Пристигане в "Мунгав"

@Юлий Звездинов  @Ясен Тошев


Отново беше доджнала приятелите си.
Правеше го твърде често напоследък, но сега поне беше под претекст че ще води Ясен и Юлий до Мунгав. 
Огледа се още веднъж преди да излезе. Гръндж вида почваше да й харесва, но кипренето отнемаше твърде много време - молив около очите, тъмно червило и лекото черно бийни на косата. Топло беше за зимни шапки, за щастие имаше и по-леки. 
Да живее нормалната мода.
Не можеше да повярва че го казва тя.

- Ясене! Готов ли си? - гласа й се разнесе из двора, момчето беше супер впечатлено от къщата на дървото и беше решило да я окупира - Отивам да взема Юлий и се връщам!


През вратата на галерията беше за секунди в Торбаланово. Когато стигна страноприемницата, момчето вече беше готово, все пак му беше втора година.
Обратно във Велико Търново отново през галерията. От там щеше да им е по лесно да стигнат до Мунгав. Бързо и лесно, бяха готови за вечерната разходка. Ясен също се беше пакетирал за учебната година и гледаше с блеснали очи.

- Сега какво?
- Сега ще вземем панорамния път, за да знаеш как да ходиш и сам ако се наложи.
- Ъъъ, а как ще стигнем?
- Колело! Не ме гледайте така, - засмя се - няма да ви карам да въртите педали по планината. Споко, аз ще ги въртя, не ползвам магия за такива неща.
- Сигурна ли си?
- Да, така ходя всяка година. Хайде до полунощ трябва да стигнем за ритуала на Ясен.


Вярно на думите й колелото беше съвсем обикновено, но обурудвано със страничен кош за пътници. Единствената магия беше на малкия багажник, благодарение на Илияна, че да събере торбите и куфарите на трите деца.

- Готови? Следваща спирка магическото изворче!

Ясен се гледаше в огледалото. Черните широки панталони, ризата, вратовръзката, дългата мантия. Идваше си малко като клоун. Чу зад себе си как Люба коментира, че изглеждал супер. Да, определено имаше нещо ехидно в забележката ѝ. Реши, че е готов и излезе на двора. Небето беше сиво и нямаше и помен от вчерашната жега. Лек бриз развейваше закачливо широките ръкави на мантията му.
Огледа се по двора и погледа му хвана голямото дърво с къщичка отгоре. Запъти се натам. Когато го наближи, се спря като закован. Външно къщичката изглеждаше малка. Всъщност съвсем нормално за такъв тип постройка - гредите бяха с дължина около метър и половина, достатъчно тъкмо за да пасне в свободното място между другите клони и листа на дървото. Вратичката обаче беше открехната и това което озадачи Ясен бе, че през процепа се виждаше огромно помещение. Успя да различи вътре книгохранилище, диван, маса и дори...легло. 
Любопитството му го жегна. От клона под къщичката висеше падаща стълба. Ясен започна да я катери бързо.
- Ясене! Готов ли си? - звънливият глас на Люба сякаш прокънтя из целия двор. - Отивам да взема Юлий и се връщам!
- Добреее! - съгласи се Ясен и виновен обърна глава назад към другия край на двора.
Люба изглежда изобщо не се впечатли, че е сварила Ясен да взломява детската ѝ къщичка. Устремено изтича до входа на галерията, изсумтя нещо и изчезна. 
***
Ясен и Юлий стояха до колибата с инструменти и чакаха Люба да излезе от там. След малко вратата бе избутана от предната гума на голямо колело.
- Колело! Не ме гледайте така! - засмя се Люба- Няма да ви карам да въртите педали по планината. Споко, аз ще ги въртя, не ползвам магия за такива неща.
Ясен и Юлии се спогледаха втренчено. 
- Хайде, куфарите - хоп -в коша за багаж - нареди тя и отмести платнения капак на коша.
- Люба, тук няма да се събере...
Люба грабна куфара от ръцете на Ясен, вдигна го с леко пуфтене над коша и го пусна в него. Той се смали мигновено и с леко Туп! падна на дъното на багажника. 
- Що? Пасва си точно. Следващия? - каза тя и погледна изпитателно към Юлий
***
Колелото издаваше леко дрънкащи звуци по асфалта на тесния път. Нито пред тях, нито зад тях се виждаше автомобил. Ясен все пак бе успял да убеди Люба, че ще е супер нелепо ако ги видят да се возят така през центъра на Велико Търново и се разбраха да го бутат, докато се отдалечат малко от града. Групата спря и Люба им даде знак да се качват. В коша за пътници беше наистина тясно. Ясен избра този отляво, клекна вътре и впи пръсти в парапета. Тръгнаха. Ясен имаше чувството, че всички клетки в мозъка му работеха на пълни обороти. Беше нащрек за всяка малка неравност по пътя пред тях, защото очакваше тя да стане причина за фаталното му изхвърчане. Не искаше да си разбива черепа все още, бе едва на единайсет.
След известно време Люба завъртя кормилото и колелото полетя встрани от асфалтирания път.
- Какво правиш, бе! - изрева ужасен Ясен.
Люба дори не го погледна. Само каза след малко:
- Това е маунтин байк все пак. А и през гората е най-интересно.
Колелото започна да гази през широките корени на дърветата и да тъпче боровите иглички по земята. Ясен вкуси металния вкус на кръв в устата си. Беше се прехапал още след един от първите подскоци.
- Има колан. Слагай го! Качваме хълма и сме там.

