Уроци по Летене

- Браво бе, Ясенчо!
Ясен грейна в усмивка. Старата опърпана училищна метла висеше в хвата на дясната му ръка. След като ѝ беше наредил "Горе!", този път тя не се извъргаля само по земята като подритната мъртва змиорка, а рипна право нагоре към разеперената му длан. Стою Белев - младият им учител по летене, веднага забеляза това и го похвали. В името на истината успехът му не остана скрит и за още няколко първокурсници, както и за вийлите. Двете умопобъркващи с красотата си жени стояха встрани, до брега на езерото, и от време на време дращеха нещо в големите си пергаментови тетрадки. Това направиха и сега. Ясен усети бузите си горещи.
- Благодаря, бат Стою!
- Яя, смееш ли да се качиш отгоре ѝ, а? - разпали се младият учител. - Я давай! Нали съм тука бе, кво толкова. Ще ми се да те видя как летиш.
Ясен само това и чака. Часът по летене им беше общ с ученици от по-големите курсове и докато бат Стою им беше обяснявал основите на летенето с метла и как ще ги учи на това, Ясен се улавяше да гледа захласнато изтънчените лавирания, които по-големите майсторски упражняваха във въздуха. Прехвърли крак през пръта и хвана предната част с двете си ръце. 
- Но...как се лети? - попита Ясен.
- Я скочи! - веднага му нареди Белев.
Както стъпалата му се отлепиха от земята, така и бързо си тупнаха обратно там. Чуха се няколко тихи кикота.
- Абе скочи бе, момче! - не се предаде учителят - Хубаво скочи! Искам да си представиш, че си на покрива на гараж. Зад теб убиец. Пред теб на метър следващия покрив. Така скочи!
Това обяснение си го биваше. Адреналинът шурна във вените му, зареди го със сила и решимост. Ясен щеше да скочи - не -щеше да се изстреля с крака нагоре като кенгуру, ако и да тупнеше позорно по дупе след това. Приклекна дълбоко, пое въздух до дъното на дробовете си и с всички сили се отлепи от земята. Скокът беше лъвски. Тялото му се извиси почти на метър във въздуха и Ясен наистина си помисли, че лети. После започна падането. За една милисекунда всяко мускулче в тялото му се обтегна като под винт и ужасът на предстоящото взе дъха на тълпата. Ясен усети болката, макар и още да не беше паднал. И не падна. Вместо това остана във въздуха, скованите му крака висящи на сантиметри над тревата. Той левитираше. Ясен беше успял да остане във въздуха.
- Уникално! - чу някой да крещи отдалеч. Други пък се жалваха на "Майко!" и "Леле!".
- Страхотно, момче! - гордееше се бат Стою, енергизиран от видяното. Изви ръка в лакътя и му подаде длан за братско ръкуване. Неуверен Ясен внимателно освободи лявата си ръка от метлата, за да му отвърне.
- Бат Стою, как да сляза?
- Трябва да натиснеш метлата надолу. Представи си, че някой те е предизвикал да спукаш балон с дупе. 
Това беше лесно. Метлата го послуша веднага и обувките на Ясен плавно стъпиха обратно на почвата. Някои от съкурсниците му дотичаха да го поздравят и потупат по рамото. Започнаха да го заливат с въпроси, искаха да знаят какво било чувството, как го направил, мислил ли че ще падне. Ясен се радваше толкова много на тяхното внимание, ала дори по-силно беше желанието му да продължи тренировката си, затова ловко се измъкна с това, че който дойде с него на обяд, на него ще сподели тайната си как става летенето с метла. 
Прекара времето до края на часа в повторения и подобрения на вече наученето. Стою Белев притичваше от време на време да му дава по някой допълнителен съвет. Накрая Ясен се чувстваше уверен да отлети дори само с лек подскок. За огромно съжаление от небето бързо започнаха да валят капки дъжд и часът беше прекратен преждевременно. Ясен остана да помогне на учителя със събирането на метлите, а групичка негови съучениците стоеше малко по-надолу, нетърпеливо чакайки го да дойде с тях на обяд. Ясен искаше да пита учителя дали може в свободното си време да идва за допълнителни упражнения, когато забеляза, че още някой го гледа. Двете вийли се приближиха до тях.
- Ти си...Тошев? Ясен Тошев, нали? - изражението ѝ беше трудно за прочит.
- Ъ, да! - призна Ясен изненадано. Другата вийла отвори тетрадката си за секунда, сякаш за да сложи тикче, и след това бързо я затвори, пазейки я от дъжда.
- Белев! - изрева първата строго. - Трябва да говорим. Насаме.
Ясен разбра намека.
- Ами, хубав ден! - пожела той на двете жени, усмихвайки се топло.
Присъедини се към приятелите си и те бързо тръгнаха обратно към замъка. Ясен беше наистина гладен за малко храна, а те - гладни да разберат неговия таен трик.

