Пирин Марангазов

/ / /
Татуировки имаше немалко, защото мастилото бе средство за повествование и животът си Ири можеше да опише от игла до конец разказвайки по история-две за всяка. Нямаше ни една да е случайна или родена от импулс спонтанност. Той такъв човек просто не беше.  Всяка значеше нещо и другояче не можеше да бъде. За него те бяха по-скъпи отколкото каквото и да е друго, защото му носеха комфорт, когато не бе способен да си намери такъв от друго място. Достатъчно бе да види отражението им нейде и да си спомни, че всичко е преходно.

И това ще мине, а слънцето ще изгрее отново.

Мантрата бе проста, но с желязна логика. Тя бе единствената, на която бе способен да се подчини изцяло и без да шикалкави. За другото можеше да е плаващ, да си търси оправдания и да бяга от истината. Ири бе майстор в това да преиначава реалността и да я превръща в такава, каквато на него му е по-удобно да смели. Нима не бе избрал такава професия за себе си и без това? Той бе майстор на илюзиите и живееше в свой собствен рай от измислици. С щедрост от багри и смели щрихи описваше нещата такива, каквито сам за себе си прецени. Пред платното бе бог и имаше силата да създаде каквато реалност усети, че е необходимо. За това и картините му бяха вихър от цветове и носеха в себе си повече живот отколкото той сам може да предвиди. Като че ли се хранеха от енергията му и бяха някак саможиви и обладани от импресия, която носи в себе си всяка една емоция на която е способен. Прераждаше се с четка в ръка, но не и преди да умре и да спре да съществува за един безкраен и разложен във времето миг. Начало и край, но не повече и не по-малко. Рисуваше хем, за да спре да чувства и хем за да чувства всичко едновременно докато забрави от къде започва той и откъде платното. Не беше ли то естествено негово продължение или пък важеше обратното - че той е притурката, че той е просто добавка, която да допълни бъркотията от боя, от пигмент и от терпентин. Само с четка в ръка можеше да е … нещо. Някой. Някъде. Нищо. Никъде. Платното бе и прозорец, и огледало. Пред него обаче можеше да е искрен и да изключи онази частица, която го държеше вързан в монотонността на ежедневието. Да спре онова, което го държи затворен в капан от месо и мускул, в тяло със срок на годност продуктово-позиционирано да изпълнява роля. Той бе и майка си, и баща си. Понякога съществуваше като трето нещо, което няма нищо общо с първите две и често го бе страх да го нарече Аз. Нещата обаче винаги идват по три - това е закон, който той разбираше добре. По тази причина не се и сърдеше, че понякога е повече едно от колкото друго. Дали бе създаден с умисъл, дали имаше цел и дали го очакваше да намери за себе си място понякога му носеше безсънни нощи и го принуждаваше да е извън кожата си. В тези мигове сам си беше чужд, а ни една емоция не знаеше как да се украси с положителни нотки.

Татуировки имаше немалко, а причини за тях прекалено много.

Първата бе получил от момиче, в което се бе влюбил лудо. Първа любов, знаете как е. Като си на шестнадесет и светът ти се струва твой, а времето е някак спряло. Трябва ти едно момиче с бурна коса с цвят на стара мед, за да обърне всичко с краката нагоре. Той и сега помнеше как все ходи с едни такива плисирани поли и коленете й са все издрани от едно или друго. Мъжкарана затворена в крехко телце, с ръце изящни и създадени да бъдат държани. Целувани. Почитани. Тя бе татуирала с игла зад ухото му малко съзвездие - това, което отговаря на зодиакалният му знак. Той бе стрелец роден през зимата и завинаги щеше да помни това момиче с безкрайните истории, които му разказваше за зодии, за луни и асценденти. Не го бяха интересували тогава ни най-малко, но за сладкият й глас бе давал мило и драго.

Целувките й помнеше добре. Те имаха вкус на рози, защото с това бе овкусен гланцът за устни, който тя ползваше.

Втората татуировка бе получил на осемнадесет и в знак на протест, че животът му хем свършва, хем започва. Решението да следва в София го бе споходило внезапно и въпреки това бе налял много от времето си да се научи да рисува достатъчно добре, че да влезе в Академията. Не, лъжа. Той знаеше, че е добър още много преди да се реши и въпреки това нещо в него бе умряло с пристигането на писмото, че е приет. И как не? Животът му бе приключил и започнал наново в този момент. Ири бе казал сбогом на приятели, на семейство и на всичко познато. Довиждане на Пловдив, където бе заровено сърцето му. Роден град, единствен по рода си. Един от първите му спомени бе как гледа слънцето да залязва сгушен в майка си и провесил крака от ръба на парапета на Альошата. За да отнесе парченце от тази красота, от единственото място на което се чувстваше себе си, той бе платил много пари на познат татуист да изпише кракът му в цъфнали лозя и римски руини.

След пет месеца бе добавил ръкав от същата страна на тялото - абстрактни форми, геометрия, хаос и безредици, защото се бе влюбил отново и този път той, Кало, му бе счупил сърцето.

Следващата бе костенурка. Семпла, изчистена и с една дума под нея - желва. Това му бе за подсещане, че прекалено много думи от родният му език са на изчезване и е прекалено лесно да забравиш корените си и да се отречеш от себе си.

После охлюв, защото със студентството бе дошло ежедневието разделено на две. Ако преди бе имал дни и нощи сега Ири познаваше само състояния на мания и такива на апатия. В едните създаваше бясно, рисуваше до припадък и усещаше как душата му се терзае и къса на части без да има никаква надежда да получи и капчица баланс. През другите бе никой и не можеше и една черта да нарисува без да я мрази, без да мрази себе си и светът да му е виновен. Охлювът трябваше да го подсеща, че и това е ок. Че понякога не е нужно да бърза, да се насилва и да мрази само защото нещо не е по негов тертип.

Третото животно, което носеше, бе чапла. Тази татуировка бе с двоен смисъл и той избягваше да мисли за нея често, защото не виждаше причина да го прави. Беше се подложил под иглата след като за малко не бе загинал в катастрофа на връщане от Пловдив. В болницата бе разбрал, че е спечелил първо място в международен конкурс по живопис. Чаплата бе избрал не за друго, а защото символизира много неща, но най-вече безсмъртието. Само за денонощие реализацията, че е е смъртен и въпреки това изкуството му може да е ключът към безсмъртието го бе унищожила и създала наново.

На дясната си ръка имаше три седмици - 777. Късметлийска комбинация от хазарта, която той свързваше с най-добрият джакпот, който бе удрял някога - да има до себе си жена като Илияна. С нея бяха заживели заедно още на първата си среща, за нея бе готов да бъде и алфа, и омега. Това бяха най-добрите две години от животът му преди тя да получи покана да си довърши следването във Франция. Музиката й му я бе отнела и заради това не можеше да си намери мира. Светът бе посивял, а цветовете бяха напуснали картините му.

На левият си бицепс и част от рамото имаше слънчоглед, който знаеше много добре, че не трябва да е там. Тази татуировка бе последната, но и най-рисокавата такава, защото я свързваше с нощ, която не бива да помни. С някой, който му се искаше да не е докосвал. С целувки, които не е редно да иска да усети отново. С грешка, която не може да си прости колкото и да му се иска.  
/ / /

22 / зодия стрелец / мъгъл / студент по живопис в НХА /