Нищо не бие бясна разходка през гората за вдигане на адреналина. Вятър в косите, висока скорост надолу по баира и лекото напрежение в мускулите нагоре по склоновете. Наистина не разбираше защо магьосниците избягваха толкова усилено движението.
Като видя реакциите на момчетата обаче...
Е може би се движеше твърде бързо.

- Ще взема лодките. Грифон е твърде стар вече да лети с човек на гърба, пък и не искам да летя. - помогна им да си разтоварят нещата и да ги подготвят да бъдат отнесени към Мунгав - Ще остана да ви видя как излитате. Юлий ти можеш от сега да потегляш, ако искаш. Или изчакай полунощ със Ясен и мен.
- Защо полунощ?
- Такъв е ритуала. Първокурсниците излитат в полунощ и грифоните им ги разпределят. Домът ти е там където те отведе - Една от кулите или право в езерото.
- Право в езерото!?
- Ще видиш... ако си от Лъч - смигна на момчето и после бръкна в джоба си - Ето ти малко печена мандрагора, за грифоните е като бонбон. И не забравяй добрите обноски!

След като дообясни на Ясен какво да прави с грифоните се дръпна настрана да го остави да се опита сам. Ако първокурсника не успееше да си примами грифон, щеше да му отстъпи нейния старец, затова не се притесняваше от плахите опити на момчето.
Пък и нямаше, кой да го изпрати на първия учебен ден.
Не върви да го остави.
Юлий изглежда също нямаше придружители тук. Момчето периодично се оглеждаше, но не изглеждаше като да очаква да види някой.

Щом няма кой ще ги изпрати тя.

записвам си да си искам точка късмет като приключим

Вятърът издуваше мантията му и караше вратовръзката ме да се люшка наляво-надясно. Ясен не се чувстваше удобно в тази премяна. Особено след лудешкото планинско колоездене искаше просто да намери легло, да свали всичко и да се хвърли да спи. Само покой и никакво движение.
Тук , на поляната пред гората, нощта бе непрогледно тъмна. Ясен успя да открои само две масивни кули в далечината и за миг ги оприличи на джамия. Зарадва се, че поне за това нещо вече имаше солидно обяснение. Съучениците, с които се запозна в Торбаланово, му бяха обяснили, че тук всички учащи ги разделяли на групи. И всяка група си имала определен район от училището, който наричала свой. Така и с кулите - едната принадлежала на учениците от "Северен вятър", а другата на тези от "Южен вятър"
Пръстите му стискаха здраво корена на растението. Люба му го беше връчила, преди да го остави тук на поляната пред гората. Тя и Юлий искаха да останат още с него, но той ги увери, че няма нужда. Щеше да ги види после на празненството, ако - разбира се – изобщо стигнеше там жив. Огледа се около себе си. Беше част от широка редица първокурсници, всички застанали на метър-два един от друг и държащи по едно кореново растение в ръка. Ясен въздъхна с облекчение и устните му се разтеглиха в една едва доловима усмивчица. Сигурно всички тук имаха роднини, които им бяха разказвали многобройно за този момент. Той нямаше това предимство, но пък криеше друг коз в ръкава си. Вчера неговите приятели му бяха споделили една хитрост: „Нужно е само да го погалиш внимателно по шията“ – чу в главата си указанията на Вихрен – „и веднага се разнежват. Точно там на мекичкото под клюна.“
-        Багаж, моля! Минавам за багаж! Багаж, моля! – чу се приближаващ дрезгав мъжки глас.
Ясен видя файтона да се задава от другия край на поляната. Спираше пред всеки първокурсник, натоварваха куфара и продължаваше. Усети гърдите си да се вкаменяват. Сърцето му бумкаше от притеснение. Церемонията щеше да започне всеки момент. Мислите му прескачаха толкова бързо, че дори не разбра кога куфърът му вече бе качен на файтона.
Писъкът можеше да накара кръвта ти да замръзне. Колкото повече се снишаваха, толкова по-пронизващ ставаше звукът от клюновете им. Приземиха се с такава скорост, че няколко клона на дърветата от първата редица на гората поддадоха и бяха запокитени от въздушната струя по всички посоки. Ясен не можеше да се мръдне. Просто стоеше и гледаше като хипнотизиран подскачането на опашката на грифона пред него.
Момчето вляво направи първата стъпка. Момичето вдясно също тръгна към своя грифон. Ясен все още се чувстваше като закован. Птицата пред него изтръска крила и обърна глава назад, пронизвайки Ясен със светлите си очи. Луната се отразяваше в тях.
Ясен просто функционираше, без да бъде тук и сега. Поднесе машинално печения корен от мандрагора, изчака да изкълве всичко, погали го по мекото под клюна и гледаше как създанието подви лъвските си крака и положи корем върху тях. Сега бе моментът. Започна да се катери. Съвсем бавно и внимателно сграбчваше един сноп пера в ръка и се набираше няколко сантиметра по-нагоре по туловището на грифона, после друг сноп с другата ръка и така докато най-сетне се озова отгоре на гърба му. Сигурно бе минало много време. Около него всички бяха отлетели. Прилегна върху грифона и промуши ръце през оперението му. Искаше да сграбчи възможно най-много пера в основата им, за да си осигури максимална стабилност.
Грифонът скочи рязко на крака и се затича напред. Крилете ме се разпериха настрани и започнаха да махат все по-бързо. Ясен затвори очи в мига, в който усети стомахът си да слязъл до петите. Стискаше до болка здраво, дишаше на пресекулки и чакаше. Не искаше да отворя очи. Не можеше. Но любопитството му все пак надделя. Люба беше споменала за някакво езеро, искаше да е подготвен, щом цопнат в него. В момента, в който клепачите му се отвориха, Ясен разбра, че явно го бе подвела. Ако имаше езеро, то трябваше да е на поне половин километър под него. Грифонът му летеше стремглаво нагоре точно в пространството между двете кули. И не беше сам. На метри от него летеше още някой.

