Позволи да се представя

Тежест. Черните му зимни ботуши се приплъзваха с бавност по дължината на стъпалото, стигаха ръба му и се свличаха тромаво върху следващото. Над главите им, прикрепени с тънка метална тръбичка към стената, заплашително се надвесваха огромните метални държачи за факли като боен меч едва удържан в хилава детска ръчичка. Всяка глътка от спаружения замъчен въздух натискаше неприятно дробовете му и правеше зъбните колелца в мозъка му да се въртят по-бавно и по-бавно. Ясен така се сепна, че почти забрави как се казва. Цареше мълчание, което значеше, че Иван най-вероятно му бе задал някой въпрос, а от него се очакваше отговор.

-        Амии – затърси думи, ала механизмът в главата му произведе само поредното тъжно прискърцване – Тии...каквото решиш.

Иван само го изгледа с онзи поглед, който съчетаваше втрещеност от пълната неадекватност на думите ти с уплах за уместваната ти нормалност. Чак тогава на Ясен му текна, че си бяха говорили за куидич и вероятно въпросът се бе отнесъл до нещо свързано с първия му мач като пазач за Северен вятър.

Стигнали дъното на кулата, приятелят му мина напред и избута тежките крила на портата към моста, а зимният студ се нахвърли срещу тях като изгледнял хищник. Ясен бе толкова уморен. Животът му тук ставаше все по-мъчен и първокурсникът вече само бленуваше за почивка, или ако не почивка, то поне пауза, или ако не пауза, то поне едно едничко прекъсване на натоварването, което смачкваше всяка ведрост в него. Иван му отне дори това, като го събуди рано-рано в тази сива, мрачна събота и така изкусно говори на гузната му съвест, че накрая Ясен нямаше как да не тръгне с него към грифонарника. Да, грифоните изизскваха ежеседмична грижа и задълженията си бяха задължения.

Влязоха в кулата по средата на моста и се заизкачваха по витото стълбище. За зла участ грифоните на първокурсниците бяха настанени на най-горния етаж. Ясен се стъписа колко пълно с ученици бе вътре и веднага се почувства зле от факта, че явно неговата умора не бе толкова масово явление сред другите, за каквото си я бе представял. Размени едно „До после, брат!“ с приятеля си от втори курс и продължи сам по стълбите към последното равнище.

Не можа да не се усмихне при гледката на своя грифон, който лежеше в килията си в своята обичайна поза – единият преден крак присвит под туловището му, а другият изпружен право напред. Приближи се към него, протегна ръка през решетката на вратата и прокара нежно пръсти през перата му. Радостта на Утеха бе и негова радост...и утеха, а неговият грифон не обичаше нищо повече на света от лакомствата. Затова Ясен грабна металната си кофа от обора и с бързи крачки отиде до килера, една висока до тавана затъмнена стаичка, за да я напълни догоре от чувала с лакомства за грифони.

-        Лумос – прошепна Ясен, щом влезе вътре.

Килерът беше празен, ако изключим няколкото четки и лопати. Нямаше и следа нито от чувала със суха храна за грифони, нито от чувала с лакомствата. Ясен излезе объркан обратно навън и се заоглежда. Две клетки вляво от неговата откри причината за необичайната липса. Една първокурсничка с тъмна коса вързана на опашка се забавляваше да пълни шепи от двата чувала, които между другото се издигаха до малко над брадичката ѝ, и да ги хвърля към широко отворената пасмина на своя грифон. Ясен нямаше и бегла представа как бе успяла да домъкне чувалите от килера чак дотам. Продължи да се оглежда и разбра, че не бе единственият недоволен от ситуацията. Преброи поне още петима, които стояха пред клетките на своите грифони, кой разлюлаваше нервно кофата си напред-назад, кой беше скръстил ръце и всички гледаха с присвити очи шоуто, което чернокосата разиграваше. Никой явно още не бе посмял да ѝ каже нещо.

Ясен си пое дълбоко дъх и изпуфка. Надяваше се да успее да реши проблема бързо, тя да се окаже разбрана и да няма драма. Все още имаше шанс нещата тук да не се проточат и той да може да се върне и да си доспи, преди да е станало време за уговорката му с Асен да пишат домашни заедно в библиотеката.

-        Хей! Съжалявам, ако преча...в килера няма никаква храна. Явно всички чували са при теб и...виж, не ти трябват само на теб.

Опита се да го каже мило, но май не се получи съвсем. По-дяволите, наистина беше уморен.

@Геновева Самарджиева

Като млад борец Ясен бе поемал доста удари. Веднъж неговият приятел Данчо дори успя на една тренировка да му счупи носа. Ала точно в този миг Ясен бе готов и сам да си го счупи, само да не усащаше повече смрадтта, струяща от нахалното момиче.


-        Уфф, че смърдиш ма! – оплака се през задавки, крачейки бързо надалеч от нея.


Тя го таксува с още един надменен поглед. Фоновият шум на етажа се усили. Останалите първокурсници бяха започнали да си шушукат неща, някои сочеха безцеремонно към момичето. Очите на Ясен все още му лютяха. Тая смръдла в грифонски лайна ли се беше къпала?


Продължи да стои настрани и да я наблюдава. Не му хрумваше изобщо нищо, което да може да направи повече. Върна се при своя грифон и започна да го реши и счесва. Утеха го гледаше с обвинителни очи, които ясно настояваха за храна. Ясен тъкмо успя да раздели две пера, които се бяха омотали на възел, когато долови, че вън от клетката на грифона му ставаше суматоха. Излезе с бързи крачки и застина. Във въздуха висеше единият от чувалите, разлюлявайки се заплашително наляво-надясно. Няколко кубчета суха храна за грифони вече се бяха пръснали по пода.


-        ЕЙЙ! – смръдлата ропташе срещу случващото се.
-        И на нас ни трябва храна! – чу се друг момичешки глас.


Чувалът с храна продължаваше да се движи във въздуха, а разклащанията ставаха все по силни, оставяйки река от храна по земята. Ясен усети рязко движение зад себе си, ала не успя дори да се обърне, когато нещо грамадно го избута настрани и той тупна неловко на земята. Десният лакът го заболя зверски, на него явно се беше приземил. По троловете, клетката! Забрави да я заключи след себе си. Утеха тичаше стремглаво към нападалата по земята локва от храна, а в стаята прокънтяха няколко уплашени писъка. Ясен се понадигна и установи, че бе паднал почти в краката на смръдлата. Тя го гледаше отгоре с втрещен поглед. Кашата ставаше все по-гъста...