.
В миналото беше най-веселия и усмихнат човек... В младините си беше нехаен към учението. Търсеше забавления и бохемски живот. Мечтата му беше един ден да влезе в редиците на армията... И в крайна сметка успя. Беше щаслива. А още по-щастлив стана, когато се влюби до полуда в Гериан... Невероятно красива жена от друг град... Живота му се превърна в рай. Имаше всичко за което мечтае... Работа, която харесваше... Жена която обича... Оставаше само малката подробност... Един от двамата да се премести в града на другия. Но... Това отне време... Повече от колкото му се искаше... И с времето, чувствата на Гериан охладняха... В един летен ден в началото на юли, тя просто му заяви, че трябва да сложат край, и че си има друг. За един миг света на Биларон се разби на парчета... Сякаш целия свят се срина около него. Беше на крачка от лудостта. Превърна се в сянка... Ходеше, но беше мъртъв... Започна да ходи на опасни военни мисии с надежда да срещне смъртта и да се свърши... Но... Не му беше писано... В последната си мисия беше тежко ранен... Събуди се в приказно горско село... Съществата там бяха също толкова приказни... Някои приличаха на хора... Други бяха като кентаври, но телата им не бяха на коне а на елени и сърни... Наричаха себе си друиди и дриади... Пазители на природата... Те излекуваха Биларон... Той се възстанови напълно и остана при тях... Те го научиха на вътрешно спокойствие и мир... Оказа се, че в него има потенциал за магьосник... Помогнаха му да отключи и тази своя същност. След четири години живот при Пазители те, Биларон се завърна удома... Или почти удома... Прибра се, но не в къщата си в града... Вместо това отиде да живее в гората, далеч от хорската глъч и шумотевица. Предпочиташе тишината и компанията на животните. Ходеше така, както ходеха Горските пазители... С дълго наметало с качулка, която скриване почти цялото му лице...загатваха се само кафявите му очи и леко наболата брада... Вече не беше онзи вечно усмихнат човек, който всички познаваха... Усмихваше се, но се виждаше, че болката го беше променила завинаги.