ПП:  @Вихрен Вокил Надявам се още искаш да пишеш тук 

Намерих своя грифон сред стадото да стои и да ме чака. Но се чудех дали да се доближавам до него или не, не защото не харесвах магически животни - напротив обожавам ги, а защото не обичах да летя. А когато моя приятел Блитц ме погледне с тези негови големи невинни очи, щях да се изкуша да се кача на него и да го пояздя.

Спомних си първия и последния път, когато се качих на грифона. Силните му крили се раздвижиха под мен и единственото, което успях да направя е да хвана здраво за гривата му и след това затворих очи, докато не се приземим. И това беше жалкия ми опит с летенето. След това често ходих до Грифорника да давам лакомства на Блитц и така бяхме станали приятели.

- Какво се чудеш? Няма ли да летиш? - стресна ме един глас зад мен.
Не бях усетил как блондинката се беше промъкнала тихо зад гърба ми.
- Май не - смотолевих аз. - И моя Грифон е твърде стар за мен.

По погледа и широката усмивка на Люба, разбрах, че тя знаеше истината по добре от мен.

- Хей, Люба, ти как ще стигнеш до замъка?
- Следвай ме, ще ти покажа.
- Нали няма да ме качиш отново на това колело? - пошегувах се аз.
- Ако не слушаш, ще те завържа за ушите като прани гащи на тела.
- Ще слушам, ще слушам - бързо обещах аз, защото не знаех дали блондинката все още се шегува.
- Следвай ме.

Тихомълком последвах петокурсничката през гората до езерото на замъка.

Точка късмет

@Косара Вълканова  @Люба Бюлбулева
  
Кръговрат. Омагьосан кръг. Водовъртеж. Защо? Просто защо!? Кому бе нужно лятото да свършва? Не можеше ли просто да си купят вила на морето точно до тази на Тамара и всеки ден да ходят на плажа, да карат сърф и да събират мидички? 
  
Уви... Животът не беше на същото мнение и 1-ви октомври дойде доста бързо. Очите на Ела се наляха със сълзи и тя едва се държеше да не заплаче. Толкова щяха да ѝ липсват родителите ѝ, семейните пътувания, къщата...
   
"Не! Стегни се! Ако сега заплачеш, мама също ще се разреве и ще те прибере обратно вкъщи."
  
Избърса сълзите си и прегърна баща си, който на свой ред я вдигна и я завъртя около себе си. 
  
- Ей! Ще ни пишеш, нали? 
- Разбира се! Даже вече ми липсвате! - насили се да се усмихне дори през сълзи.
  
Ясен отвари багажника и извади куфара, кутията на Бет и един кафес, където седеше пощенската птица на Ела - Караг. Беше се сдобила с него това лято, за да спре да заема птиците на съучениците си. Тя се надигна на пръсти и целуна бузата на майка си. 
  
- Ще ви напълня пощата от писма! - обеща тя, след което се отправи към поляната, защото вече малко закъсняваше. С целия този багаж трудно щеше да стигне навреме, затова пусна птицата (уралска улулица) навън и последователно смали огромния си куфар, сака и кафеза до размерите на ключодържател. Добре, че беше добра по вълшебство.
  