@Вихрен Вокил @Исмаил Колимечков @Ина Янакиева @Бранимир Даргов @Зинаида Кражова @Юлий Звездинов @Алина Старков @Косара Вълканова
и който още се чувства поканен

Уроците по летене. Най-яките, прекрасни, невероятни уроци, които имаше тук. Поне според Рея. Почти всеки час летяха, а когато не го правеха, то Стою разказваше в захлас своите приключения, произхода на метлите и още хиляди подробности, които отегчаваха другите, но не и гъркинята. Нейната мечта едва наскоро бе придобила форма и тя бе в очертанията на метла, отборен екип и снич. Беше се оформила така бистро в главата ѝ, че все едно живееше едновременно тук и сега, и в бъдещето, където щеше да е куидичен играч от високо равнище. Представяше си как се връща в Мунгав след 10 години години, влиза в часа по Летене и започна да си представя какви истории тя самата щеше да разказва и с които вероятно да отегчава до смърт.
- Свободен час, манячета.
- Ох, супер. 
- А, не, братле. Не, като свободен - да си ходите, а като свободен да си правите каквото искате в часа. Да летите, да си приказваме, да играем шах...

Оглушителен звук пресече думите на  Стою Белев. В същото време всички от Южен вятър опулени се обърнаха именно към Рея, която бе де надула една ужасяваща свирка. Капитанът на червеният отбор имаше пособие, в което бяха вплетени гласовете на десет баншита. Знам, че е трудно да си го представите, но кучетата на 50 километра от тук страдаха.

- МЯТАЙТЕ СЕ НА КИЛИМИТЕ!
Гъркинята в малкото време, между обявения свободен час и това да си намери звуковото устройство за осъществяване на ушна доминация, успя да забележи, че вече метлите бяха намаляли. В уичилището имаше и други играчи по куидич, така че и те искаха да се упражняват. НО. Но, климчетата бяха свободни, а това да се учиш на баланс бе от Из-клю-чи-тел-на важност без значение на какво ще летиш. Особено за Вихрен и Ина. Другите поне бяха стабилни във въздуха.
- НЯМА СВОБОДЕН ЧАС! СЪСТЕЗАНИЕ С КИЛИМЧЕТА, ПОСЛЕДНИТЕ ДВАМА ФИНИШИРАЛИ, ЩЕ НИ ЧИСТЯТ ЕКИПИРОВКАТА. 
- Братленце, Рея от къде ги вади тия децибели. - обърна лицето си Стою към Бранимир, докато почистваше с пръст едното си ухо .
- ГРЕМЛИН?
- ДА. ЗАЩО ВИКАШ?!
- НЕ ВИКАМ. ТИ ВИКАШ! Всъщност. - момчето последва примера на преподавателят по летене. - Нали спите заедно? 
- Е, и?
- Защо винаги е толкова ядосана? - Бранимир присви очи към Зинаида и извлече своят експертиза. - Зинаида я гледа злобно цял ден, професоре и Рея след това си търси на кого да си го изкара.
- НА КИЛИМИТЕ! ВЕДНАГА! Три! Две!
- Деца, отивайте, че ще ми пукне тъпънчетата това.
- Зло. - добави Исмаил, докато опитваше да отпуши дясното си ухо, следваки примера на Белев.

 
 
 
 

Макар да бе падал дузина пъти от метла, подобно нещо никога не му се бе случвало с килимче. Вихрен подозираше, че основната причина за това бе, че никога не се бе качвал на летящо килимче. Е, вярно,  миналата година се бе опитал, но килимчето толкова не хареса идеята, че го изтръска като мокро куче – бълхи, без изобщо да благоволи да се повдигне от земята.  Преживяването го наведе на идеята, че проблемът не бе в летателното средство, а в самото летене. Но ако трябваше да избира между това да падне от тридесет метра височина или да бъде оглушен от децибелите на гъркинята, които съвсем спокойно можеха да се конкурират с двеста баншита, то със сигурност би избрал падането. Някак по-безболезнено му изглеждаше и последствията нямаше да са чак толкова ужасяващи.
 
Независимо от собствените му желание и въжделения, килимчето,  върху което се бе настанил като някой арабски принц, се издигна по команда на Рея, явно и то, горкото, разбираше колко безсмислено бе да ѝ се противоречи или да не изпълнява волята ѝ.  Но поне чергата имаше щастието да не разполага с уши, за разлика от бедните съученици на Малкото зло и многострадалния Белев, който вероятно се надяваше гъркинята да спре да посещава часовете му.


