Show me what wounds you've got.

@Валда Хелвиг

Ясна стоеше на прозореца и чакаше слънцето да изгрее. Облаците се стелеха над нея, разпокъсани и с малки дупчици тук-таме, където скоро слънчевите лъчи щяха да опитат да се промъкнат. Беше рано и навън улицата бе празна, а тишината изключително тежка. Взираше се напред към ниските постройки, но не виждаше нищо. Денят отново бе мразовит и дори и слънцето да се появеше за малко, облаците щяха да се сгъстят и нямаше да му позволят да се покаже. Но в крайна сметка на Ясна ѝ беше все едно. Борис си беше тръгнал, а с него и всяко едно радостно чувство, което беше изпитала. Беше се отдръпнал от кръвта ѝ като тежък наркотик и пустотата беше единственото, което беше останало. 


Въпреки че беше само по една оголемена тениска, която й седеше като рокля, Ясна не усещаше студа. Колената ѝ започваха да се зачервяват, а ръцете ѝ бяха премръзнали. Не помнеше колко време беше седяла на прозореца. Но просто не можеше да помръдне от него. Не можеше да се изправи срещу последствията. Да погледне жестоката истина в лицето.


Един лъч проби и огря близкия покрив, където ветропоказателя във формата на фея с малки крила, блесна право в очите ѝ. Това най-накрая я изкара от унеса, в който беше изпаднала. Усети умората, която пулсираше по цялото ѝ тяло. Усети болката, която изпитваше в сърцето си. За първи път откакто си тръгна. Откакто каза онези думи. Започна да отстъпва назад, като подплашена лисица, видяла неизбежния край на своето съществуване. Една крачка, втора крачка. Настъпи нещо. Повдигна крака си и видя две черни копчета, които се бяха залепили от долната страна на ходилото ѝ. Копчета, които принадлежаха на ризата на Борис, която носеше снощи.
 
Беше изумяващо, как нещо толкова малко можеше да предизвика такава реакция. Ясна се срина на пода на студената стая и започна да плаче. Плака дълго, преди да може отново да надигне глава. А когато го направи, грабна дънките и ги облече набързо. Напъха премръзналите си крака директно в кецовете, без да се сети, че първо се обуваха чорапи и грабна метлата. Без да се съобразява с нищо, излетя от стаята, преобръщайки стола. Без това не можеше да го гледа и ако беше останала, щеше да го изгори.
Излетя навън без да знае накъде отива. Времето бе напреднало и хората бяха излезли из улиците на Торбаланово. Извръщаха учудено глава нагоре и се маяха, че някой си позволява да лети така опасно над тях. Мъмреха зад гърба ѝ, но тя ги подминаваше без да обръща внимание. Какво точно търсеше?! Нямаше идея. Продължи да лети, докато кокълчетата на пръстите ѝ съвсем не посиняха. Въпреки че беше само с широката тениска и дънки, студът сякаш беше далечен за нея. Беше незначително усещане на фона на буцата в стомаха ѝ. Искаше ѝ се да крещи, плаче, вика и ръмжи като ранено животно. В съзнанието ѝ непрекъснато преминаваха сцени от изминалата нощ. Спомени, които режеха като кинжал. Сълзите отново потекоха. Ядосано ги избърса с една ръка и ускори още повече метлата. Беше опасно да лети така из селището. Можеше да блъсне някого. Самата тя можеше да се блъсне в някоя табела. Но не й пукаше.
 
- ЕЙ, луда ли си?! – някой подвикна след нея. Но и на него не му обърна внимание. Беше безразлична към всички тези хора. Погледът ѝ се размиваше, очите ѝ пареха. Започна да диша учестено. Щеше да се пръсне на малки парченца. Не можеше повече, не искаше повече. Закова метлата си рязко и увисна във въздуха. За първи път се огледа, чудейки се къде се намира. Беше стигнала някаква странична уличка, където никога не бе идвала. Табелата, която се подвизаваше насреща привлече вниманието на Ясна.
 