Когато стигна поляната, обаче, грифонът ѝ не беше там. Огледа се на всички посоки, но без успех. Как е възможно!? Та Луна никога не беше изчезвала така. Дори напротив - винаги се появяваше на точното място в точния момент, дори без Ела да я вика. Дали нещо ѝ се беше случило? Може би е изпаднала в беда? Или просто се сърдеше на момичето, че не я е взела с нея за ваканцията? Не, изключено. Миналата година също не я взе, но Луна не възрази и дори беше щастлива, когато се видяха на първия учебен ден.
  
Погледът ѝ шареше през поляната и вече почти се беше отчаяла, когато близо до грифоните видя ниско момиче със сребристи къдрици, което ѝ се стори много познато. 
  
"Чакай малко... това де не е... нееее... не може да бъде..."
  
- Люба...? - Ела се насочи към нея със забързана крачка и не можеше да повярва на очите си. Кога се беше изрусила? И защо? Бързо избута тези мисли от главата си и се постара да прикрие изненадата си. Все пак сега имаше по-наложащ проблем. - Здравей! Случайно да си виждала Луна? Ъм... Грифонът ми. Имасиво-бяла козина,охранаопашката икоремчето и златистклюн. Немогадаянамерияисепритеснявам... - избъбри всичко толкова бързо, че едва си поемаше въздух. 
  
Чак тогава забеляза тъмнокосото момиче до Люба, което ѝ се стори смътно познато. Може би я беше засичала по коридорите?

Едвам успя да проследи бързото говорене на Ела. 

- Аааа, не май не съм. Искаш л... - проследи погледа на третокурсничката и се сепна от застаналото до нея момиче. Изобщо не се беше усетила, че е там - О, БОГОВЕ, Косара! Произвеждай звук бе мила, изкара ми ангелите!
- Здрасти?
- И тва става да - засмя се Люба - Ела, ако искаш може да вземеш моя Грифон? Аз ще съм с лодка.
- А не, искам с теб тогава.
- Еми съжалявам, старец. - потупа животното по врата и му даде още мандрагора от джоба си - Тая година си в почивка. Ма като гледам не си особено недоволен от развоя на събитията, а?

Докато начесваше малко животното и си говореше с Косара и Ела забеляза, че Юлий още се помотква около поляната за отлитане. Нямаше ли грифон? Каза на момичетата, че ей сега се връща и се насочи към него. Грифон я последва, или по-скоро последва джоба й - периодично я побутваше за още лакомства.

- Какво се чудиш? Няма ли да летиш? 
- Май не. И моя Грифон е твърде стар за мен.

Забеляза самотното животно, което чоплеше тревата. Мхм, много старо, още с кафяво оперение. Е не беше тя, този който ще го пържи, за тва че не му се лети на момчето.
Е стига да слушаше щяха да се оправят с лодките. Миналата година й се налои да поплува, но не беше чак такава драма. Ма щом колелото не му понесе.

- Ще слушам, ще слушам.
С малко увещания се върнаха при Косара и Ела. Те изглежда се бяха разбрали вече коя как ще стига.
- Момичета, това е Юлий. Юлий, Косара и Ела! - добре представяния готови, докато приказваха продължи да ги води към лодките - Те са с един курс по-големи от теб... всъщност не сте ли от един дом с Косара?


@Юлий Звездинов @Косара Вълканова @Ела Благоева вече сме тримата

@Ясен Тошев, извинявай за забавянето.
 
Скръб. 
Така я бе нарекъл, въпреки светлото оперение, което създаваше съвсем различни асоциации от името ѝ, напомняше на изгрев сред облаци . Но когато някой му зададеше въпроса с какво е пристигнал в Мунгав, той можеше да отговори „със Скръб” и отговорът щеше да е истина по повече от един начин, никога не бе крил отношението си към училището. Трябваше да признае, че му харесваше да лети на гърба ѝ, може би защото по този начин нищо не зависеше от него, с което автоматично отпадаше вероятността да се провали, а може би просто имаше доверие в грифона си и способностите ѝ. Трудно му беше да си обясни на какво се дължи комфортът, изпитван по време на полет с друго живо същество, но по никакъв начин не можеше да се сравнява с ужаса от летене с метла.   
 
Днес беше ден за Скръб. Искаше да се наслади на момента само с нея. И тази година я откри лесно сред останалите грифони, ритуалите с нея му вдъхваха спокойствие, бяха нещо установено и непроменливо, създаващо чувство за сигурност от каквото имаше нужда в този момент. След като скарването му с Исмаил му показа, колко крехки са устоите на собствения му свят и колко лесно могат да рухнат, разклащайки личната му опора, поне това усещане за непроменливост все още бе тук и му вдъхваше увереност, че светът не се е променил чак толкова драстично. Мнозина виждаха печената мандрагора като подкуп, като вид плата, своеобразен дан, който плащат на грифоните, за да ги отведат до съответната дестинация, но за Вихрен виждаше в лакомството начин да зарадва Скръб поне малко, да ѝ се отблагодари за  удоволствието да лети на гърба ѝ и да забрави всички останали грижи. За първи път отиваше в училището с надежда, че този път ще е нещо повече от затвор, нямаше нужда да започва деня с негативни емоции като срещне неприятни лица още преди да е стигнал Мунгав, щеше да разполага с цяла година да гледа тях.  Както и  Исмаил… все още отбягваше да се изправи пред него, защото не бе готов да се изправи пред факта, че може би бе успял да съсипе единственото истинско приятелство, което познаваше. В този момент разбираше какво му е Шрьодингер, все някога трябваше да отвори кутията и да разбере колко е успял да съсипе, но не беше задължително този ден да е днес. 
 
