Къщата за гости на госпожа Язова

Да си го кажем честно - Ела не беше от ранобудните. Дори да се събудеше рано, си лежеше в леглото още поне един час. Е, сега сигурно разбирате изненадата на майка ѝ, когато влезе в стаята на момичето в шест сутринта и я завари станала, облечена, с един сак дрехи до нея и, разбира се, с книга в ръка.
  
Къщата ухаеше на палачинки и ягодово сладко - любимата закуска на Ела. Тя седна на един от столовете до барплота и на две, на три изяде първата палачинка.
  
- Изглежда тази сутрин някой има апетит - подхвърли баща ѝ и я прегърна силно преди да продължи с палачинките. 
 
След закуска Ела прибра Бет в транспортната кутия и се качи в колата. Рядко ѝ се случваше да заспи по време на път. По-скоро предпочиташе да се облегне на вратата и да наблюдава сменящия се пейзаж, доукрасявайки го с някой и друг еднорог, дракон или оживяващо дърво. 
   
Като цяло, беше свикнала с дългите пътувания, но тези 5 часа ѝ се сториха като цяла вечност. Една седмица. Цяла седмица на морето с Тамара. Как го беше казала тя? А, да - "истинско море". Вече почти се беше отчаяла, когато колата се отклони от главния път и след двайсетина минути спря пред китна малка постройка с широк заден двор, обагрен в зеленина. Не мина и секунда преди Ела да отвори вратата и да изскочи навън. Веднага усети мириса на море и прясно окосена трева. Един повей на вятъра мина през буйните ѝ къдрици и я накара да се усмихне.
  
Преди да успее да се ориентира в пространството, родителите ѝ вече бяха звъннали на звънеца и на вратата се показа усмихната жена с дълга черна коса и приветливо изражение, която ги покани да влязат.
   
Докато Ела разглеждаше двора и, както обикновено, се беше зареяла някъде в облаците, когато едно голямо златисто куче се затича към нея и така я стресна, че момичето загуби равновесие и тупна на земята.

Тамара седеше на сянка под ореха в двора и си играеше с домашните любимци. Днес Ела щеше да пристигне с родителите си. Двете си бяха говорили за това през последния учебен ден, но момичето все пак се зарадва, когато майка й получи обаждане от родителите на приятелката й. И щяха да останат цяла седмица!

Някой пристигна в двора, но Тамара така и не обърна внимание на това. Беше средата на лятото, те имаха още две резервации за този ден, а и беше едва обед и твърде рано Ела и семейството й да са пристигнали чак от София. Но когато Шели се втурна с лай към портата, момичето все пак взе Тоби на ръце и отиде да провери какво се случва.

- Ела! - изписка радостно тя при вида на приятелката си и се затича да я прегърне. Тоби измяука тъжно и се опита да се отскубне, принудително притиснат между двете деца, но опитите му бяха обречени, тъй като Ела веднага го гушна и него и започна да му се радва. А Тамара провря пръсти през решетките на транспортната клетка, за да погали Бет. - Здравей, Бет! После можеш да я пуснеш да тича на воля, нали знаеш? Дворът е голям, а и Тоби ще се радва на компания.

- Остави гостите да си починат и да се настанят. Защо вместо това не помогнеш на дядо си с обяда, преди да е подпалил нещо? - майка й се появи на входната врата усмихната, както винаги.

Макар и неохотно, докато Елена въвеждаше Ела в стаята й, Тамара се отправи към кухнята, където дядо й се опитваше да изпържи омлети и заплашително беше насочил магическата си пръчка към тигана, мърморейки под нос. Момичето се настани на едно от високите столчета и започна да дава указания и да подхвърля подправки към веселия старец. Обичаше го, но понякога беше ама наистина зле с техниката, дори и с такива неща като кухненска печка.

Сякаш цяла вечност по-късно, обядът беше готов. Имаше омлети, огромна купа салата и цяла планина препечени филийки с мноооооооого масло. И любимият на Тамара сок от касис. Винаги трябваше да има сок от касис и на момичето не му омръзваше да обяснява колко е полезен. Шели и Сара се бяха гушнали в ъгъла, правейки се на нацяло незаинтересувани от храната на масата - все едно някой им вярваше, че няма да пристигнат веднага, ако им се отдадеше възможност да похапнат заедно със своите човеци.

В този момент Ела и родителите й влязоха в кухнята.

- Аз май... така и не се запознахме, господин и госпожо Благоеви. Аз съм Тамара, приятно ми е - момичето протегна ръка поред към родителите на съученичката си, докато се настаняваха около кухненската маса.

---

- Хей, какво ти се прави? Искаш ли да събираме мидички? Или да поплуваме? Карала ли си някога сърф?

Обядът беше минал и Тамара и Ела се изтягаха на тревата под лъчите на августовското слънце. Въздухът беше влажен, гъст, натежал от сол и мирис на водорасли, а на небето нямаше нито едно облаче, така че повечето хора се бяха изпокрили по къщите си и изглеждаше все едно градът принадлежи на децата и на уличните котки.

Момичето притвори очи от удоволствие - лятото беше в разгара си.

