Уроци по Отвари

- Нима слънцето не изгрява с вашите танци? 
 - О, колко си ни сладкодумен. Не, разбира се, че не. - самодивата, която беше защипана с проф. Георгиева нямаше нищо общо с Габриелка на проф. Желев. Самодивката Марси, беше твърде млада, флиртуваща и оскъдно облечена. И по-лошото, обожаваше вместо да проверява какво правят децата в часовете и да следи професорката, да обръща цялото си внимание към шестокурсника. Разбира се, там където Илиян и Люба с пълна пара тормозеха виили, Исмаил беше взел по-интересен подход... добре де, не интересен. С широка усмивка вълнуваше малката самодивка още от началото на срока, а тя всеки път му се връзваше все повече и повече. Беше повече от умопомръчително, че веднъж беше казала, че ще открадне шестокурсника от леглото му и ще го заведе в самодивските земи. Единственият момент, в който усмивката на Исмаил леко беше станала на лед. За част от секундата. 
 - Само на луна?
 - Само на изгрята, но ако ти се танцува с мен, винаги можеш да ме поканиш.
 - Марси, ще ме досрами да танцувам с теб. Все пак си толкова добра.

Правеха Многоликова отвара. Нещо достатъчно сложно и абсолютно забранено, но Георгиева се беше счупила по-бързо от Желев на режима. Единственият час, в който жената можеше да си поеме въздух беше, когато Исмаил идваше да се любува на Марси или да прекарва часовете във флиртуване. От време на време виждаше как Вихрен и Арина го наблюдаваха с притеснения, но знаеше, че няма да направят нищо. Най-малкото защото Исмаил не се чувстваше в конкретна опасност. 
 - Няма от какво да се притесняваш, ще те науча.
 - Обещаваш ли? - поредната усмивка. 



Марси завъртя ръката му и положи вътре нещо... Исмаил погледна надолу и без да падне усмивката му забеляза малката гривна в ръката му. Самодивски амулет... за миг усети как косъмчетата по врата му се изправиха. Знаеше достатъчно за амулети, за да знае какво го очаква, ако го сложи. Марсия явно ... не само флиртуваше. Колимечков усети как света потъва под краката му. 
 - Марси, пред всички ли?
 - Е, като не казваш къде спиш... - нацупи се самодивата, а Колимечков набързо сипа няколко прахчета в котлето си. Добре, че котела беше кръгъл и можеше да нарисува руната отстрани с пръст в прахче. Руната за огън. Набързо огледа съучениците си. Бяха достатъчно далеч от тях. Все пак Марси го тормозеше от час първи и другите съученици не обичаха да са край нея... и край него. Бяха в дъното на кабинета. Когато започна да реже поредната съставка, Вихрен се обърна и този път Исмаил наистина го погледна. 
 - О, не, внимавай. - о да, Исмаил по невнемание изсипа амулета право в казана, което нагря достатъчно руната и желязото на котела започна да цвърчи преди да избухне. Самодивката изпищя ужасено, а Исмаил имаше време да затоври очи преди всичко да избухне. И да приключи.

@Исмаил Колимечков



- Пантантос максима! – изкрещява го по същото време, когато Исмаил хвърля амулета в котела си.
Вятърът, който се извива, е насочен към металния съд с отварата, подминава приятеля му и  запраща котела в посока на вийлата. Насрещният вятър запречва със силата си ударната вълна от експлозията и предпазва Ис от отломки и остатъци от отварата. Или поне се надява да е така, надява се да успял, да се е справил със заклинанието… Ако не е успял напълно да спаси приятеля си, то поне да е минимализирал щетите. Нали винаги това се опитваше да прави, още от детството им?
 
Пръчката му бе в готовност от момента, в който забеляза как вийлата даде нещо на Исмаил, нищо хубаво нямаше в подобни дарове, всеки го знаеше. Стоеше нащрек през цялото време, наблюдаваше с периферното си зрение, докато се преструваше, че бърка отварата си, дори не е сигурен какво е сложил в котела, целият му фокус бе върху думите и движенията на медаря. Фактът, че Рошавия не му говореше, не означаваше, че е ще остави някаква си разгонена вийла да го отведе в самодивските земи, без преди това поне да се опита да ѝ прегризе гърлото, пък ако ще да е последното нещо, което ще направи в живота си. Забеляза небрежното движение, с което изрисува руната, а когато Исмаил най-после срещна погледа му за първи път от месеци – разбра. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки. Познаваше го достатъчно добре, досети се какво е намислил, проследи движението му… Проклети шейтани, ако поне не се опита да го спаси от собствената му лудост!
 