 
Затова изчака всички други да тръгнат, да се отдалечат,  да освободят място за летене, да оставят достатъчно простор. Изчака дори първокурсниците без да бърза. Видя отдалеч Люба и Юлий, но щеше да ги поздрави на вечеря по време на празненството малко по-късно, все пак се бяха разделили съвсем скоро, а и имаше нужда от момент уединение.
 
 
 И ето така се озова до първокурсника, на когото предстоеше за първи път да види замъка. Бе любопитен каква ли емоция щеше да предизвика в него. Дали щеше да успее след това да я предаде върху платно? Харесваше му да наблюдава реакциите на хората, а тези на Ясен бяха силно изразени и отчетливи.
- Явно няма да си в Лъч! -  подхвърли на първокурсника, който изглежда се наслаждаваше на летенето не по-малко от него.
- Какво? Вие не се ли шегувахте за езерото?
- Не, но на теб май ти предстои посещение на една от кулите – отбеляза, следейки на къде се насочва грифона. - Чудесно животно те е избрало.
- А това хубаво ли е? За кулите?
- Няма особено значение, можеш да имаш приятели от  всички домове.
Грифоните нададоха писък, когато започнаха да се снишават към замъка, който щеше да е техен дом в следващите няколко месеца.

Свистенето в ушите му започна да намалява. Ясен усети как грифонът под него отпуска мускулите си и скоростта, с която пикираха допреди малко, започна да пада. Облаците се бяха разпокъсали достатъчно, че отново да се оформи малка пролука за лунните лъчи. Ясен напрегна зрението си. Върху грифона, който летеше до него, зърна висок ездач с червеникави коси. Вихрен!

- Стана! - промълви Ясен с въодушевление - Твоят трик се получи и успях да се кача на грифона!

От Вихрен не се чу никаква реакция. Ясен сбърчи вежди. Заблудил ли се беше и това бе някой първокурсник? Тъкмо осъзна, че проблемът бе в акустиката и ако искаше да го чуят, трябваше да крещи, когато внезапно грифонът под него се сепна, изпъчи се прав като свещ и заразмахва с криле срещуположно на посоката им на летене. Свистенето в ушите му мигновено се върна с пълна мощ. Ясен не седеше върху грифона си вече. Буквално висеше от гърба му, сграбчил две чепки пера и заключил краката си около хълбоците му. Отстрани позата сигурно би могла да се опише като човешка раница.

За щастие, спирачната маневра трая само няколко спиращи дъха секунди, преди грифонът му отново да заеме хоризонтално положение и светът на Ясен да се върне в рамките си. Вече се рееха плавно, левитирайки високо над замъчните кули. Вихрен бе успял да постигне същото със своя грифон. Свистенето в ушите утихна съвсем и двете момчето започнаха да разговарят. Ясен му благодари за съвета с опитомяването, а Вихрен го успокои, че в който и дом да отиде, ще може да завърже приятелства със всички. 

Ясен забеляза, че лека-полека мащабът на земята под тях се увеличаваше, което значеше, че се спускат. Изведнъж грифоните завъртяха клюновете си един към друг и започнаха да надават грозни писъци. Гръдният кош на Ясен се сви до жълъд. Да не би да беше допуснал неволна грешка? Защо се бяха разбеснували тези грифони така? Ами ако се сбиеха всеки миг и той или Вихрен пострадаше? Хвана се още по-здраво за грифона си и наведе очи. Почувства се безпомощен и изпита срам да погледне шестокурсника в очите. Вместо това следеше изкъсо с поглед клюновете на магическите птици.

Двата грифона пищяха на умряло и се бяха доближи вече толкова един до друг, че перата на единия се заплитаха в тези на другия. Не помагаше това, че се бяха накокошинили целите, та изглеждаха двойни. Клюновете им щракаха едва на милиметри един от друг. Грифонът на Ясен изведнъж издължи шия и тръгна напред с клюна към противника си. Не го нападна. Шията му мина покрай тази на другия грифон, тупна на рамото му и се изви леко встрани, така че тилът на едното животно да докосва тила на другото. После грифонът на Вихрен направи същото.

- ХААА-ХА-ХАХАХА! - Ясен се тресеше. Колкото по-дълго наблюдаваше нелепата ескимоска целувка на грифоните, толкова по-необуздим ставаше хилежът му. - ХАХАХАХАХА!

