14. Сформиране на бунтовническата група

Месеци наред след онази първа среща с Манев, Димитра се връщаше към просволутата ѝ непоискана среща с този особняк-северняк. 
Да, така го наричаше в главата си. Нощта, в която се бе промъкнала до скривалището си с нагласата да помисли за новосъздалата се (към онзи момент) ситуация в училището, с желанието да открие някакво решение за себе си, някакъв потенциален полезен ход... Пък и да се отърси от тягосните мисли и пъплещият червей на страха.
Как би могла да предположи, че тъкмо "опълченец" ще ѝ се натресе? Не просто какъв беше, а фактът, че го бе склонила да сподели...

 Мммда... Доста малки постъпления, стъпчици и ескиважи, на пръв поглед безобидни, доведоха до този етап на "играта". В нито един от тях не си бе позволила да изпитва надежда или пък да си повярва, че ще успеят или, че вдействителност имат възможност да повлияят на подтисничеството.

 "Неделя, малко преди плунощ, в затънтените части на подземията..." - повтаряше си отново и отново. 
 Съобщението ѝ бе "доставено" в убежището ѝ. Седеше и съзерцаваше небесната шир, когато текилата се разля и самозапали, изписвайки:


"Неделя, 22, Барнабас Глупака. Пирует."

 ... И... Изчезна. Хитро. Лаконично предадените детайли, изненадващо ѝ бяха абсолютно достатъчни, защото някъде беше мяркала информация за въпросният Барнабас. По-точно за гобленът с него, или поне беше виждала картинка, на която е изобразен или нещо подобно. За млада магьосница с афинитет към четенето и любопитство като нейното - историите и легендите на "Мунгав" не бяха чужди.

 С наближаването на уречената среща, Миа ставаше все по-подозрителна и по-подозрителна. Относно подателя - нямаше съмнения - Симо. Въпросът беше - истина ли е или е разменил информация с вийлите и сега това е капан и... Някакви прекрасни сценарии с измъчване и други неблагоприятни за Василева неща.
 "Мда... Остави това, ами и мястото... Перфектно да се отървеш от някого и никой да не разбере, примерно." - Всевъзможни конспиративни теории се извъртяха в главата на момичето, докато свръхбдителна, недоспала, но без капчица колебание, тя се измъкна от общата стая на "Южен" и се запромъква към Подземията.
 
 "Ето сега... Почти стигнах. Сецнатият Манев ще има да взима... Не, че ме е страх от подземията, но можеше да мъцне нещо по-рано..." - Шестокурсничката не спираше да нарежда, докато подобно сянка се носеше към уречената цел. Слизаше все по-надълбоко в сърцевината на замъка. Сетне краката ѝ започнаха да джапат в локви, което само я амбицира да внимава повече. Не искаше да бъде чута от когото и да е било, дори и от потенциалните си съюзници. - "Шубето е голямо страшно, НО няма нищо срамно в това да се презастраховам..."
 Шмугна се в една ниша и успя да види как двама души, малчугани, се изгубиха зад затварящата се врата. 
 "Дали да изчакам да видя някой друг или да влизам вече... Ето, тъкмо минава десет, не обичам да закъснявам..." - В последно време не се чувстваше добре, което я правеше уязвима и засилваше мнителността ѝ. Така или иначе, беше се хванала на хорото. - "Това, вероятно е единственият ми шанс. Няма да го проопилявам, защото... Защото ми писна от всичко това. Защото няма да съм овца, а ако ще съм - то поне да е черна, дявол го взел!"
 И така... Докато момичето разиграваше "Should I tay or should I go" в магьоснически вариант, неусетно се приближи до картината с троловете, пооогледа я, засмя се, - "Как може нещо толкова нелепо да е началото на подобно самоотвержено начинание?" - сетне зае театрална поза, засили се и направи двоен бърз пирует, с леко подскачане във въздуха.
 Бавно изскърцване предшестваше интересна гледка. Едва няколко души бяха преди нея, разпозна онези двамата, малките, от преди малко. Момчето с лице като омар и момиче от "Лъч" с неукротима коса, което му се усмихваше насреща. Симо разговаряше с някого, който тя не разпозна, защото беше в гръб. В голяма степен присъстващите бяха представители на "Северен", тук там виждаше представители и на "жълтия дом". Тя, разбира се, не бе казала на никого от "своите". Не можеше да си позволи да забърка и тях, ако това беше капан... "Предстои да разберем. Нека започваме..."
 - Хей, Манев, благодаря за съобщението! - реши да се социализира тя.
 - Знаех си, че ще се досетиш, пиянице. - Кимна отсечено чернокосият седмокурсник. - Каза ли на някого?
 Миа поклати глава и сви устни. Мислеше си да се заяде за пропиляната текила, но откровено не ѝ пукаше.
 - Това ли са всички? - попита съзаклятнически. Част от нея се надяваше тайно, че ще има подкрепата на поне една пръчка от домът, в който растеше през последните шест години и донякъде, заради който искаше да се бори.