 
Сградата беше стара и съмнителна. Входът беше залостен със заковани дъски и никъде не се виждаше вратата, която щеше да те пусне вътре. Ясна слезе от метлата и се приближи. Огледа сградата и реши да заобиколи. Определено не мислеше трезво, защото когато намери неприветливия двор, не се отказа, а продължи. Изкачи стълбите, които се появиха и я заведоха до балкона. Дори премина през тъмния коридор, като стискаше здраво метлата си, в случай че някой изкочеше. Най-накрая се изправи пред солидна врата с месингово чукало във формата на жабешка глава. Изненадващо, вратата не беше заключена и без да се чуди много, лилавокоската нахлу вътре. Не обърна внимание на безбройните стъкленици и шишенца, и това колко внимателно бяха подредени.
- Има ли някого...  – гласът ѝ трепереше. Прехапа долната си устна, за да се стегне и да не се държи като малка ревла. Тогава чу ядосаните стъпки. Очакваше някой възрастен мъж да се появи. Но такъв не дойде. Малко по-голямо от нея момиче изникна от нищото и сърдито я изгледа. Точно щеше да й каже Бог знае какво, когато Ясна не издържа и прикри лицето си с ръце.

 - Моля те... дай ми ... нещо... с което мога да забравя последните 24 часа... завинаги...

Лека усмивка се появи на лицето на Ясна. Дали заради спомените, от които някой всъщност бяха приятни или пък това, че текилите започваха да оказват влияние и да отмиват неприятните моменти от по-рано, не беше ясно. Но за първи път откакто беше дошла на това странно място, Ясна не започна да плаче отново. Чувстваше се сякаш се беше отделила от тялото си и всички сърцераздирателни чувства, които вървяха с него. Беше се превърнала в страничен наблюдател на цялата мелодрама, която вършеве подире ѝ и една лекота беше започнала да се разлива в душата ѝ. 

- Най-добрият, който съм правила в живота си... - лилавокоската сви рамене, когато Валда изненадано повдигна вежда. В крайна сметка това си беше самата истина, имайки се предвид обстоятелствата. 
- Чак пък толкова? - тъмнокоската сякаш не ѝ повярва много. 
- Ами това е единственият, който съм правила, така че... твърдението си остава вярно. - и учудващо момичето се засмя. Когато Валда и поднесе още един шот, Ясна още кискаше неконтролируемо. 
- Странно девойче, си ти Ясна... - явно Валда беше установила, че алкохолът ѝ помагаше да се разприказва, защото този път не направи коментар, когато ѝ наля отново.
- Благодаря. - това не беше комплимент, но Ясна го прие за такъв. Не е като да мислилеше особено трезво. - Впрочем харесват ми татуировките ти. Къде си си ги правила? - Ясна огледа дясната ръка на Валда и със светнали очи се възхити. - Трябва и аз да си направя такива. - допадаше ѝ да не мисли за Борис. Или пък за случилото се. - Какво мислиш, че ще ми отива да си направя? Едва змия увита около китката? Или пък един малък снич... - лилавокоската вече започна да си представя къде би си направила татуировка и каква би била тя. 

Едва ли алкохолът беше решение, но пък ѝ помагаше да  се чувства по-добре. От друга страна, Валда не беше човекът, който първи би избрала за нов приятел. Нито беше последният. Тя беше всичко, което Ясна не беше и може би това я привличаше по някакъв начин. Лице, което по-скоро ти се озъби, отколкото да се усмихне. Момиче, което по-скоро ще ти даде шот текила, отколкото прегръдка, в която да намериш утеха. Двете бяха противоположности, които по никакъв начин не можеха да намерят общо или среда, в която да се срещнат. Но пък сякаш точно това беше накарало Ясна да остане. Да говори така свободно с момичето. Едва ли в този момент би споделила на когото и да е от нейните приятели. Прекалено добре я познаваха и с тях щеше да им е трудно да сподели всичко това, тъй като щеше да бъде много по-болезнено.