Човек не си избира роднините

София гледаше братовчед си със смесица от отегчение и отвращение – двете й любими емоции. Имаше бледо лице, наподобяващо снега наоколо, както и пронизващи сини очи. Облякла си беше черна рокля под черно яке. Обувките и бяха черни. Ръкавиците й бяха – да, сетихте се – също черни. Един до друг с Тервел приличаха на образи от две различни снимки: една черно-бяла и една цветна, които сякаш бяха от различни вселени.[/justify]
 

Колкото по-кисел вид придобиваше физиономията на София, толкова по-смешно му ставаше на Тервел. Той пристискаше с една ръка корема си, а с другата бършеше избилата влага от очите си, докато през цялото време се тресеше неистово. След малко започна да му става горещо, поради което реши да разтвори малко шубата от бели норки, с която се беше навлякъл в този студен януарски ден. Отдолу се показа лилавият му пуловер с лъскавите змейски люспи, вплетени между нишките. Ако знаеше, че София ще го разсмива така, щеше да излезе без яке. Това нямаше обаче да й го казва, защото имаше чувството, че е стигнал границата на търпението й.

– Ох, спомняш ли си онова пътуване преди десетина години, когато нашите ни заведоха в Рила? – каза ненадейно. Усмивката му леко помръкна, когато осъзна, че е споменал родителите си.
– Не – веднага отвърна София. Веждите й бяха скръстени като две гъсеници. Стискаше здраво лопатата с две ръце, вероятно готова този път да я стовари директно върху главата на Тервел.
– Лъжеш! Никога няма забравя колко се смяхме тогава. Мисля, че дори и ти се смя – Тервел обърна поглед към небето. Слънцето сияеше едва-едва зад един голям сив облак, пред който прелиташе едно ято птици. – Помниш ли онзи хипогриф?
– Не – тя продължаваше да упорства.
– Как лъжеш само, Софи! Ще трябва да те напляскам.

Ноздрите й се разшириха няколко пъти, докато го гледаше с цялата ненавист на света. После изведнъж му обърна гръб и тръгна надолу по пътечката. Тервел я последва. Трудно му беше обаче да поддържа темпото й, защото обувките му от змийска кожа бяха абсолютно неподходящ за това време.

Пътьом в главата му се материализира онзи есенен следобед, когато Шаханови и Копринарови (само родителите и децата) бяха отишли на единствената си семейна екскурзия в Рила. Идеята бе да яздят диви хипогрифи заедно – занимание, което се смяташе за белег на аристократичност сред чистокръвните магьосници в България. След около час скитане из гората се натъкнаха на голямо стадо. Тервел успя от първия път да се сприятели с един млад хипогриф, но София срещна трудности. Тя все се покланяше или прекалено рязко, или прекалено бавно, което не се нравеше на хипогрифите. Накрая един от тях така се ядоса, че се засили срещу момичето с готов за битка клюн. София, която тогава беше на не повече от шест години, нададе пронизителен писък и се хвърли на земята по корем. В същия момент баща й се притече на помощ и прогони хипогрифа с магическата си пръчка. Когато вдигнаха София от земята, видяха, че цялото й лице е покрито с кал и полепнали листа. „Като блатно чудовище е!“, възкликна Тервел и всички се разсмяха сърдечно, включително София.

Какъв идиличен ден. Дали не го беше сънувал?
 

– Като блатно чудовище! – викна той през смях, докато крачеше през преспите. София беше на три метра пред него и не показваше признаци на забавяне. – Почакай! Не сме изчистили долната част от пътечката. Ако дойде леля Петруна, ще загазим.
 

Хрумна му идея. Той се наведе и загреба цяла шепа сняг. Оформи я в ръката си, така че да придобие формата на кълбо. След това се засили и запрати с всички сили топката право към главата на София.

Тервел беше паднал по гръб в една пряспа, а краката му бяха разперени като ножица във въздуха. Смееше се с цяло гърло, обвил и двете си ръце около врата на София. Момичето пък бе паднало настрани и сякаш се излежаваше на диван. Снежен диван. Не можеше да се изправи, тъй като братовчед й я дърпаше. От напрежение лицето й бе леко поруменяло – о, нима тази кожа можеше да има друг цвят освен мъртвешко бяло? Изглеждаха като деца, които си играят в снега. Е, с изключение на яростните викове на София.