- Ей, май ме забравихте! - докато останалите се суетяха около новопристигналата Миа, Ясна безшумно се беше промъкнала през картината и като котка се спотайваше и чакаше да ѝ обърнат внимание. Успя да привлече вниманието им и всички извърнаха погледи към нея. Ясна забеляза, че изглеждаха стреснати и притеснени. Но как нямаше да бъдат, не е като да се събираха, за да дискутират книга, въпреки че ако някой ги хванеше, точно това щеше да пробута като версия.

- Ясна! - видимо Симо си отдъхна и раменете му се отпуснаха. - Недей да ни стряскаш така. 
- Ъъъ... не ви стряскам! Просто ви поздравих. - лилавокоската се усмихна по-широко и се приближи към останалите. Освен Симо, тук беше и Димитра и...
- Еньо?! - седмокурсничката не вярваше на очите си. Това беше последния човек, който можеше да си представи, че ще дойде на бунтовническата им среща. Това момче не беше ли най-праведния ученик в цялото училище? Как така се беше озовал тук? Да не би да беше шпионин? Щом тази мисъл се зароди в главата ѝ Ясна моментално му се метна отгоре и го повали на земята. Седна върху него и извади магическата си пръчка. Притисна брадичката му и му се озъби.

- Какво правиш тук?! - след което погледна към останалите. - Защо сте го пуснали?! Ще ни издаде... той... какво си мислехте... - Огледа обърканите лица на хората около нея, които бяха вцепенени от начина по който му се метна огоре и го приклещи.
- Ясна... каквко правиш?! - Димитра пристъпи към нея. - Ще го смажеш... - но не посмя да я пипне. 
- Аз какво правя?! Вие какво си мислехте като му позволихте да дойде?! Сигурно всеки момент някоя вийла ще връхлети и ще ни метнат всички в килиите.  
- Яс...на... - Еньо се бореше под колената ѝ да си поеме въздух. - Нека... ти... обясна... - третокурсникът не можеше да помръдне. Така го беше приклещила на земята, че едвам помръдваше. Но Ясна игнорираше опитите му и не искаше да го чуе. Беше твърдо убедена, че той ще ги предаде. Малкото което знаеше за него беше, че Еньо Хаджиконстантинов не нарушава правилата. Едва ли имаше друг човек като него в замъка, който да се придържаше толкова стрикно към тях и беше толкова изпълнителен. Присъствието му тук беше абсурдно и не на място.
 
- Соколава... престани... махни се от него. - Симеон понечи да я издърпа, но Ясна го бутна назад и се отскубна от захватката му. 
- ЗАБРАНЕНО МИ Е... ДА ВЗИМАМ... ПОВЕЧЕ ОТ ТРИ КНИГИ... - най-накрая Еньо успя да събере сили и да изрещи. Всички се опулиха и го погледнаха. 
- Какво... - Ясна впери поглед в него и сбръчканата му физиономия. Пръчката ѝ все още се впиваше в брадичката му и мястото където натискаше се беше зачервило. 
- Забраняват ми да чета. - третокурсникът спря да се бори с Ясна и се отпусна под колената, които го натискаха. 

