Уроци по Билкология

@Ян Маджаров прав беше скучая

Стоева за щастие бе заета да си чуролика със надзорничката си Благоя - от стария персонал на кухнята. Възрастна, но мека и винаги имаше по нещо сладко за Люба, момичето си я беше отбелязало като потенциален съюзник.
Вийлите, не приемаха този час за особено важен, но за щастие все пак полезен. За това и беше един от по-леките и приятни. Бързането беше немислимо, когато работиш с някои от растенията на Оранжерията.
Като днес.
Пред Люба и Ян се мъдреше саксия, от която стърчаха три полуживи пръчки обсипани с хищни зъби.
Задачата на часа беше ясна - да пресадят от полу-умрялото растение хубав голям храст.
Задачата на петокурсниците обаче беше различна.

- И са кво?
- Хмм? - Люба подготвяше мястото където трябваше да пресадят човекоядния храст, докато момчето просто си кандилкаше краката - Какво, какво?
- Как ще се измъкнем за търсим бор?
- Виждаш ли дънера, на който си си настанил трибуквието?
- Това бор ли е?
- Тоя час не ти е от силните, а?
- Не може да е толкова лесно.
- Не е. Този е твърде сух, ще трябва да измислим как да го съживим.  - партньорът й в пакости за сега се доказваше само с желание за тях - Катрана се ползва в не една отвара. Нормално е да има дънери в Оранжерията за добив, не мислиш ли? 
- Ти да не си от многознайковците?
- Нали бях клюкарка?


Силно изшъткване им припомни да не се отплесват твърде много със закачките. Люба се усмихна и му смигна, а той на свой ред й хвърли зъбата усмивка, покрай Ян поне беше лесно да се забрави за режима.

@Яна Вълканова

Ян си премълча едно обидено “ама аз още в тоалетната ти казах, че някъде тук трябва да има борови дървета за иглички!" и се замисли как да процедират по-нататък. Измъкването незабелязано щеше да е зор, това поне бе ясно. Вийлите ги държаха под строгия си поглед и едно "може ли да отида до тоалетната, много ми се ходи" просто нямаше да мине. Може би щеше да е уместно да поизостанат от групичката след края на часа и удобно да се скрият зад някой ъгъл. Люба поне имаше опит с тези маневри.

Докато Ян усърдно проверяваше докъде се постигат умствените му възможности, незабелязано зад двама им с Люба, подобно на някой убиец от хорър филм. За тяхно нещастие обаче, въпросната сянка не принадлежеше на Майкъл Майърс, а на далеч по-опасен и катакличен индивид. Такъв, когото Ян не беше виждал от поне една година, но много бързо щеше да си припомни.

- Какво сте се разшушукали като двойка пискливци? - една буйна вихрушка от коси се вмъкна между двама им и разгледа с интерес какво бяха натворили до момента. - Ако продължавате в тоя дух, на зъбатото мушкато съвсем ще му мине сезона.
- Яна? - Калоян беше като треснат от мълния. - Какво правиш тук?
- Не е ли очевидно? - тъмнокосото момиче кимна назад към собствения си чин, където растението ѝ вече бе пресадено. - Готова съм да си клатя краката.
- Вие двамата се познавате? - попита любопитно Люба, а Калоян завъртя очи демонстративно, колкото да скрие вътрешното си ликуване, че севернячката отново беше на територията на Мунгав. Точно човекът, от когото имаше нужда за пъкления си план.
- Спасих го от височинно размазване в трети курс и от тогава май сме приятели. - Яна сви небрежно рамене, а в очите ѝ заигра палаво пламъче. - Кажете сега какво сте замислили?
- Нищо не сме замислили.
- Аа, не на мене тия. Достатъчно добре те познавам, Калояне, че да мога да усетя ветровете на назряващата глупост, която се готвиш да направиш.
- Ами... ох, добре, слушай.

Калоян побърза да ѝ разкаже какво се канеха да направят двамата с Люба на две, на три, както и стъпките, които трябваше да изпълнят, за да се случи това. Когато привърши с шушукането си, Яна подсвирна лекичко с уста.

- Леле, трябва да имаш слонска памет, ако все още търсиш отмъщение за онова, което стана в банята.
- Не търся отмъщение, а справедливост. Слушайте сега. Май го измислих...