– Тервеле, пусни ме! Държиш се като абсолютен идиот!
– Стига пищя, нищо няма да ти стане, ако се намокриш малко.
– Не сме малки деца, чуваш ли!?
– Кога пък стана толкова голяма. Да ти напомня ли, че си на… 12? 13? 
– А ти си на 17 и се държиш като на 7… ПУСНИ МЕ!
– НЯМА!
– Нищо чудно, че на никой в семейството не му липсваш! 

Той изведнъж отпусна захвата. София се възползва и се отскубна от него, изправяйки се бързо на крака. В очите й светеше гняв. По целия й панталон имаше мокри петна от снега.
Лицето на Тервел – допреди малко засмяно и дръзко – сега посърна. Думите й го бяха жегнали. Не че не очакваше да чуе нещо такова от нея – все пак тя не се славеше с тактичността си. Тервел не живееше със заблудата, че родителите му питаят някакви топли чувства към него. Те се интересуваха само от себе си. И все пак го заболя.

– А теб кой те провъзгласи за говорител на семейството, а? – изджавка той, въпреки че мозъкът му му казваше да си мълчи, за да не подхранва злобата й. 
Тя се мъчеше да изчисти полепналия сняг от себе си и не го поглеждаше. Лицето й отново бе придобило безчувствения си и високомерен вид.
– Отивам да чистя по-нагоре. Не ме следвай – отсече с леден глас. 

Сега в него бушуваше гняв. От доброто му настроение не бе останала и следа. Понечи да отговори, но София заби силно ботуши в снега и се заотдалечава с достойнството на средновековна кралица.

– Тервел... –  гласът й бе много тих, като от падаща на пода игла, но той все пак успя да го чуе. Колебанието, което лъхаше от интонацията й, също не му убягна. Кой да предположи, че братовчедка му е способна да изпитва точно тази емоция? Заинтригуван, той спря на място и се обърна леко настрани, така че да я вижда само с периферното си зрение. Лицето й си беше все същото: безразлично. И сякаш гледаше не към него, а през него.

Последва едноминутно мълчание, през което просто стояха като замръзнали в позите си. Колкото повече минаваше, толкова повече се гневеше Тервел. Не искаше да покаже слабост, като настоява да продължат разговора, след като вече бе сложил края му. Любопитството му обаче надделя и той реши все пак да направи някакъв дребен ход:
– Каза ли нещо? – вметна небрежно, сякаш отговорът на въпроса въобще не го интересуваше.
– Не – отвърна тя без следа от колебание.
– Така ли? Защото мога да се закълна, че те чух да изричаш името ми.
– Не е много добър знак, ако си започнал да чуваш гласове. Не е зле да се прегледаш.
Той се усмихна. Пак се връщаха в изходна позиция. И двамата бяха наследили пословичната упоритост на семейството си. По-лесно беше да помръднеш Египетските пирамиди.

Изведнъж Тервел забеляза, че откъм замъка се задаваше леля Петруна. На лицето й грееше самодоволна усмивка. Вероятно идваше, за да злорадства, иначе надали щеше да излезе от топлия си кабинет. Тервел осъзна, че със София не бяха изчистили достатъчно от снега и започна да гребе бързо с лопатата. Пръстите му бяха вкочанени, като ледени висулки.

– Вие двамата въобще чистите ли или само се разхождате? – попита леля Петруна, като перна Тервел по гърба с магическата си пръчка. – Сваляйте якетата тогава. Може да Ви накара да се размърдате.
– Ама… – запротестира Тервел.
– Няма „ама“. И дайте магическите пръчки.
Двамата ученици предадоха якетата и пръчките си на леля Петруна, която гледаше с победоносен поглед. Студът веднага започна да ги хапе с острите си зъби.

Макар че температурата на въздуха беше минусова, Тервел гореше отвътре. Едната причина бе внезапната поява на леля Петруна, която бе се възползвала от властта си само и единствено, за да го унижи. Той за пръв път ставаше жертва на собствената си стратегия през последните няколко месеца: хем да е приятел с всички вийли, хем да ги насъсква една срещу руга. Вийлите обожаваха да клюкарстват повече от всичко друго на света. Тервел само трябваше да спомене небрежно по една-две думи тук и там, а останалото се нареждаше. Леля Петруна обаче явно беше разкрила или поне подозираше за неговото участие. Двете с леля Радина – покровителката на Тервел, се мразеха до мозъка на костите си. Леля Радина обаче бе по-високо в йерархията на вийлите, поради което леля Петруна трудно можеше да се съревновава с нея, още по-малко да започва пряка конфронтация. А това посегателство срещу Тервел нямаше как да се тълкува по друг начин, освен като шамар към леля Радина. Дали леля Петруна не се беше сдобила с подкрепа от по-високите етажи на властта? Това щеше да е особено досадно развитие на нещата.