Беше от онези моменти, когато сякаш времето е спряло и ще останеш тук завинаги. Сякаш нямаше горе и долу, ляво и дясно, криво и право. Всеки избор беше правилен и всяка мечта - изпълнима. Сърцето на Ела пееше в унисон с птичките и имаше чувтвото, че всеки момент ще ѝ пораснат крила и ще полети заедно с тях. Естествено, всичко тове беше само в детските мечти на момиченцето, но това не ѝ пречеше да изрусува полета във въображението си. В следващия момент думите на приятелката ѝ я изкараха от мислите ѝ.
  
- ... да събираме мидички? Или да поплуваме? Карала ли си някога сърф?
- Ти можеш да караш сърф!? - Благоева я гледаше така, сякаш току-що Тамара ѝ беше казала, че е летяла до Луната. 
- Да. Още се уча де, но имам голям напредък.
  
Колкото и примамливо да ѝ звучеше сърфа, Ела придпочиташе да започне с малкото и накрая да се метне в дълбокото. От друга страна онова чувсто на безкрайността още не я беше напуснало и ѝ казваше, че има време за всичко.
  
- Нека започнем с мидичките. 
  
За момиченцето те бяха двете страни на живота. Като Ин и Ян, като черно и бяло, зато земя и море...
  
- Колко далече е плажът? Нашите ми донесоха колелото, ако... Ти всъщност имаш ли колело?
   
Ела караше едва ли не откакто беше проходила. Колело, ски, скоуборд, ролери, кънки на лед... Въобще всичко на колела. Дали това лято щеше да добави сърф към списъка? Спорен въпрос, но дори и да не се справеше, щеше да бъде незабравимо изживяване.

Добре, мидички да са. Тамара се засмя срещу ясното небе, обзета от лятно настроение. Имаше време за всичко, цяла една седмица пред тях - само те, морето и слънцето.

Колело ли?

- Не, всъщност не карам колело. Предпочитам скейтборд. Лятото алеите стават малко пренаселени и така се маниврира по-лесно - малко я беше срам, че не можеше да кара колело добре, затова си намираше всякакви оправдания, когато някой попиташе. - Но май нямаш нужда от него. Плажът е на 10 минути, а по пясъка се кара малко трудно...

Момичето рязко се изправи на крака и погледна очаквателно приятелката си. Ела повдигна вежди - май не очакваше чак такава енергия от Тамара. Но след това се изправи, макар  и малко по-бавно.

- Ами... добре. Да вървим.

---

Морето се блъскаше в скалите и разливаше по плажа, когато децата стигнаха до него. Наистина беше много близо, къщата се виждаше в края на пътеката. Тамара носеше платнена кесийка, в която да събират мидичките, а двете кучета тичаха покрай тях.

- Виж, тук има черни мидички! - Ела се спусна към място на пясъка, където имаше натрупано по-голямо количество мидички. - Виж тази колко е голяма!

- А аз намерих рапан! - съобщи весело Тамара, надничайки през дупчица в черупката му към приятелката си.

Тамара беше щастлива. Рядко в Приморско се намираха деца, с които да си играе. Да, имаше съученици в мъгълското училище, но не беше близка с тях, а и те лятото предпочитаха да са по курорти с родителите си в луксозни хотели, а не да тичат по плажа. А сега Ела се усмихваше, шегуваше и забавляваше с нея и сякаш нямаше нищо против липсата на интернет в заниманията им.

Момичето видя в близката трева макове. Обичаше макове! Тъй като вече кесийката беше почти пълна, тя набра няколко от тях и започна да плете венец, добавяйки маргаритки и глухарчета. Повечето хора го намираха за досадно занимание, но тя се успокояваше и си почиваше, докато ръцете й бяха заети.

- Хей, Ела! Носиш ли си банските?

- Кой идва на плаж без бански!? 
   
Остави дрехите си на пясъка и се затича към водата. Усмивката ѝ грееше по-силно от слънцето. Завъртя се в кръг и изпръска приятелката си, но преди Тамара да усмее да ѝ го върне една по-голяма вълна изненада Ела, потопи я цялата под вода и я запрати на брега. Звънкия ѝ смях поехтя по плажа и само секунда по-късно двете момичета се хвърляха смело срещу вълните и се смееха.
  
Щастието се изливаше около тях, морето бушуваше, времето спираше, а Ела просто се радваше, че беше тук сега... За един кратък миг просто замръзна, затвори очи и вдиша дълбоко чистия морски въздух с мирис на море и водорасли. Беше перфектно. Перфектното море... перфектното лято..
   
Една вълна я плисна в лицето и я изкара от транса ѝ. 
   
- Хей, искаш ли да се надбягваме по плажа? - преди да дочака отговора се пресегна към Тамара и я докосна по рамото. - Ти гониш! 
  
Ела забърза към брега, защото във водата беше наистина трудно да се бяга. Тя се затича между пясъка и вълните, но нямаше много преднина и приятелката ѝ бързо я догони. Тя се разсмя звънко и отметна няколко кичура от подгизнала си коса. Погледна към хоризонта и я осени една идея:
  
- Слушай! Какво ще кажеш ти да си морето, а аз земята. Ти ще можеш да ходиш само, до където стигат вълните, а аз няма да мога да докосвам водата. Когато вълната залива плажа, ти ще можеш да ме хванеш, а когато се отдръпва ще бъде мой ред. Е...? Какво мислиш?