Насъбраната подсъзнателна енергия от всички откачени преживявание през последните 48 часа се лееше волно в този детски смях. Ясен за миг си представи, че губи контрол, килва се и хвръква надолу като обрулен есенен лист. Видя през вътрешното си око как грифоните продължават да се мляскат необезпокоявано, Вихрен - посинял от паника, а той, Ясен, набира мощно скорост, фучи с главата надолу и цоооооп! разбива се в езерото като гюле, изстреляно от топ, разпръсквайки на вси посоки отплисъци червена вода. Стана му триж по смешно.

Когато еуфорията напусна нервната му система, Ясен възприе детайлите на две грамадни кули и мост помежду им. В средата на моста имаше още една кула, но много по-малка. Грифоните отново летяха на няколко метра един от друг, като този на Вихрен се падаше от дясната страна на маката куличка, а този на Ясен - от лявата. Изглеждаше сякаш се канят да се разделят и да поемат към различен край на моста.

- Хей, Вишо! - извика Ясен, така че да може да го чуе. - Как си кръстил грифона ти?
- Скръб! - чу го да казва.

Ясен се замисли, гледайки тъмните пера на своя грифон.

- Утеха! - изкрещя изведнъж. - Моят грифон ще се казва Утеха!

@Вихрен Вокил

@Арина Орлова
 
Неусетно поредната година настъпи. Кочо с относително нетърпение очакваше започването й. Този път предварително се разбра със своята стара приятелка Арина да се чакат, защото не искаше отново някакви куфари да летят по него. Издокаран с къси гащи, джапанки, тъмни очила и леко разкопчана хавайска риза от която се показваха пилешки гърди с два тъкмо поникнали косъма, той спокойно слушаше „Кольо пияндето“ на любимата си група „Обратен ефект“, докато очакваше появата на своята другарка. Вярно външният му вид напомняше на германски мъгъл - турист в Слънчев бряг, но това бях ефектите на пубертета. Докато неговите наборите постепенно започваха да излизат, то при Измирлиев нещата все едно тепърва започваха. Все пак докато търпеливо изчакваше, младежът запали цигара и весело си тананикаше песента, като си играеше и със своя грифон Кирчо.
 
Вече почти пълнолетен, той все още не знаеше с какво иска да се занимава и въобще какво да прави в живота си. От няколко месеца беше супер небрежен и сякаш нищо не можеше да спечели интереса му. Беше се превърнал в пълна противоположност на някогашното досадно и вечно намръщено мрънкало. Сега просто търсеше забавлява и правеше всевъзможни щуротии. Дори по някаква причина си имаше и любими мъгълски рок групи като „Обратен ефект“, „Контрол“ и „Хиподил“. Определено можеше да се каже, че минаваше от една крайност в друга, но така изглежда хората доста повече го търпяха… Нещо повече дори, на моменти изглеждаше сякаш го харесват и им допада неговата компания. Самият той се чудеше каква ще бъде следващата промяна, дали щеше да се превърне в досаден костюмиран чичко и щеше да има скучна работа със скучна жена и още по – скучни деца? Може би, но за момента искаше да се наслаждава на последната си учебна година и последните мигове свобода.
 
Докато си мислеше и тананикаше поредната любима песен, той усети някой да се приближава към него. Погледна внимателно и успя да различи своята приятелка, която идваше към него, а червената й коса се мяташе по главата й като грива на кон. Та тя бе приказно прекрасна, а Кочо се почувства като идиот, че чак сега го забелязва след толкова години. Спря музиката и с елегантно движение свали тъмните си очила:
 
-  Охо, здравей! – Жизнерадостно подхвърли към нея. – Как си, красавице? – След последното изречение, Кочо с интерес наблюдаваше нейното искрено учудване от необичайният поздрав към нея…

@Арина Орлова
 
Неговата приятелка водеше неравна борба с котката си и изглеждаше, че губи. Поради някаква причина думичката „Красавице“ й заседна в съзнанието и Кочо искрено се забавляваше на реакцията й. Арина изглеждаше като в небрано лозе. В крайна сметка Измирлиев не издържа и избухна във весел смях.
 
- Е, какво толкова, красива си! – Отвърна смеейки се и едва поемайки си въздух. При тази констатация видът й беше още по – шокиран и нелеп, а Кочо така се смееше сякаш щеше да остане без дъх всеки момент.
 