- Забранили са да взимаш повече от три книги... - Ако имаше нещо, което беше всеизвестно за всички, то това беше, че Еньо беше постоянно в библиотеката. Четеше, четеше, четеше. Да забраниш на човек като Еньо да чете колкото иска, беше равно на чисто самоубийство. Ясна бавно се отдръпна от него и момчето пискливо си пое въздух. Надигна се и се опита да изглади мантията, която се беше набръчкала след боричкането. 
- Да, забраниха ми... затова съм тук... никой няма право да пречи на развитието ми... да ми забранява да чета колкото искам. - Симо се спусна към Еньо да му помогне да се изправи, но момчето отказа. Изправи се сам и се извиси над Ясна. Лилавокоската продължаваше да се взира в него и да обработва информацията, която туко-що бе научила. След което скокна и се изправи с едно движение.
- Съжалявам... - подаде му ръка и го погледна обнадеждено. - ... добре дошъл при бунтовниците? - усмихна се извинително и Еньо стисна ръката ѝ.

Добре, че се появи Юлий, преди ситуацията да стане прекалено неловка след битката, която се разигра преди секунди. Ела се усмихна широко на познатия си (официално дори не бяха приятели) и му помаха. Радваше се, че дойде, защото така нямаше да се чувства като изтърсак в група от "големи" ученици. Да, Еньо беше на нейната възраст, но беше много по-умен от нея и по-скоро спадаше към големите, които мислят, жертват се и действат. Какво обаче правеше тя там? Честно казано и тя не беше много сигурна (отново). Като човек беше от свободолюбивите и цялото това чудо в училището ѝ се отразяваше доста зле на въображението и детинските виждания за света. До преди тази година вярваше, че едва ли не светът е дъга и еднорози и във всеки човек има нещо добро. Може и така да е, но когато човек всеки ден се усмихва, а в отговор получава зъбене,злобни усмихви и заяждане, започва да се замисля над житийските си истини. Разбира се, първо обвини себе си. Дори още имаше надежда, че някъде много много много много много дълбоко в тези женици се крие добро. Е, в крайна сметка това добро явно нямаше желание да се покаже, а Ела от своя страна нямаше намерение да прекара остатъка от обучението си като войник. И така започна бунта на Ела. Може би и хормоните имаха нещо общо (все пак беше на 13), но това е друга тема за размисъл. 

В момента друг въпрос тормозеше съзнанието ѝ - как можеше тя да помогне на бунта? Нито беше смела, нито умна, нито силна или особено добра в заклинанията. На практика не я биваше в нищо. Дори четенето не беше от полза, защото те вече си имаха Еньо. Най-силните ѝ страни бяха въображението и танците. Вторите нядали щяха да са от полза, а въображението ѝ раждаше толкова абсурдни идеи, че дори в магическия свят бяха нереалистични. И въпреки това дойде, надявайки се да не е в тежест на групата. Седеше си тихо отстрани и се надяваше да бъде полезна с нещо. 

Е, точно сега никак не изглеждаше тиха с цялото ръкомахане и мимическо подканване на Юлий да застане до нея, но ще предпочета да игнорирам тези подробности.

Горкият малък северняк! Ясна го помете като дерайлирал влак-стрела. Каквото и да беше провинението му, Димитра не сметна за справедливо избухването. Изглеждаше достатъчно безобиден, че да... Е, за да се разприказва не му трябваха особени заложби или вид на криминално проявен. Всъщност, тя не знаеше нищо за него. Защо да не се превърне в портата*, която ще сложи край на всичко преди да е започнало?
 
 Ужасът, който вийлите и тяхната хегемония будеха на ежедневна база, жестокостта и липсата на човешко отношение... Не... Миа най-много се гневеше именно на лицемерието. "Учениците са защитени и под закрила" - докато всъщност... Всъщност нещата бяха далеч по-страшни, имаше огромна черна тиня, скрита под повърхността. 
С наближаването на Коледа, някои деца бяха прибрани от родителите си. Това бяха случаи на ученици, от магьоснически семейства, които бяха дочули за случващото се в "Мунгав" и бяха решили да се застраховат под предтекст, че се прибират за зиманата ваканция. В момента, в който възрастните съзрат белезите и онази отдалеченост, онази завеса от измъчена отдалеченост - щяха да разберат. Щяха да узнаят, че в "Мунгав" вече не само не е безопасно, а не е място, където подрастващи трябва да се обучават или дори да пребивават.
 А имаше и такива, които... Които... Просто вече ги нямаше. Василева не позволи на мислите си да вървят в тази посока. Нямаше намерение да се натъжава или да влиза в униние. Това нямаше да помогне на никого.