За миг сърцето му пропуска няколко удара, когато в настаналия хаос Исмаил се строполява на пода. Мисълта, че се е провалил го пронизва по-жестоко и от думите на Рошавия преди няколко месеца. Възможността този път наистина да го е изгубил, при това завинаги не е нещо, с което би могъл да се примири лесно. Около него звучат писъци, включително тези на вийлата,  но всичко, освен тялото на приятеля му, му е като в мъгла. Не си спомня нито как е стигнал до него, нито как го е подхванал на рамо заедно с още някого(кой изобщо беше там?), за да го отнесат до болничното крило преди още вийли  да са щурмували кабинета и да се опитат да ги спрат.  Докато излизаха се чуваше гласът на Георгиева, която явно се опитваше да въдвори ред в създалата се ситуация.
 
Добрата новина беше, че Исмаил е жив.
Лошата -  ще го убие собственоръчно, ако не престане да върши глупости.

@Геновева Самарджиева

- Вея... – личеше си, че ѝ беше трудно да проведе този разговор пред кабинета по Отвари. Нямаше и много време, часът започваше след 3 минути. – Знаеш, че те обичам... ама така не може.
- Как?! – едно пискливо гласче попита. Ако някой не познаваше лицето, на което принадлежеше, щеше да си каже какво малко ангелче. Ала беше точно обратното.
- Така! – натърти Ясна и наклони настойчиво глава.
- Как?! – момичето не отстъпваше. Имаше този вреден навик.
- Така, Вея... Така, както правиш. – умората, която изпитваше от създалата се ситуация рефлектира върху изражението на Ясна. Вече за трети път водеха този разговор от началото на седмицата, а беше едва Вторник.
- Нищо не правя! Криворазбрана съм от целия свят. Не е мой проблемът... – първокурсничката тропна с крачето си и връзката на кецовете ѝ леко се разхлаби.

- Кое му е криворазбраното на това да приютиш десет пухкавелковци в спалнята си?! Разбирам, че обичаш животните и ги предпочиташ за компания, ала това е против правилата... не можеш да си позволиш да нарушаваш правилата! Не и сега. - при мисълта да я хвърлят в някоя килия, сърцето на Ясна се сви. Беше развила голяма привързаност към първокурсничката и се стараеше да я закриля, но тя непрекъснато осуетяваше опитите ѝ. Вгорчаваше живота ѝ до най-високото ниво на играта, която играеха, там където е босът, който трябва да преиграваш часове наред и грам не й пукаше. Даже Ясна не беше сигурна, че Геновева въобще осъзнаваше, че има последици. Обичаше да живее в своя си свят, без да допуска реалният да измества фокуса ѝ.

Затова днес Ясна трябваше да прекара всяка свободна минута, която Вея имаше с нея и да не я изпуска от поглед. Така беше заръчала виийлата, която я извика по-рано, за да ѝ съобщи за деянията на младото момиче. Сега тъмнокоската имаше свободен час, но нямаше да може да го посвети на търсене на нови четирикраки приятели, а щеше да присъства на часа по Отвари на Ясна.

Първокурсничка в часа на седмокурсниците. Просто чудесно. А ако слуховете бяха верни, днес щяха да упражнята изключително силна и опасна отрова. Просто чудесно. Геновева със сигурност щеше да наостри уши и внимателно да запише всяка една съставка и как се приготвя. За да може после да си има за всеки случай. Вийлите тотално бяха откачили и последната капка здрав разум се беше изпарила.

- Виж... прости искам... да не пострадаш.
- Аз пък искам да ме оставят намира.
- И аз искам да яма сладолед всеки ден, ама няма. - един спомен се прокрадна за част от секундата, но седмокурсничката нямаше време за него. Затова побърза да дръпне Вея за ръката и за последно да ѝ каже да бъде послушна. След което връхлетяха като буря в стаята по Отвари и побързаха да седнат на най-задния чин. Или поне Ясна побърза, пък Геновева се дърпаше и офкаше.

Отварата наистина беше започнала да пуши и тихичко да бълбука. Въпреки че в началото се съмняваше, накрая се почувства уверена, че все пак няма да бъде тотален провал. Всичко я навеждаше на мисълта, че нещата се получаваха.