Ами да, всъщност всичко щеше да се окаже по-лесно, отколкото Ян предполагаше. Просто щяха да бутнат небрежно някоя саксия и да се надяват стреснатото зъбато мушкато да захапе ученика, който се грижеше за него, и да настане такава какафония, че Калоян и Люба да се изнижат като мокри гащи и да намерят проклетите борове.

Ян и Люба гледаха развиващия се крах.

Вниманието на целия клас веднага се насочи към пострадалото момиче.

Едно можеше да признае на Яна... събираше всички погледи като се постараеше!

- Псст, хайде преди да е станало на халост - хвана Ян за ръкава и го завлече към по гористата част на Оранжериите. Все някъде трябваше да има жив бор и двамата щяха да го открият. - Айде бе!
- Идвам де.

- ПОМОООЩ!

Драматичният вик на Яна, последва оттеглянето им.
Крясъци от други ученици и дежурната вийла се разнасяха над групичката скупчила се около потърпевшата. 
Стоева пък ползваше момента да дообясни вредите и ползите от човекоядния храст.
Бавно и спокойно разясняваше детайли покрай магьосническите ползи на растението. Как това ухапване може да се отрази на имунната система, и множеството митове свързани с тези растения.
В мъгълския и магьосническия свят.

Всичко това докато шест ученика играеха на вади дядо ряпа с човекоядния храст, гризящ дупето на петокурсничката - докато други трима държаша въпросната.

- АУУУ БЕЕЕ!

Двамата съучастници се скриха сред растителността.

- Ето там!
- Не бе тва е елха.
- Не е ли същото?
- Шегуваш се нали?
- Много ясно, де! Знам какво е бор!
- Ето там! - посочи ентусиазирано Люба
- Да! Супер е.
- Това е смърч, Ян. - засмя се момичето, когато съученика й хвърли мръсен поглед. - Нооо, знам къде сме. Още малко по-нататък.
- А в какво ще съберем игличките?
- За какво са ти иглички? Мед ли ще правиш?

@Ян Маджаров @Яна Вълканова

Така хубаво се овъргаля в земята, докато пъшкаше, охкаше и се вайкаше как вижда животът да преминава като лента пред очите ѝ, че ако имаше как, веднага щяха да я поканят за участие в някой индийски или латиноамерикански сериал. Тя самата би се съгласила на драго сърце, но за съжаление нямаше кой да ѝ предложи такава възможност. Вместо това различни ръце я изправиха и дърпаха в различни посоки, докато най-накрая растението се предаде.

То не се предаде без бой, в това можете да бъдете сигурни, защото я пусна рязко и петокурсничката осъществи поредната си среща със земята.
„Всеки ден покоряваме нови дъна” помисли си Яна.

- Може ли да отида до болничното крило? – проплака почти наистина и обърна жален поглед към Благоя, вкарвайки дори потреперване на долната устна за разкош – Приключих със задачата, преди да попадна в тази ситуация...
- Тази ситуация е растение, Вълканова и ако беше малко по-рядко, вероятно щях да ти отнема точки за немарливост – Стоева все пак се спогледа с вийлата и двете си кимнаха – Можеш да отидеш.
- Благодаря... обещавам, че ще внимавам повече – изчерви се съвсем достоверно, защото мразеше да лъже.

После изчака преподавателката отново да се обърне към останалите ученици и си плю на петите. Мантията ѝ се развяваше след нея, цялата надъвкана и в дупки, но поне дупето ѝ си беше останало цяло. Сега оставаше само да намери приятелите си. Интересно как смяташе да го направи, като не бяха казали точно накъде отиват...

- О, в името на най-косматата брадавица на Баба Яга! – закова се на едно място – Май ще трябва да разчитам на изцяло на таланта си да откривам неприятностите.

Само баба ѝ Ивана смяташе, че има талант да открива неприятности, а другата ѝ баба пък твърдеше, че знаела само как да ги предизвиква. Според Яна пък това бяха бабини деветини съвсем буквално.

Близна показалец и го вдигна във въздуха, защото така беше виждала да правят по филмите. Най-много да ѝ излезеше някоя афта, като се има предвид как се бе влачила на ръце по земята, ама здраве да е. Може би в лечебницата се намираше и Гранофурин... Тръгна буквално накъдето ѝ скимне с надеждата, че все ще им чуе гласовете от някъде.

И ги чу. Брей, може би наистина имаше талант да открива неща!