 Вместо това, насочи вниманието си към текущата ситуация, а именно онеправдаването на малкият бунтовник. 
 Нещо в него накара Димитра да се усмихне. Напомняше ѝ за нея самата. Книгите - нейният свят. С малката разлика, че той изглеждаше невинен, а очите му бяха приветливи. На неговата възраст момичето беше особено кисела и не комуникираше с никого, освен, ако не беше от крайна необходимост. Разбира се, това определение беше със свободна интерпретация и тя така и не... Е, да кажем, че не беше първи избор за "кралица на бала" - както наричат мъгълските популярни деца.
 След като се приближи и запозна с Еньо, Димитра изпита една особена топлина, лек трепет по бузите ѝ, който се засили, когато се засмя. 
 - Добре, добре. Мисля, че достатъчно Ви смутихме за една вечер, млади Хаджиконстантинов. - усмихна се окуражително. - Коя година си?
 - Трети курс. пристъпи от неудобство.
 - Каза, че си тук заради книгите... - Докато тя се приведе съзаклятнически, погледът му се избистри. Усети, че темата се измества в посока, която му е позната и комфортна - Коя е любимата ти книга?
 
 Въпросът ѝ остана неотговорен, защото явно, всички очаквани хора се бяха събрали и Симеон поведе събранието. Димитра хвана рамото на Еньо и го завъртя и дръпна малко по-назад, за да гледа към седмокурсника. 
 - Значи можем да започваме.
 Да... "Опълчениците на Мунгав" започваше с миризма на мухъл и уплашени лица. Но едновременно с това, имаше решителност, болката от липсата на приятели или доверени досадници (както беше в случая на Василева) зареждаше въздуха с недоволство, а който бе чел история на България - знаеше, че колкото и огнетени, колкото и смазани да бяха, българите намираха сила в нищетата и тъгата, взимаха я и я запокитваха срещу врага. 

*портата - използвано в преносно значение. Разговорно нарицателно за човек, който предава, издава "изпортва" дадена тайна на когото не трябва. Синоними: къртица, предател

- Значи можем да започваме.
 Симо пристъпи напред със светещи очи, а черната му мантия се отмести зад него. Всички хаотични разговори в стаята спряха и множество объркани погледи врязаха любопитството си в момчето. 
 - Знам, че имате много въпроси. Знам също така и, че на Вас може да се разчита, поради тази причина сте тук. 
 Притаи дъх. Искаше да вярва в думите си. 
 - Няма да Ви лъжа, това, което сега правим, ние не трябва да го правим. Няколко души вече сме поели този риск да бъдем евентуалните жертвени агнеци в случай, че те разберат за нас. Аз поех този риск - погледът му срещна този на Ясна - искаме обаче да знаете едно - нещо зловещо се случва в това училище. 
 Тишина. В сърцето на Манев бе сурова зима, мразеше се, че той трябваше да каже тези неща.
 - Какво е то? - гласът на Еньо потрепери, изричайки въпроса, който всеки си задаваше. Симо стисна юмрук. Искаше му се да има отговора.
 - Не знам, Еньо, но то съвсем не би се спряло с това, да те лиши от четива. Ученици изчезват. Наши приятели изчезнаха безследно и никой не казва нищо за това. 
 Манев преглътна.  
 Даргов. 
 Колева.
 - Родителите са възмутени, но Силванова гарантира за безопасността ни. Докато нейните вийли ни измъчват. - добави Ясна и се приближи до Симо, погледите им се срещнаха. 
 Борис. 
 - Засега оставаме тук, защото сме им нужни. Тези завишени изисквания, които има ръководството има.
 - Казват, че искат да ни обучат. 
 - Но за какво, Миа? Още повече изисквания към спечелилите и наказания за загубилите. Ние сме тяхната жива сила, хора. - Манев понижи глас - Може да Ви звучи много лудо, но наш източник потвърди това преди седмица.
 Еньо се ококори, а Ела ахна тихо, но тишината дотолкова бе завладяла стаята, че всички чуха. И мълчаха. Може би не вярваха, може би асимилираха чутото. Симо стисна зъби. Доверието, което даваше в този момент, опираше нож в гърлото му. Не стигаше това, ами и тази тишина го изяждаше.
 И той я наруши.
 - Казвам Ви всичко това, защото не знаем какво ще ни наредят утре. Време е да координираме действия. Не трябва да сме константна величина в плана на когото и да е било. 
  Пое си дъх. Въздухът в подземието не му стигаше.
 - Вече сме обучени на каквото ни трябва, за да се пазим. Нужно е само да се държим заедно. Свърши времето на некоординираните атаки с бомбички по вийлите. 
 - Забавно е. - засмя се Димитра.
 - Адски много - Манев се ухили - време е обаче за следваща стъпка.
  Нещо изшумоля зад ъгъла на един рафт с книги. Както седеше изправен и без да погледне, Симо вдигна пръчката си натам.
 - Бомбарда!
 Рафтът се пръсна, пожълтели листи се разхвърчаха във въздуха заедно с гъст облак прах. Множество отворени усти и подивели погледи към Симо породи това негово необичайно действие.
 - Нямайте вяра на нищо и никого. - изрече седмокурсникът и прибра пръчката във вътрешността на мантията.
 Малко мишле изскочи от каквото бе останало от мебелта и се скри в една пукнатина в каменната стена.