-Хей, Вея... май се получава... - Ясна се надвеси над котлето и започна да изучава балончетата. 
- Какво гледаш така? - Вея направи гримаса срещу седмокурсничката. 
- Балончетата... пише, че по тях може да се прецени дали отварата ще се получи... - обясни Соколова. 
- И как можем да разберем по тези балончета... - изглежда вече започваше да й става отново безинтересно. 
- Ами... - Ясна отмести показалеца си и отиде на новия обзац, който описваше балончетата. - Според учебника, балончетата, които се образуват при бълбукането трябва да имат перфектна форма. И звукът, който се чува да бъде заглушен и мек. 
- Че нашите такива ли са? - зачуди се Геновева.
- Ами... - Ясна се почеша по главата и се загледа към балончетата. Формата им със сигурност не беше перфектна. Балончетата бяха криви и бързо се деформираха. Звукът беше по-скоро като цирей, който се пука, а не мекото пук, което учебникът описваше. - Да, приличат на описаното. - осъзнала, че всъщност нещата не отиват на добре, лилавокоската се опита да замаже положението. 
- Тогава защо балоните ни стават по-големи? - попита Вея на свой ред. 
- Не стават! - възрази Ясна. 
- Виж, го този... - първокурсничката скочи от стола. 
- Нищо му няма... 
- Как да му няма... Виж го.
- Съвсем нормален балон.
- Абе не ми изглежда никак нормален.
- Добре, де... малко става голям...
- И този... - Вея посочи още един, който бързо набираше сила и размерът му се променяше. 
- Ох... и този... и този... - отбеляза притеснено Ясна. 
- Май нещо си объркала. - малкото момиче посочи с пръст Ясна. 
- Аз ли? Та, нали и ти се включи. Защо само аз?! - сърдито се намръщи седмокурсничката. 

И така, докато двете момичета спореха, балоните нарастваха, ставаха все по-големи, докато не се обединиха в един, огромен балон, който заплашително се опитваше да излезе от котела и да превземе стаята по Отвари.

- Залегни! - извика Ясна и избута Вея под чина, точно когато балонът се спука и заля всичко със своята лепкавост около тях. 

- Май го втасахме... - Вея свита на кълбо, се размърда и без да иска изрита Ясна в крака. 
- Май си права. - Соколова също клекнала под чина, не смееше да си подаде главата. - Мисля, че можем да поостанем малко тук.- И двете момичета избухнаха в смях, докато всички около тях викаха и се вайкаха. Отварата им беше достигнала и до предните редици, където седмокурсници гневно им се заканваха, а Капка тревожно викаше имената им.

- Започвайте! - изрече познатия писклив гласец и всички се насочиха към шкафа със съставки.
 Лек за спокойствие, бяха го учили в пети курс. Това му се падна от листчето на практическо изпитване, което Тричкова му беше подала с онази нейна любезност. Изброи си на ум всичко нужно за отварата и се запъти към върволицата от ученици, която прерастваше в тълпа, тъй като хората в нея започваха да се блъскат все повече и ред вече почти нямаше.
 Изхитри се малко, но Симо грабна лунния камък, чемериката, задушената мандрагора (обичаше всяка мандрагора, която не пищеше), стрития прах от рог на еднорог също си го набави, но малко по-трудно заради блъсканицата и... да, перата от бодливо свинче също ги стигна, те са по-нависоко, останалите се бутаха още отдолу.
 След като излезе жив с всички налични продукти, той ги струпа до котела. Отвори пакетчето на стрития на прах лунен камък и го добави към вече чакащата го течност.
 - ...разбъркайте три пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка... - говореше си той, докато бъркаше субстанцията, опитвайки се да си визуализира учебника по отвари от пети курс.
 Седем минути чакане.
 Симо погледна пред себе си. Тервел разглеждаше двата плужека в шепата си и нещо се чупеше.
 - Кво става?
 - Състаряваща отвара, някой ми е гепил третия плужек, пък не ми се ходи да търся пак.
 - А яйцата от костенурка защо са ти три, Шаханов? 
 - Как три? МОЛЯ?! 
 Яйцата действително бяха три. Симо и преди бе забелязвал, как изчезват някакви съставки от масите.
 - Май е по-добре да си ги потърсиш. - Симо едвам се сдържаше да не прихне.
 - Мдаа... - Шаханов унило се запъти към дървения шкаф в дъното на стаята.
 Седмокурсникът погледна в котела си. Синьа течност къкреше с не особено приятна, но съвсем не необичайна миризма. Седемте минути бяха минали бързо.
 - ...две капки настойка от чемерика... - Манев отново влезе в транса на спомените си от пети курс, прибавяйки чемериката, която винаги забравяше като по-малък.
 