- ... Нали ти предложи да съберем дървесен катран – тъкмо казваше Ян и с Люба се спогледаха така, сякаш не го бяха обмислили толкова добре, колкото им се искаше.
- Освен ако не знаете наоколо да има пещ за суха дестилация, ще ви е доста трудничко – Яна излезе измежду две храстчета и никое не се опита да я захапе, което бе добре.
- Какво стана? – попита Люба като я оглеждаше.
- Е, как какво, „отидох” в болничното крило – Вълканова махна неопределено с ръка - Ама няма да е лошо да побързаме, защото този час няма да продължи вечно и все някога ще се усетят. Катранът се освобождава чрез бавно нагряване, но не трябва да се пали директно дървото.
- Ти пък от къде знаеш такива неща?
- От дядо ми.

Много хубаво, че ги знаеше, но това не им помагаше особено.

- Ааааа ми... - Борът беше много, много висок! Не можеше да режат такова старо дърво. Да не говорим, че падането му щеше да се чуе чак до замъка. Никакъв случай! Ще отиде плана, тайното движение и нямаше да отлепят седмица извън килиите - Не можем да го режем.
- Да режем ли?
- Да, да го отсечем. - какво пък сложно каза?
- То като нямаме и пещ за какво, ни е?
- Мхммм, ако отделим част от кората? - имаше нож. беше сваляла кора и преди. Не много сложна процедура и ако го направиш добре - дървото после си зараства нормално.
- Ама защо?
- За да можем да събираме отделящия се катран?

Гледаха я сякаш не знаеха за какво говори. Нали за това бяха дошли? Сега пък Люба беше обърканата. Някъде се бяха загубили в превода и сега се гледаха объркано. Не беше толкова сложно според нея. Отделят кора, нагряват стеблото и събират каквото излезе от голата част...

Ааа, да.

Нагряването.
Как да предизвикат дървото да отделя катран. Не отсичането или руленето или каквото трябваше да направят на ствола за да е по-лесно.
Това беше проблема.

- Не трябва да го палим, а?
- Да.
- Ти бавна ли си? 
- Тва, отхвърля повечето огнени магии.. хммм. - Игнорира заяждането на Ян, не искаха да подпалят дървото. Също така това можеше и да подпали останалата част на оранжерията. Не искаха това със сигурност. Трябваше да има нещо което само загрява... - А "Брунемо"?

Градинските гномове бяха напаст, от която всеки себеуважаващ се градинар бързаше да се отърве възможно най-скоростно. Ровичкаха в земята, за да тълсят гъбелковци и покрай това съсипваха коренищата на растенията. Яна бе имала вземане-даване с такива (най-вече в училище), но никога не бе срещала гномче, което говори. Разбира се, те съскаха и скимтяха помежду си, но това трудно можеше да се определи като разбираем език, дори между тях едва ли се водеше нещо такова.

- Еха, сигурно е жертва на някакъв експеримент – Вълканова клекна пред създанието, оглеждайки го с интерес – Дали...
- Ти си жертва на ексе... еске... ескепери... мент! – и макар че очевидно по-сложните думи му се опираха, създанието нямаше абсолютно никакъв проблем да я изрита в коляното.
- Уууф! – изсумтя момичето – Това беше грубо! Защо днес всичко ме напада?
- Тъпанарка! – гномчето заподскача напред-назад с юмруци в готовност – Щи пръсна джигера!

Яна се изправи и невъзмутимо се обърна към съучениците си. В краен случай винаги можеше да го хване за стъпалата и да го завърти хубавичко, преди да го хвърли. Излишно е да казвам, че двамата се хилеха съвсем неприкрито на нещастията ѝ, което я накара да им се намръщи.

- Така или иначе, вече е извън кофата, та по-добре да се възползваме от нея – каза тя и кимна към кофата (пълна с тайни).
- Не барай кофата, ма!
- Някой друг да я барне, аз ще се разправя с този хубустник.“
- Той май не те харесва много – подхвърли Ян.

Сигурно е преял с каруцарски малини – предположи Люба, докато взимаше отново вече празната кофа и хвърли поглед в нея – Даже май има една-две останали.
Каруцарската малина на вид и вкус по нищо не се различаваше от стандартната, но при откъсване на плодовете ѝ се чуваха неща като „Шибаняк”, „Нещастник” и други подобни любезни обръщения. Навярно покрай преяждането с малинките, гномчето се бе сдобило с дар слово и щеше да се възползва от него, докато можеше. Ефектът сигурно щеше да отшуми до някакви часове, но докато минеше това време...