Все пак колкото и да му беше забавно имаха задача да отидат за началото на учебната година. Младежът летеше напред със своя грифон, а неговата другарка бе останала зад него поради някаква причина. Не след дълго кацнаха на своята дестинация. Разбраха се да отидат заедно на тържеството. Кочо замени късите гащи и джапанки с удобни панталони и обувки, все пак запази хавайската риза. Беше си взел и една консерва с бира за да се разхлади в адската жега. Очаквано Измирлиев пристигна пръв и кротко зачака, продължавайки да си тананика песни от днес, като сегашната песен бе „Леле како“ на група „Контрол“. Времето започна да минава доста бавно и изнервящо. За щастие шокът на приятелката му го забавляваше през това време. Все пак с изненада установи, че приятелката му закъснява повече от обичайното. Реши си, че просто му прави номер, но след още няколко минути без следа от нея, младежът започна да се тревожи сериозно. Започна нервно да обикаля в кръг и да се озърта през рано. Консервата му от бира от доста време бе приключила и заминала на боклука, а от Арина нямаше и помен. Измирлиев започна да се притеснява вече супер сериозно и в този момент чу приближаващи крачки и видя приятелката му да се приближава доста плахо към него. Той се обърна към нея с притеснено лице:
 
-  Къде ходиш, бе, моме? – Не успя да скрие уплахата в гласа си.  С нетърпение очакваше да разбере какво всъщност се е случили с нея. Надяваше се всичко да е наред и да е станало просто някакво недоразумение или да е имала основателна причина за закъснението, като например да е хапвала ягоди и да се е омърляла и докато избере нова дреха, то Кочо можеше и още повече да се наложи да виси…

1 точка интелигентност, моля!

Още беше пълен шок, когато Кочо най-безцеремонно й обърна гръб и се метна на грифона си. Очевидно нямаше търпение да се пристигне в замъка и да види какво ги очаква през новата учебна гобина. Ари, от друга страна, й трябваха няколко секунди да си затвори устата.

- Какво изобщо се случи тук? – говореше на котката, но тя не бе особено заинтересована да й даде логичен отговор. Беше прекалено заета да зяпа злобно Хелена – грифона й. Тя, от своя страна, изобщо не бе впечатлена от новата придобвика на собственичката си.

Така започна неравна борба с двете животни. Първо Орлова се наложи да жертва остатъка от дрехите си, за да успее да хване котката, така че да успее да се качи. Е, падна няколко пъти. Дори си фрасна главата на земята, докато котката се бореше да се освободи от прегрътката й.

В крайна сметка полетяха... и това бе най-дългото, трагично и ужасен десет минутен полет.

Това да летиш на грифон с котка се оказа ИСТИНСКО предизвикателство. Може би, Арина никога повече нямаше да си го причини. Това единствено я навеждаше на мисълта, че щеше да се наложи да измисли ужасно креативен начин да се върне с господин Ягодка в края на годината.

Когато стъпи на земята, пухкавото нещо измяучи недоволно, а червенокосота въздъхна облекчено. Да, изглеждаше ужсно и да – хич не й пукаше. Важното беше, че някак си успя да се добере до заветната цел.

- Летене с котка - не е ли очевидно къде съм се забавила? Дръж малко. – бутна котката в ръцете на Кочо. И замахна с магическата си пръчка около себе си, за да оправи положението. Вече доволна се усмихна дяволито на момчето и подхвърли – Знаеш ли, трябва и ти да си вземеш котка – отива ти. Ще го носиш, нали?
И без да чака отговор тръгна към тържеството. Вече закъсняваха.

10 галеона.

за никого конкретно, но да си го завърша.


Утеха!
Устните му се разтегнаха в искрена усмивка, когато чу думите на Ясен. Да, Скръб заслужаваше да си има Утеха. А може би бе знамение, дори за него самия, за неговата собствена скръб, която носеше вътре в себе си, не само тази, която го носеше на гърба си, даваше му надежда, че и друга скръб щеше да открие своята утеха.  Надеждата е крехко нещо, но така красиво. Освен това е най-безценния подарък, който някой може да ти даде. Особено някой, когото си срещнал едва преди няколко дни, но през последните месеци се бе убедил, че не е нужно да познаваш човек дълго време, за да се превърнете в приятели. И все пак…  чувстваше това име като дар, не само за грифона, но и за себе си.
 
Зачуди се дали Ясен ще чуе, ако му изкрещи едно огромно „БЛАГОДАРЯ” или вече е прекалено далеч, за да достигнат думите му до него. Можеше все пак да опита, но благодарността заседна в гърлото му, препречена от задушаващите го емоции. Но нямаше значение, щеше да го открие по-късно в замъка, след като вече бяха на територията  на училището. Трябваше да помисли за начин да се реваншира на първокурсника, не бе очаквал подобен жест, но напълно разбираше колко безценен бе.
 
Радваше се, че бе решил да избегне навалицата през деня и да лети заедно с първокурсниците, по приятното  гукане на грифона под себе си, разбираше, че тя също бе останала доволна от решението му. Ако не го бе направил нямаше да срещнат Утеха, нито щеше да стане свидетел на танца им. Не си спомняше за всичките си пътувания до училището и обратно някога  да бе виждал други грифони да се държат по този начин и макар в един момент да бе изтръпнал от ужас, че ще падне от гърба на създанието, сега се радваше, задето бе преживял този момент. Едва ли някога щеше да има шанс отново да наблюдава подобно поведение на грифони от толкова близо.
 