Тъмната фигура на Симо се извисяваше леко неуверено в пространството на стаята, стърчейки от катедрата в предната част на помещението. Краката му омекваха с всеки удар на стенния часовник от тъмно дърво, позициониран встрани от момчето (за да може стаята да бъде добро HQ, Ясна бе измагьосала различни мебели, къде за удобство, къде, за да разкраси).
 За момент той се запита какво изобщо прави там, все едно току-що се бе събудил и бе открил, че се е озовал в подземната стая сред ученици, по-объркани и от него. Да, той се чувстваше объркан. Особено след като много хора в замъка изчезнаха, той рязко изгуби почва под краката си. Това не беше "Мунгав", който познаваше.
 Всичко това само за момент. После се върна обратно в тялото си. И съвсем навреме.
 - Ще се обучаваме ли допълнително за бой? - чу той да казва Ела. Присъстващите в миг обърнаха лица към Симо, чакащи. Всички бяха учили за битката за Хогуортс и ролята на Дъмбълдоровата армия... или както му се казваше, Манев не слушаше много по История на магията.
 - Няма да губим време в обучения, достатъчно кадърни сте да оцелеете в една теоретична битка с вийлите... но за ваше успокоение, ще се стараем открити боеве по коридорите да няма. Всъщноооост - Симо измагьоса една бяла дъска до себе си и маркер в ръката си. - сме подготвили нещо...
 
***
 
 - Е, правим ли го, хора?
 - ...
 Тишина.
 Мълчаха и го гледаха като полезно изкопаемо. 
 МЪЛЧАХА. В Симо тепърва започваше да се образува гняв, когато самотната ръка на Миа се вдигна сред групата. Когато тъмнокосият я погледна, видя, че тя се усмихваше.
 - С теб съм.
 Тя направи крачка напред, след това още една и накрая, както Ясна стоеше от едната страна на момчето, Димитра застана от другата му страна и хвана китката му. 
 - Аз също. 
 Еньо? Да, Еньо също си проправи път и дойде отпред. Постепенно го последваха Юлий, Ела и Тамара, Теохар, Омуртаг... Симо спря да ги брои поотделно.
 Накрая всички бяха на катедрата, която постепенно бе започнала да скърца заплашително под нерегламентираната тежест на бунтовническия дух.
 
 Когато всички си тръгнаха, Симо беше... щастлив. Много, много щастлив. 
 - Ще стане. - чу да казва Ясна зад него.
 - Да. Ще стане. - чу се сам да казва.