Чергата на Вихрен обаче май се въобразяваше за хамак, че даже и вятър си представяше, докато се клатушкаше ту на ляво, ту на дясно с шестокурсника  на гърба си, а той бе принуден да стиска всеки край на плата, до който успееше да се достигне, изразявайки негласното си желание да не пада.
-  Какво означава това? -  подвикна към Ина, която имаше същият проблем да запази равновесие върху килимчето си като него.
- Кое?  -  сякаш обаче бе по-стабилна от Вокил или поне не бе нацелила хамак като него.
- За стихчето -  бе дочул  думите на Зина, той кой ли не бе всъщност.
Бе успял за момента да изравни всички ъгли на летателното си средство и да го задържи в хоризонтално  положение близо до това на русокосата.
- Каза ми да си рецитирам стихчета и да не мисля за летенето -  отговори Ина, на която очевидно ѝ бе студено.
-  Звучи като идея… -  погледна с възхищение Юлий, Зина и Даргов, които се бяха стрелнали напред и изглеждаха, като че ли наистина се борят ожесточено за победата, особено вторите двама.
 
Е, беше си ясно кой ще чисти екипировката, вече бяха свикнали, а и Вихрен нямаше против дори грифонарника на рине, стига да беше в компанията на художничката. Всичко, за което се бореше в момента, бе просто да не падне и да стигне невредим, макар и последен до финала за него си бе цяла поеда.

 
 
 
 

Ясна снижи метлата и двете момичета бяха посрещнати от неодобрителния поглед на дядо Ставри. Прегърбеният старец имаше само едно настроение, което споделяше с учениците и то беше силно пропито с раздразнение и досада. Смяташе, че учениците са пакостници, които с нищо не се съобразяват и нямат никакъв подход към животните в замъка.
- Кои сте вие?! - седемдесетте години, които имаше зад гърба си оказваха влияние и човечецът недовиждаше. Ясна кацна меко и го поздрави с усмивка. Той пък ѝ се намръщи още повече. - Какви ги вършите, ще се убиете с тези метли... - тогава Вея се освободи от прегръдката на лилавокоската и се спусна към стареца.
- Аз съм, дядо Ставри... Вея. - размаха енергично малката си ръчичка и се приближи още.
- Ааа, Вея... какво правиш там горе? Да не търсиш синоухи врабчета? Казах ти, че само преди изглев слънце можеш да ги видиш.
- Не, дядо, знам. Ясна ме учи да летя.
- Кой? - Ставри присви очи и чак сега отрази седмокурсничката.
- Ясна Соколова. - търсачката слезе от метлата и се приближи.
- Соколова... ти ли ми помагаше с хипогрифите?
- Да, аз бях.
- Помня те. - след което сякаш загуби интерес и се обърна към Геновева.
- А ти да внимаваш, че другата седмица ще трябва да ми помагаш с клепоушковците. - след което без повече да се церемони им обърна гръб и все така приведен продължи по своя път.
- Уоу. - възкликна Ясна.
- Какво?
- За първи път го чувам да се обръща по име към някого. - подсмихна се и се загледа след старецът, който не беше стигнал далече.
- Ами той всъщност не е толкова лош... - Вея сведе поглед и започна да рови с обувката си земята под нея. - Можеш да научиш много от него за животните и как да се грижиш за тях. Неведнъж ми е казвал неща, които никъде в учебниците не ги пише.
- Сигурна съм. Той е като огромна библиотека пълна с книги, свързани с грижата за магическите създания. Но рядко говори с учениците. Мисля, че не ни харесва.
- И аз да бях на 70 и аз нямаше да ви харесвам. - отвърна Вея.
- Като се замисля, си права. - подсмихна се Ясна.
- Да, 99,9% от случаите съм права. - наежи се първокурсничката.
- Мне, не мисля. - закачливо ѝ се противопостави лилавокоската.
- Да, вярно е. Не мислиш много. Ама как да мислиш, като главата ти се рее само в облаците... буквално.
- След като ги спомена... акцио метла! - и метлата на Геновева долетя в ръката на Ясна. - Сега искам да пробваш отново... сама. - първокурсничката преглътна звучно и се зачуди преди да вземе метлата отново в ръката си.
- Сигурна ли си, че искаш отново да ми го причиниш... да си го причиниш на себе си?
- Да. Защото смятам, че ще станеш страхотен търсач. Някой трябва да ме замести, след като завърша...