Целувам те. Добре е, че те няма.

Нямаше как да предположи, че ще стои тук и ще се бори с желанието да задъвче някой от ноктите си. Не днес, не в някой друг ден, ами изобщо.

Виждате ли, когато се нави преди няколко дни на акъла на Илияна да се позабавляват малко като в доброто старо време, нямаше как да предположи, че ще се напие малко повече, отколкото можеше да понесе. Нито, че ще се наложи да я прибира човек, който се оказа бивше завоевание на приятелката ѝ. Още по-малко пък, че ще се опита да го целуне, докато той се опитваше да отключи вратата на къщата ѝ, понеже осъзна, че тя няма да успее и навярно ще спи на прага. Да, веднага щом ключалката изщрака на отключено и бравата се премести пред този аргумент, тя се обърна към него, хвана лицето му в ръцете си и се повдигна на пръсти за да го целуне. Мразеше пияната Иглика и нейната смелост. Разбира се, Максимилиян я отблъсна, макар и не грубо... а тя? Изфъфли „Разбираемо”, след което му затръшна вратата под носа.

Та сега стоеше пред магазинът му и се бореше с желанието да задъвче някой от ноктите си.

Беше излязла малко по-рано от работа, за да го хване точно когато приключва и силно се надяваше, че няма да срещне никой друг. Това трябваше да е бърза и безболезнена работа, нали така? Казва „Извинявай”, набутва му книжния пакет желирани акули и след това се омита колкото я държат краката, за да си превърже наранената гордост у дома. Наранена от това, че трябва да поднася извинение на мъж.  Голям шок си е, колкото и да не ви се вярва и ще помоля да проявите разбиране или поне да не се смеете твърде силно, защото най-малкото не е учтиво.

Докато се чудеше дали не е по-добра идея просто да му остави бонбоните заедно с бележка, звънчето на вратата издрънча, обявявайки началото на нейната екзекуция или поне такова беше усещането (не че някога я бяха екзекутирали, ако не броим как си „махна главата” онази вечер) и вече бе късно да избяга.

Погледите им се срещнаха, нещо, което би могло да е здрав разум или друга подобна легенда ѝ прошепна „Бягай!”, ръчкайки я в ребрата, но Иглика го игнорира и протегна книжното пакетче към мъжът, който я гледаше много объркано и малко уморено.

- Здрасти, Макс, донесох ти бонбони, извинявай за онази вечер, довиждане! – изстреля като картечница, тикна бонбоните в ръцете му и понечи наистина да избяга.
- Чакай... какво? – нормална реакция, мен ако питате.
- Задето се опитах да те целуна? Когато бях пияна на матрак? Извинявай – опита отново – Не исках. Не, това не е вярно. Не биваше. И съжалявам.
- Ако не се отместиш от пътя наистина ще съжаляваш, защото закъснявам за пастички с другарката ми и нямам време за вашите драми – рече един глас, който определено не принадлежеше на Макс.

И наистина, не ми било Макс, най ми било Нета, която не дочака отговор или извинение (макар че според нея заслужаваше такова), промуши се между тях, разделяйки ги като един Мойсей, за когото се отдръпват водите на Червено море, пък макар и такъв, дето бюджета не е стигнал за по-хубав... и си замина. Полязова остана да гледа след нея с леко отворена уста, след което се окопити и промърмори нещо от сорта на „Ами, като няма хляб...”

И тя трябваше вече да си е тръгнала, но ето че стоеше.

- Ама аз ги взех за теб – каза, докато бъркаше в пакета, за да се сдобие с акула. Може и да дойдеше ден, в който щеше да откаже желиран бонбон, но той нямаше да е днес – Ти няма ли да ги пробваш поне?

Той като че ли се колебаеше, но накрая си взе една. Иглика вече беше отхапала главата на своята и погледна към него. Изглеждаше като да му харесва, от което ѝ стана приятно. Някъде по това време осъзна, че са хванати под ръка, даже не се беше усетила кога го беше хванала, но вече дори вървяха, предполагаемо в посоката на ресторантчето. Това нямаше нищо общо с малкия ѝ план да му поднесе извиненията си и после да изчезне яко дим и честно казано я объркваше.

А това... среща ли беше? Не помнеше някога да е била на подобно нещо, ходила беше да пие кафе и да гледа филми, но на среща никога. За какво щяха да си говорят? А може би наистина идеята беше просто да вечерят заедно. Това също ѝ беше непонятно, имаше някакъв странен фетиш да гледа хората как ядат или не обичаше да се храни сам?

Заведението наистина се оказа наблизо и понеже времето все още беше хубаво ги настаниха направо в градината. Беше хубава градина, с късни рози, които изпълваха въздуха със сладкия си аромат и се протягаха към някои от масите. Точно до тяхната имаше храст, натежал от цветове и Полязова ги огледа с интерес, докато сядаше на стола си. Разбира се, Макс го бе дръпнал назад за нея като един истински джентълмен. Ако не го беше срещала преди днес, щеше да си помисли, че това е просто някакъв театър, който мъжът разиграва, но сега по-скоро си мислеше, че му идваше отвътре. А и явно така го бяха възпитали Шаркови, макар че каквото бе чувала от Илияна за тях, въпреки безупречните обноски, развитието на емоционалната им интелигентност не е било приоритет. А, ето я въпросната интелигентност, тъкмо минава! Карат я на носилка към спешното, но май е твърде късно.

Дали той беше различен? Сигурно, иначе приятелката ѝ нямаше да се занимава с него.

- Желаете ли нещо за пиене? – сервитьорката, която се бе материализирала от нищото им остави менюта с усмивка на уста.
- За мен само чаша от домашната ви лимонада, ако имате такава, моля – обади се Иглика - С малини.

При мисълта за каквото и да било с алкохолно съдържание, главата ѝ започваше да пулсира твърде познато. Тялото ѝ нямаше да прости това фиаско скоро и вероятно с право. Погледът ѝ засече този на Макс и усети как по бузите ѝ избива червенина. По дяволите.