Другата причина за гнева на Тервел бе последното изказване на братовчедка му. То показваше колко много не разбираше тя от случващото се в замъка. София не беше глупава, напротив. Имаше обаче склонността да пропуска някои важни детайли, което не беше характерно за това семейство. Шаханови и Копринарови бяха хладнокръвни ловци. Те изграждаха надмощието си върху аналитичните си умове. За тях всичко се свеждаше до пресмятане, но за целта трябваше да разполагат с точни данни. Така можеха да са винаги в печеливша позиция, независимо от промените в конюнктурата.

– Тервеле, пусни ме веднага или… – изсъска София, но не довърши, защото се сети, че магическата й пръчка я нямаше. Разтърси тялото си като заек, уловен в капан. Тервел сграбчи рамото й още по-здраво, гледайки я критично.
– Това, което каза преди малко, беше страшно неадекватно – той говореше тихо, но гласът му беше твърд. – Ако някоя вийла те чуе, утре може да се озовеш в Слънчевия коридор, където, уверявам те, няма да си починеш.
– Всички Издигнати се разхождат като пауни по коридорите. Специалните! А ние се трепем по цял ден в Мелачката. Всичко ми е ясно.
– Нищо не ти е ясно! Ти си малка глезла и не знаеш абсолютно нищо – в гласа му вече нямаше присмех, както преди няколко минути. Той говореше с цялата сериозност, на която бе способен. Лицето му представляваше каменна плоча, върху която бяха прорязани гневните му очи и стиснатите устни. Косите му падаха върху лицето му, но той не ги отместваше, защото бе фокусирал цялото си внимание върху момичето. – София, ти си ми братовчедка. Една кръв сме. Пука ми за теб, колкото и да ти се струва невероятно. Никога не говори такива неща пред никого. Мълчи си и прави това, което правят другите.

Моля? Тервел Шаханов ли говореше? София сигурно се чудеше точно това, ако съдим по физиономията й. Но и Тервел се замисли. Макар че София, а и цялото му семейство, го бяха изоставили, той наистина не искаше да им се случи нищо лошо. С горчивина, но и известно смирение пред истина, която досега бе отричал, той осъзна, че бе жертвал свободата си – това, на което най-много държеше в този свят, за да предпази не само себе си, но и тях. За да опази тях.

Тервел имаше чувството, че разговаря с друг човек. Май досега не му се беше случвало да обсъжда със София каквито и да е сериозни теми. Бяха си разменяли само обиди и саркастични забележки, и то в редките случаи, когато не бе имало друг начин да избегнат пряката комуникация. Дори след онази история със змея на Самодивския фестивал не си бяха говорили кой знае колко. Тогава Тервел просто й беше наредил да мълчи, а тя бе отвърнала просто „Не съм тъпа“, с което официално бяха приключили този въпрос. Сега обаче нещата отиваха в съвсем друга посока. И двамата бяха положили някакви усилия, за да покажат на другия, че не го мразят. Само по себе си това беше голям успех за тях. Можеха ли обаче да стигнат дори по-далеч и да проведат нормален разговор, както биха го направили истински братовчеди? Ако не сега, кога?

След кратко размишляване, Тервел се обърна и срещна погледа на София. Тя го гледаше с обичайната си безизразна физиономия. Но все пак го гледаше. Обвила бе с ръце тялото си и трепереше леко поради режещия студ.

Тервел взе спонтанно решение. Щеше да се довери на София. Щеше да й каже една от най-големите си тайни. Правеше го, защото наистина имаше нужда да сподели с някого, но и защото в главата му София като че ли се превърна в събирателен образ на цялото му семейство. Досега нито един, дори майка му и баща му, не го бяха изслушали. По-лесно им беше да го дамгосат с онази толкова мръсна за тях дума, да скъсат всички връзки с него и да го оставят да се бори сам с живота, след като никога не го бяха готвили за този живот.

