Да завършиш „Мунгав“ се оказа много по-страшно, отколкото Доротея беше си представяла. В един момент имаш всичко - приятели, удобно легло, топла вечеря, а в следващия се оказваш по средата на екзистенциална криза с 17-е си растения.
Не, не ме разбирайте погрешно, Доротея имаше сигурен покрив над главата си. Но кой, по дяволите, иска да живее с родителите си и малките си братя и сестри? Не и Доротея. Но в момента нямаше особено голям избор.
Въпреки всичките перипетии, които преминаваха през бързощракащия ум на Тея, младата и току що завършила вещица, бе позитивно настроена към живота. Майка ѝ, емоционално нестабилна и миловидна вещица с афинитет да помага на всеки, особено на децата си (дори и те да не го искат), бе успяла да уреди малко пространство на дъщеря си в Торбаланово.
Изключително тясна мансарда, състояща се от два етажа. Повечето магьосници биха се притеснили от малкото пространство, но на Доротея ѝ харесваше. Даже прекалено много.
Да бъдеш една от най-известните магьоснически фамилии в България си носеше своите бонуси. Подобно място – в центъра на магьосническия свят у нас, бе изключително трудно и дори почти невъзможно, да се сдобиеш със собствено пространство. Но името си носеше своите бонуси. Е, добре де. Понякога.
След дълги и тежки размисли в посока какво иска да прави с живота си от тук насетне, Доротея реши, че ще си отвори билкарска сергия на първия етаж от мансардата.
Речено сторено.
В деня, в който Доротея взе съдбоносното решение, брат ѝ Стефан и баща ѝ Матей, пристигнаха от Стаменова вода, за да ѝ помогнат, въпреки всичките протести на червенокоската, че може да се справи и сама.
„Татко, нямаше нужда да идвате..“, изпуфка Тея, докато се бореше с няколко раздразнени фикуса нагоре по стълбите. И в духа на своята сакатост, Тея пропусна една стълба. Въздухът засвистя в ушите, а единственото, което се изстреля от устата ѝ беше: „ФИКУСИТЕ!“
Стефан, с неговите бързи рефлекси, измъкна пръчката си и успя да овладее положението, левитирайки обратно Доротея (и фикусите!), за да може да стъпи на краката си.
„Нямало нужда, друг път. Щяхме да те открием при мама със спукано ребро, ако не бяхме тук.“, изплези се Стефан и набързо отмъкна саксиите с фикусите от ръцете на сестра си. „Стига си мрънкала, а отиди да видиш дали всичко е наред с останалите ти „деца“.“
Доротея извъртя очи и сръчка брат си преди да се върне обратно надолу пред масивната входна врата на тясната сграда. Небето се бе обляло в прелестно-красиви топли и летни цветове.
Летният следобеден въздух беше натежал, времето за билките да отворят цветовете си в късния следобед бе почти настъпило.
Дойде ред и на последната кутия с разни билки, които надничаха любопитно иззад стените на дървената щайга. Доротея я грабна и я понесе навътре. Билкарницата беше готова да заработи и очакваше първият си клиент.
Не, не ме разбирайте погрешно, Доротея имаше сигурен покрив над главата си. Но кой, по дяволите, иска да живее с родителите си и малките си братя и сестри? Не и Доротея. Но в момента нямаше особено голям избор.
Въпреки всичките перипетии, които преминаваха през бързощракащия ум на Тея, младата и току що завършила вещица, бе позитивно настроена към живота. Майка ѝ, емоционално нестабилна и миловидна вещица с афинитет да помага на всеки, особено на децата си (дори и те да не го искат), бе успяла да уреди малко пространство на дъщеря си в Торбаланово.
Изключително тясна мансарда, състояща се от два етажа. Повечето магьосници биха се притеснили от малкото пространство, но на Доротея ѝ харесваше. Даже прекалено много.
Да бъдеш една от най-известните магьоснически фамилии в България си носеше своите бонуси. Подобно място – в центъра на магьосническия свят у нас, бе изключително трудно и дори почти невъзможно, да се сдобиеш със собствено пространство. Но името си носеше своите бонуси. Е, добре де. Понякога.
След дълги и тежки размисли в посока какво иска да прави с живота си от тук насетне, Доротея реши, че ще си отвори билкарска сергия на първия етаж от мансардата.
Речено сторено.
В деня, в който Доротея взе съдбоносното решение, брат ѝ Стефан и баща ѝ Матей, пристигнаха от Стаменова вода, за да ѝ помогнат, въпреки всичките протести на червенокоската, че може да се справи и сама.
„Татко, нямаше нужда да идвате..“, изпуфка Тея, докато се бореше с няколко раздразнени фикуса нагоре по стълбите. И в духа на своята сакатост, Тея пропусна една стълба. Въздухът засвистя в ушите, а единственото, което се изстреля от устата ѝ беше: „ФИКУСИТЕ!“
Стефан, с неговите бързи рефлекси, измъкна пръчката си и успя да овладее положението, левитирайки обратно Доротея (и фикусите!), за да може да стъпи на краката си.
„Нямало нужда, друг път. Щяхме да те открием при мама със спукано ребро, ако не бяхме тук.“, изплези се Стефан и набързо отмъкна саксиите с фикусите от ръцете на сестра си. „Стига си мрънкала, а отиди да видиш дали всичко е наред с останалите ти „деца“.“
Доротея извъртя очи и сръчка брат си преди да се върне обратно надолу пред масивната входна врата на тясната сграда. Небето се бе обляло в прелестно-красиви топли и летни цветове.
Летният следобеден въздух беше натежал, времето за билките да отворят цветовете си в късния следобед бе почти настъпило.
Дойде ред и на последната кутия с разни билки, които надничаха любопитно иззад стените на дървената щайга. Доротея я грабна и я понесе навътре. Билкарницата беше готова да заработи и очакваше първият си клиент.