Скръб направи няколко обиколки около кулите, изглежда тя също не изгаряше от желание да се прибира, а може би просто изчакваше новият си другар да остави първокурсника в кулата и заедно да се приберат в грифонарника? Вихрен не се опитваше да мисли за причините, а се наслаждаваше на полета, вкопчил ръце в нея. От въздуха училището изглеждаше съвсем различно, като нещо което би се опитал да нарисува – остров от светлина насред заобикалящия ги мрак. Да, може би тази година щеше да е различно, щеше да има Утеха и приятели, които вероятно вече го чакаха.
 
Може би най-после щеше да престане да вижда училището като затвор.

@Юлий Звездинов @Косара Вълканова @Ела Благоева малко го забравихме това, аз си пускам последен за мен да закръгля, ако искате го бутнете до край <3

- Карета ще ти е малко трудно да хванеш през езерото - засмя се, мерна Вихрен, но той пое към грифоните и я остави с малките поне. Беше ли готова наистина за тази вечер? - освен ако не я дърпа келпи де...
- Каза нещо за лодки?
- Да от тук сме.

С малко повече късмет и Исмаил щеше да пропусне. Може и вече да беше потеглил, в предвид че тя бая се забави покрай Ясен. 
Но нямаше да ги пропусне на вечеря.
Няма как, малкото й защитно стадо щеше да си се разпръсне - я по домове, я по приятели. Пък и не искаше да ги набутва като таргети на триото.

- Лодка?
- Ами келпитата?
- Ще стигнем ли изобщо живи?
- Уау... колко доверие и от трима ви - почна да си товари багажа - Ако щете бе! Аз мога и да греба и да си пея. Това е цаката ако пееш или поне тананикаш докато минаваш няма да те тормозят.

Тримата я гледаха подозрително докато товареше и още май се чудеха като скочи вътре и хвана греблата.
- Е? Отплаваме ли?

Понесоха се с плавна песен. Спокойния глас на Люба се разнасяше по водата... на нея ли й се струваше или звучеше различно? И това ли се беше променило.

Имаше нещо във водата. И не, не говоря за келпитата. Беше гладка като лед и единственото, което нарушаваше тази илюзия бяха вълните, оставяни от лодката. Приличаше на черна дупка - безкрайна, необятна, малко плашеща, но около нея можеше да усетиш онова дърпане, което те подканя да скочиш във водата и да се оставиш да бъдеш завлечен на дъното. Погълната от това чувство Ела се надвеси през лодката и протегна ръка към водата. Наистина имаше леко червеникав цвят, който напомняше за кръв и роза. Върховете на пръстите ѝ докоснаха мократа повърхност и оставиха дълга бразда след себе си. Тя задвижи ръката си на зиг-заг, после потопи китката си почти до половината и я изкара бавно. Сякаш я викаше... пееше...Не. Тава беше Люба. Тя от кога пееше толкова леко? Беше красиво. Последния път като я чу да пее определено беше по... грубо...??? Не, че беше лошо. Просто разликата беше лесно забележима. 
  
Ела беше ей на толкова да се потопи и да слезе на дъното на рова. Защо ли? Беше любопитна. Какво всъщност имаше на дъното? 
  
В следващата секунда на не повече от метър-два от ръката на момичето премина конската грива и люспестата опашка на едно от келпитата. Третокурсничката толкова се стресна, че почти подскочи назад и разтресе лодката. Три леко стреснати и объркани погледа се стрелнаха към нея, но момичетата бяха заети с песента, а Юлий предпочете да си замълчи. Това беше добре, защото нещо в момчето притесняваше третокурсничката. Не знаеше защо, но ѝ беше по-лесно да общува с Косара, Люба, че дори и с по-големите момчета от групичката, но с Юлий...
  
Тя се усмихна притеснено и се извини тихо, за да не прекъсва песента. Имаше доверие на Люба, но в същото време беше убедена, че това във водата беше келпи. 
   
И ако се чудите - Ела не пееше. Не, че беше чак толкова лоша певица, ама имаше нещо като сценична треска. Обичаше и да пее и да танцува, че дори и актьорско майсторство беше пробвала, но само при идеята да излезе пред публика ѝ се подкосявахе краката и дишането ѝ се учестяваше. Благодаря, но нямаше нужда от такива преживявания.
  
След още 10 мъчителни минути за момичето, придружени с постоянно оглеждане на водата в ляво и в дясно, най-накрая стигнаха. Люба, Юлий и Косара се отправиха към кулите, но Ела не бързаше за никаде. Вече беше закъсняла за пристигането на първокурсниците, пък и щеше да ги види на празненството. Вместо това незнайно защо продължаваше да се взира във водата. Е, поне докато не осъзна, че ще закъснее за прозненството. Поне се сети. Можеше и просто да си остане на кея щяла нощ.