Еньо нямаше никакво намерение да участва в бунтовническа група. Графикът му за четене просто не го позволяваше. Щеше да трябва да си намерят друг умник, който да рови в книгите вместо тях. Разбира се, той беше най-добрият – в това не можеше да има никакво съмнение, но щеше да трябва да се задоволят с някой малко по-квалифициран, да речем Стилиян от „Южен вятър“. Пък и Еньо наистина не беше толкова негативно настроен спрямо новия режим в училището. Като цяло това, което вийлите искаха, бе учениците в „Мунгав“ да придобият важни знания и практически умения, за да се справят сами с трудностите в реалния живот. Еньо единствено не одобряваше, че според вийлите винаги практиката бе по-важна от четенето. Това според него просто не можеше да е вярно. Напротив, за да правиш нещо на практика, трябва първо да имаш основа от знания. Със сигурност обаче Еньо нямаше да тръгне да се бие с юмруци, да рисува графити или някоя подобна щуротия, за да защити тезата си. За него беше без значение, щом разполагаше с възможност да ходи в библиотеката и сам да си набавя нужните знания.
– Не, станала е някаква грешка. Може ли да повторите отново?
Лада Паунова го изгледа над очилата си и прехапа устни. Не би повторила за който и да е друг, но Еньо бе един от малкото ученици, които не й създаваха проблеми в библиотеката, поради което реши да направи изключение.
– Получих официално съобщение от Ръководството на училището, в което се казва това, което Ви съобщих преди малко: че Ви е забранено да заемате от библиотеката повече от три книги на месец. Според Ръководството на училището Вие губите прекалено много…
– Но това е абсурдно! – прекъсна я, повишавайки тон. – Не могат да ми забранят да чета книги!
– Господин Хаджиконстантинов, не можете да спорите с Ръководството на училището!
– Не споря с Ръководството на училището. Ръководството не е тук. Как може... – Еньо се задъхваше и по лицето му се бяха появили червени петна. В ръцете си стискаше шест книги, които задължително трябваше да вземе за четене сега, в противен случай целият му график за четене щеше да бъде компрометиран. Изпитите бяха само след шест месеца!
– Господин Хаджиконстантинов – тя обожаваше да произнася името му със скоростта на бързащ охлюв, – ако продължите да повишавате тон, ще ви забраня въобще да идвате в библиотеката.
Еньо млъкна. В следващите три секунди не помръдна, докато мозъкът му анализираше цялата нова информация и я съпоставяше с наличната стара информация. После изведнъж той остави всичките книги на библиотекарското бюро пред себе си и тръгна с целеустремена крачка към изхода.
Така Еньо реши да стане бунтовник. Просто нямаше друг избор.
Свърза се със Симеон Манев – съдомник, но от седми курс, който преди около седмица се бе опитал да го привлече във въпросната бунтовническа група. Без да обяснява, Еньо помоли за заверен препис от устава на организацията и за часа и мястото на следващата среда.
– Още не сме се събирали. Неделя, 22:00 ч., зад гоблена на Барнабас Глупака. Паролата е пирует.
Еньо си записа в тефтерчето с изчезващо мастило и кимна.
В 21:59 ч. беше пред портрета. Коридорът беше напълно празен. Светлината идваше само от една догаряща факла, която хвърляше отблясъци върху гоблена с танцуващите тролове. Момчето се приближи по-близо и прошепна:
– Пирует.
Нищо не се случи. Повтори го, но резултат пак нямаше. Троловете продължаваха да правят пируети под ръководството на Барнабас, а от време на време стоварваха една от бухалките си на главата му.
Тогава третокурсникът осъзна, че паролата не беше дума.
Намръщи се. „О, не, защо точно това“, помисли си с досада. Винаги беше ненавиждал дългите си ръце и крака, които не можеше да координира дори при най-обикновено ходене.
Поколеба се, но в крайна сметка пристъпи решително напред. Библиотеката бе по-важна от самочувствието му. Разпери ръце във въздуха, засили се и...
– Браво! На това му се казва пирует! – разнесе се познат глас, докато гобленът се отместваше с тихо скърцане. Беше Ела от неговия курс.
*развива се малко след Коледа.