Той пристъпи към едно голямо  дърво, което се намираше наблизо, свлече се и се подпря на стъблото. Краката му бяха потънали в снега.
– Ела – каза на София с равен глас. Тя се поколеба, но след малко тръгна към него, като също седна и се облегна на дървото. Намираха се от противоположни страни на стъблото, така че не можеха да се видят.
– Знаеш ли защо избягах от вкъщи? – започна той.
– Чух майка ми да казва, че си предал семейството, но не знам подробности.
– Те ме предадоха – каза с горчивина в гласа. – След като разбраха, че съм върколак, веднага ме отписаха. Не са го казвали, но го усетих.
Той направи една дълга пауза, но София не реагира по никакъв начин. Накрая тя каза колебливо:
– На Самодивския фестивал стана, нали?
– Да.
Пауза.
– Защо им каза? – звучеше учудена.
Въпросът малко го изненада. Беше споделил на родителите си само поради паниката, която го бе обзела по това време. Може би бе очаквал, че родителите му ще се окажат по-широкоскроени и че ще поставят интереса на детето си над всичко. Уви, не се беше случило така. Ако тогава беше малко по-самостоятелен, можеше да опита да се справи сам: да си набави отвара от вълче биле, да се крие по пълнолунията, да се лекува и т.н. Но в крайна сметка колко дълго щеше да успее да го крие от тях? Когато си зададе този въпрос, една малка частичка от мозъка му, чието съществуване не искаше да признае, добави: „А колко дълго ще успееш да го скриеш от света?“.
– Щяха да разберат рано или късно – отвърна и прехапа долната си устна.

Той въздъхна, след което устните му се разтегнаха в усмивка. София не му казваше нищо ново. Отдавна се беше примирил с мисълта и нито тъгуваше, нито съжаляваше. Хората, които разчитаха на другите или на някакви фактори като съдба, късмет и т.н., бяха слаби. Трудностите го бяха направили това, което е днес.

– Притрябвали са ни! – възкликна той. – Бягай далеч от такива хора и си живей живота.
– Но все пак са ни семейство – каза тя и леко се намръщи.
– Семейство, което те разглежда като кукла, чиято единствена функция е да бъде изпращана по разни партита като представител на семейството – той наблегна на тази дума, – без свобода, без индивидуалност, без избор. И което ще те изплюе в момента, в който кривнеш в грешната посока. Това ли наричаш семейство?

Тервел се раздразни, не на София, а на себе си. За това, че толкова години се беше лъгал. По онова време вярваше толкова силно, че родителите му го обичат. Надяваше се да започнат да го възприемат по различен начин. Опитваше се да им се хареса и да спечели повече от времето им. Какъв бе смисълът? Ако по-рано се бе осъзнал, щеше поне да запази достойнството си. Сега му беше по-добре. Сега поне знаеше кой е.

– Може би си прав – каза София и стисна устни. – Но все пак не мога да ги оставя.
– Не ги оставяй. Достатъчно е, че си разбрала истината. Недей обаче да таиш и капка надежда, че ще се променят – гласът му беше непоклатим.

София не отговори, но по очите й, които вече не изглеждаха толкова стъклени и безжизнени, можеше да се види, че се е замислила. Седеше на земята и леко потрепваше всеки път, когато се появеше повей на вятъра.

– Кой да предположи, че ще се разговорим така като истински братовчеди? – засмя се Тервел и се изправи.
– Ще отрека, ако споделиш с някого – отвърна със сериозен тон, но устните й се разтегнаха в едва забележима усмивка.

Грабнаха лопатите и се заеха да ринат снега. И двамата нямаха какво повече да си кажат. Бяха запълнили капацитета си за семейна комуникация за година напред.

Докато забиваше отново и отново лопатата в снежната покривка, той си мислеше за онази екскурзия в Рила. На пръв поглед наистина изглеждаше като един прекрасен ден. Отвътре обаче нещата далеч не бяха толкова светли и красиви. Същите тези хора, които тогава го тупаха по рамото и го държаха за ръка, десетина години по-късно щяха да го прогонят само заради това, че беше различен. Щяха да се отрекат от него, сякаш е някаква политическа идея. Така изведнъж същият онзи ден му е стори ужасен и грозен. Затова с един много силен удар мислено той разби спомена на парчета и го запрати в небитието.