***
много бъркания по-късно...

 - ...седем щипки пера от бодливо свинче на прах... - Симо направи... каквото беше казал на глас, не искаше да му мисли много, и разбърка финално. 
 Течността му имаше бял цвят.
 Дългокосият избърса въображаемата пот от челото си и се протегна на стола. Пет минути до края на часа. Задобряваше.
 Когато донесе шишенцето с отварата на Тричкова, изразът на лицето ѝ беше красноречив за това, че беше доволна.

@Лилиян Кардамова

 
 


 

@Зинаида Кражова

- Рябина отвара? - Така и не разбра защо руските магьосници я наричаха така. Нямаше нищо общо с растението, може би беше заради ефекта - беше чела че култивираните плодове на офика плодовете бяха доста тонизиращи. Но не се подвизаваше изобщо сред съставките - Хмм.

Почна да призовава една по една съставките, вместо да се бута с останалите ученици, докато с Кражова активно се игнорираха. Момичето изглежда беше решило да й пренареди работната маса. Което не бъркаше Лилиян, с нея за партньор поне нямаше да има нужда да се ограничава. Кражова имаше перфектни оценки, нямаше да е твърде странно ако покрай нея се вдигне "случайно" и нейната.

Кръв от саламандър - четири малки колбички.
Пет гръбнака от лъвска риба.
Две дози слуз от флобър.

И най-накрая нещо нормално - медена вода.
Дали отварата ставаше по-добре ако медът беше от рябина? Аронията сигурно даваше интересен привкус. Надали имаше такова, но не пречеше да опита.
- Акцио мед от арония. - виж ти имало, малко старо и прашасало бурканче плавно се вдигна от последния рафт и се насочи към момичетата - Интересно, щом е тук значи се ползва все пак..
- Арония ли?
- От рода е на офиката или wiggen tree, британското наименование. Може да засили ефекта - в рецептата не е уточнено какъв мед да се ползва. - Имаше полза от това да нямаш друго за правене освен да четеш. Останалите съставки, които беше донесла, седяха вече стояха в прилежни редички. В ред на ползване ли беше? Чудесно, и тя предпочиташе тази подредба. - Приключи ли?

Щом Кражова настояваше да греши, нека греши.

Това не беше единственият учебник, в който Лилиян беше виждала въпросната рецепта, но нямаше да се обяснява. Гърмящите боровинки присъстваха във множество от изданията. Разликите обикновено бяха в количеството гръбнак от риба лъв и кръвта от саламандър. А и щом Тричкова беше решила, че ще преподава по тази итерация - трябваше да знае какви резултати ще постигнат с изброените стъпки.

Боровинките щяха да трябват. 

Подаде първата доза кръв от саламандър и докато белокосото момиче бъркаше започна да разрежда меда постепенно.
Дори Кражова я подценяваше - разбира се че трябва медена вода не директно мед. Кой гений би държал разреден мед на склад? Не очакваше да има готов такъв и тук - заемаше повече място и имаше шанс медът да се развали или захароса като се слагат примеси. Е. Не беше като да беше дала на който и да е причина да не я подценява.
Всъщност може би само Кражова знаеше. 

След Сенет игрите.

Освен ако не го смяташе за чист късмет.

- Оранжева е.
- Втора доза - Следващата кръв от саламандър влезна в котела и течността от оранжев придоби жълт цвят. Медената вода беше готова, но й беше рано за това отиде настрана. С бъркането на третокурсничката течността започна да придобива зелен цвят. - Трета доза. Когато стане тюркоазена остави на среден огън докато стане индигово.
- Знам.
- Няма да гадая какво знаеш и какво не. Предавам стъпките.

Мирът беше тегав, а напрежението гъсто като тиня. Но все пак някакси работеше.

- Не е въпрос на "овкусяване", Кражова.
- А на какво?
- Тактическо решение - Добре де, малко силна дума, но все пак беше отвара за лекуване, ако не ползваш такива неща в битка си е загуба на ресурси - Ако отварата е противна, следва естествена реакция от пиещия, която може да му коства ценни секунди в напечена ситуация.
- Ако има такава ситуация или реакция.
- Залагаш на АКО, когато имаш лесен и сигурен път? Разочарована съм, Кражова.


Разбира се и задачата поставена от Тричкова, не оставаше забравена. Въпреки че прехвърчаха искри между двете момичета, разговора беше равен и спокоен. Между всеки друг би било като нормален разговор за времето, домашни и всичко това докато шетаха и си подаваха използваните съставки. 
Но не и между тези две съученички.
Всяко едно подаване имаше лека спортна злоба зад движението. Всяко едно обръщение, винаги на фамилия, лека острота скрито в тона.


