В класната стая по вълшебство както винаги беше шумно, но когато Раев влезе за първи път настана тишина. Това разбира се не беше заради мжът, а заради вийлата, която вървеше плътно зад него.
-Здравейте, третокурсници!- постара се да звучи жизнерадостен, както винаги препордавателя, въпреки сянката му.- Днес ще учим цели две заклинания – Енгрожио и Диминуендо.
Той взе да обяснява коя магия какво прави, как се използва, какъво е нужното движение с пръчката, но Зинаида някак не го чуваше. Беше вперила поглед във вийлата и я оглеждаше. Изключително крсива жена. Изглеждаше неестествено перфектна. Изправена, стройна, със светли очи и златисто-бяла коса, която стигаше до кръста й. Тъмно синята роба, в която беше облечена й приляхаше безупречно. Беше някак прекалено перфектно.
-Вийлата и ледената кралица си приличат,- дочу подшушване зад себе си.- Дали и тя не е една от тях?
Кражова се почуди за миг дали чутото беше комплимент или обида. Точно щеше да се завърти и срази с думи остроумника, но беше прекъсната от Раев, който постави малък бокал на чина пред нея. А и новодошлата се включи, изпращайки заглушаващо заклинание към обадилия се ученик. Преподавателя й хвърли един погледн и продължи да раздава предмети учениците си, а след това застана най-отпред.
-Така, хайде сега всички първо опитайте да уголемите бокалите пред себе си,- обърна се към третокурсниците.- Хубаво и изразно – Енгрожио.
Белокосото момиче погледна сребристия предмет пред себе си и се замисли: „Какво беше движението?“. Беше чела за това заклинание в някой прашен том в библиотеката на имението им през лятото. „Беше махване с пръчката, но накъде?“, зачуди се и взе да размахва пръчката си плавно над предмета, но без да произнася заклинанието. От ляво на дясно, дясно на ляво, диагонли, горе, долу... сети се. Махна първо наляво, после надясно и изрече:
-Енгрожио!
Бокалът се уголеми в миг до такава степен, че дървеният чин, на който седеше момичето изпука от течестта му.
-Браво, г-це Кражова!- възкликна доволно преподавателя, тъй като тя първа беше успяла.- Сега го смалете, моля.
Тя кимна и отново се зарови в мислите си. „Контра-заклинанието беше Дини... Дими... Димиуедо? Не, Диминуендо!“, досети се отново и точно се беше подготвила да размаха пръчката и да изрече думичката, но се спря. Отново се зачовърка за движениейто. Ядоса се на себе си, за дето не слушаше Раев, докато обясняваше, а зяпаше красивата жена като обсебена. Разклати глава и се съсредоточи. Реши просто да пробва.
-Диминуендо!- изрече, като махна първо надясно, после наляво.
Нищо. Беше прекалено просто, за да е това. Замисли се отново.
-Диминуендо!- повтори, но този път направи рязко движение отгоре надолу.
Бокалът възвърна нормалният си размер. Вътрешно се усмихна. Постоянното четене на какви ли не книги, напук на майка й, се оказа полезно.
-Отлично, г-це Кражова!- доволно извика преподавателя, като намести очилата си.- Можете да пуснете листче с името си в бокала.
Тя изписа името си на един голям лист, след това откъсна парчето и се запъти към предмета с вечно горящ огън. Забеляза, че вийлата не откъсваше очи от нея през цялото време. Пусна парчето в пламъка, който загоря по-силно и измени цвета си:
-Ти си бъдещето на Вълшебството!- дебел глас се разнесе из стаята.
Нисичкият мъж гледаше доволно отстрани, но щастието му беше прекъснато:
-Що за разхищение на магия е това?- попита някак заядливно, но със звънтящ глас красивата жена.
-Не е разхищение,- опълчи й се.- Това е награда за учениците ми!
-Наградата е, че са научили приложна магия,- настъпи тя.- А не някакви си шарлатански трикове.
Ведрото лице на Раев се смръщи. Зина забеляза, че беше стиснал здраво пръчката си в ръка и леко притреперваше дори. Не го беше виждала такъв. Отново погледна към новодошлата – тя изглеждаше спокойна. Прекалено спокойна.
-Директор Силванова ще чуе за това, Раев,- каза му тя след кратка пауза.
-Ще чуе, да,- съгласи се.- Деца, часът ни за днес прилючи! Свободни сте!
Белокосото момиче отиде до чина си и започна да събира нещата си, докато съучениците й вече се бутаха да излязат през входната врата. Излезе последна, като хвърли един последен поглед към преподавателя и вийлата, които не откъсваха погледи един от друг. Внезапно красивото лице на жената взе да се изменя и да прилича на птица. Момичето се стресна и тръгна с бърза крачка по коридора. „Разгневил я е...“, помисли си без да намалява ход.