Вече почти нищо, което се случваше в това училище не можеше да я изненада.

- На ти, мърло! – придружено с още един ритник, този път в прасеца я изтръгна от мислите.
- Абе, ти наистина искаш война, а? – наежи се момичето – Имаш я.

Че като се засили тази ми ти Яна, като се просна на земята (дори вече не знам за кой път днес е това), като го хвана за глезените... Гномчето се разквича, но тя успя да се изправи на колене, а в последствие и на крака, след което се завъртя, без да го изпуска.

- МАЛОУМНИЦЕееееееей!

Само това им липсваше, не стига че се лутаха като мухи без глави ама и тъпия гном. Всеки момент щяха да почнат да ги търсят вийлите или Стоева, часът беше на привършване и нямаха вече време за мотане.

- Така е по добре! Кречеталото му с кречетало - извади резервен чорап от един от джобовете си и го нахлузи преди да си сложи обратно обувките. - Ще действаме ли?
- Имаш резервен?
- Винаги. Много е кофти да ходиш с мокър чорап есенно време.
- А защо му сложи този от крака ти?
- За да му е гадно. - от друг джоб извади универсално тиксо и ножче, тиксото го метна на Яна - Овържи го да не го изплюе.
- А ножа за какво?
- За кората на дървото? Нали щяхме катран да събираме?
- Защо ходиш с нож в себе си?
- Защо не?

Какво пък толкова му имаше на ножа? Магическите пръчки и някои предмети в училището бяха много по опасни, а ги караха да ги разнасят наляво надясно. Можеше и просто да бутне човек от кулата, защо да се занимава да ползва ловджийски нож?
Теоретичните въпроси за после!
Сега хвана да бели кората и да оформя улуче, че стичането да е по-лесно. Щеще ли да се стече всъщност? Катрана беше нещо доста гъсто.

- Ае, знаете Брунемо нали?
- Да всички сме минали първи курс, гений.
- Абе ти да не си щипнал от къпините?
- Малини бе!
- Айде стига се карахте!
- Двама да нагряваме, един да събира с кофата?

На фона на всички неща, които живееха в джобовете на Люба, според Яна нож бе едно от нестранните. Лично я бе виждала да вади от там ножички, сандвичи, канап, стъклени топчета и веднъж дори жива мишка (имаше някаква история около тази мишка, но вече не я помнеше). Затова изгледа Ян, сякаш казваше „О, заблудено лятно чедо” и поклати глава. Ян ѝ се опули насреща, но тя махна с ръка. И без това не разполагаха с много време, щеше да му обяснява друг път какво може и не може да очаква от съдомничката ѝ.

- Вие се заемете със заклинанието, аз ще държа кофата – остави овързания несретник, след като се увери, че няма опасност да се освободи и взе кофата.

Само да не го забравеха така, с чорап в устата и омотан с тиксо... Може да беше досаден вредител, но все пак носеше душа. Почеса се по тила, усещайки как очите, които уж бяха прозорец към последната, прогарят дупки в него. Бяха си спечелили враг, при това пристрастен към каруцарски малини и се очертаваше да го чуват всеки път, когато имаше удобна възможност.

Люба се зае да изрязва част от кората на дървото докато другите двама я гледаха умно, а гномчето сумтеше. Ако ги хванеха сега, вероятно не просто щяха да спят в килиите, ами и да ги чистят и то повече от веднъж. Какво ли не правеше човек за отмъщение или сеир...

- Не може ли малко по-бързо?
- Не може, ако искаш ела да се пробваш ти, пък аз ще погледам... – Бюлбулева си промърмори нещо, което може и да се отнасяше за това колко полезни бяха някои хора.
- Не, не, само питам...

След още малко суетене и размяна на реплики, Люба прецени, че е отрязала достатъчно кора. Наместиха кофата, двамата с Ян застанаха от двете страни на дървото и започнаха да прилагат „Брунемо”, докато Яна придържаше кофата. Приличаха на тираджии, които са решили да припечелят някой лев отгоре като краднат нафта нощес.

Накрая катранът започна да тече. На цвят подозрително приличаше на бъдещето им...