- От къде дойде това? - Кражова държеше меда. Отварата беше честа задачка в часовете, но по някаква причина бурканчето беше силно прашасало. 
- Най горният рафт на... един от скриновете. - Дали повечето ученици ползваха обикновен мед? Беше ли успешно и така? - Не съм сигурна кой. Мисля че беше в синята секция.
- Синята секция е за естествени течности. Меда не е течност. Не можа да се разходиш до там?
- Защо да се блъскам със всички останали? Така или иначе нямаше да го стигна на толкова високо и да бях там.

@Лилиян Кардамова

Зина премигна бавно и драматично, поемайки си дъх. Взе бурканчето и още няколко от съставките и закрачи към складовото помещение. Не искаше да си признае, че в предвид създалата се лудница по-рано, тя също би извикала нужните предмети с магия. Влезе в прашната стаичка, подреди по-голямата част от съставките и взе да търси мястото на бурканчето мед. Друго обаче привлече вниманието й и просто остави бурканчето на някакво произволно място. Самата тя не знаеше, къде го оставя, но не й и пукаше в този момент. Беше като омагьосана от предмета, който стоеше зад една купчина колби. Размести ги внимателно, като имаше съмнение дали не беше видяла нещо погрешно, но не. Не се беше подвела. Малко, дървено сандъче, приличащо на кутия за бижута, със сложно изглеждаща с ключалка. По целия корпус бяха издълбани и изрисувани множество чертежи. Чертежи, които бяха до болка познати на белокосото момиче.
-Алхимия…- прошепна и извади пръчката си.
Огледа се, да е сигурна, че е сама. Не че се съмняваше, съучениците им щяха да се забавят със задачата. С Лилиян бяха работили блестящо добре. Не че щеше да й го признае. Прошепна магията за отключване, но вместо да каже щрак, ключалката засия. Две руни и три скици на създания блеснаха за няколко мига. Третокурсничката беше чела разни неща за руните, но нямаше знания да отключи нещото. А искаше. Искаше да види какво има вътре. Искаше да го вземе. Взе го. Надали някой щеше да забележи липсата му, в предвид къде се намираше.
-Хайде, Кражова, какво се бавиш?- връхлетя в помещението Лилиян.- Свободни сме да си ходим, щом сме готови…. Какво е това?
-Сандък,- монотонен отговор.
-Не е твой, остави го.
-Не е на никой, но вече ще е мой.
-И как го реши това? Ами ако е на Тричкова?
-Не е, виж.
Нямаше против да сподели откритието си с четвъртокурсничката. Изненада се от себе си за миг и обясни:
-Виждаш ли тези чертежи? За трансмутация са. Алхимия. Тричкова не знае нищо за нея. Питала съм я не веднъж.
-Алхимия?- Кардамова се приближи.
-Ето този тук,- описа с пръст един от кръговете.- Това е един от основните и най-лесните.
-От къде знаеш?
-Практикувам я от едно известно време.

- Защо? - обърканият поглед на белокосото момиче, я озадачи. Защо би изучавал нещо просто ей така. Обикновено трябваше да има.. полза. Не това бяха думи на баща й. А според него тя нямаше смисъл да учи каквото и да е. Е време беше да промени това май.
- Защото ми е интересно?
- Ако ми покажеш няма да кажа.
- Ако ти покажа какво?
- Алхимията.. и какво има в ковчежето, разбира се.

Може и да нямаше нужда чак да я изнудва, но пък никога не пречеше да се подсигури човек. Като гърмящите боровинки. А и технически, беше открила ковчежето благодарение на нея. Нямаше претенции за това, което намереха вътре, просто й беше любопитно. 
- Всъщност искам да съм там като го отваряш.
- Много условия станаха.
- Мога и от сега да ти спестя мъките. -Мръсен ход, но имаше нещо забавно да играе тези игри с Кражова. Тя поне разбираше, какво правилната информация може да постигне. Очите на третокурсничката се разшириха като видя, че Лилиян се извръща към класната стая и тръгва да привлече вниманието на преподавателката. Много мръсен ход. - Тр..
- Добре!
- Не беше толкова трудно нали? Та, какво ни трябва да го отворим?
- ОтворИМ?
- Бих могла да помагам като съм намесена така или иначе.
- Не е толкова лесно. Има и вплетени руни.
- Руни? Значи Колева?
- Да. Мисля да отида на допълнителните й уроци.
- Добре. Ще изчакам ъпдейт. - Маслиновата клонка на доверието, беше посрещната с.. недоверие. - Какво? Ще е странно да й се изтърсъм точно ние двете заедно!


край