Домът на Соколови

3-ти Януари. Няколко дни преди учениците да се завърнат в Мунгав след Коледната ваканция.
18.00 часа.
София, покрайнините на Витоша


- Сигурен ли си, че имаме всичко? - за пореден път Ясна попита Вихър. 
- Да, сестричке. Колко пъти да ти кажа да чилнеш, и да спреш да се притесняваш. - слънчевата му усмивка както обикновено се разля по лицето му и  Ясна си спомни последния разговор с Арина, където тази усмивка няколко пъти беше спомената и натъртена в лицето на Соколова. Арина се вълнуваше, че ще види Вихър, тъй като от доста време не се бяха засичали, особено след като завърши Мунгав. А явно изгаряше от желание да го види. Дори и да не си го признаваше много-много. 
- Не съм се притеснила, но последния път като те оставих да организираш купон, беше забравил да вземеш сумати неща. - не пропусна да му припомни лилавокоската.
- И пак стана легендарно як, не мислиш ли... - 19-годишният младеж ѝ смигна и подаде една чаша. - Казах, ти всичко ще е точно. Ти само се постарай да се забавляваш. 
- Мммхххммм. - Ясна невярващо провлачи възклицанието си. 
- Банда, излизаме. Само моля ви не срутвайте къщата. Ще се видим след два дни, преди да се разбягате... кой към Мунгав, кой да гони блъджъри. - родителите им точно се приготвяха да тръгват и се спряха на входната врата на къщата им. 
- Ясна, забавлявай се. - каза майка ѝ Катарина и се върна да я прегърне. - Не го мисли толкова.
- Да, мамо. - несигурно отвърна момичето, тъй като не искаше отново да разговарят за това.
- Да, Ясинка, и по-полека с драконовата кръв! - Владимир ѝ смигна, а тя на шега го удари с юмрука си. - Знам какви ги вършиш. 
- Няма такова нещо като по-полека. - обади се Вихър и прегърна сестра си и за малко да разлее чашата, която ѝ беше подал по-рано. - Всичко ще е точно. Ако срутим къщата, ще се обърнем към чичо Стефан. Той ще ни помогне да оправим бъркотията.
- Аз ще си поговоря с него. - майка им неодобрително поклати глава.
- Хайде, приятно. - след което родители им изчезнаха с едно ПУК и двамата Соколови останаха сами в къщата на два етажа.  
- Та, Ари кога каза, че ще дойде?! - Вихър се подспихна и  примигна невинно с очи.
- Всъщност, всеки момент ще дойде. Каза, че иска да е от първите. - отвърна седмокурсничката и погледна към вратата.
- Първите? Ти какво цялото училище ли покани... 
- Ами... почти. Писах на всички, пък който иска нека идва. Знаеш, че няма да ни е скучно. Не и със всички алкохол, който донесе. - Ясна се подсмихна и погледна към посторния хол, където имаше дълга маса, на която бяха наредени различни бутилки алкохол. Вихър се беше постарала половината от тях да останат невидими за родители те им и сега, когато те вече ги нямаше, премахне заклинанието, което ги маскираше. Въпреки че Катарина и Владимир не бях вчеращни и много добре знаеха, че няма да минат с няколко бирени шейка, които бяха подредили или пък единствената бутилка драконова кръв, която Ясна беше сложила на видно място по средата. 


Някой почука на вратата и двамата Соколови се спогледаха. 
- Аз ще отворя! - Вихър прелетя към вратата, надявайки се, че е неговата приятелка от Мунгав. 


* който желае може да се включи. 

Вихър не беше виждал Арина от векове. Всъщност беше по-скоро, но се усещаша така. Когато видя червеникавата ѝ коса, спомените за дните заедно в Мунгав го връхлетяха – тя на метлата, огнените ѝ коси, разпилени навсякъде, крещейки нещо по него.  Това бяха добрите стари времена и младежът почти беше забравил за тях. Добре, че беше сестра му, с която редовно си говореше и тя го връщаше там от време на време.


- АРИНААА! – точно влязохо навътре в къщата, към просторния хол и Ясна го избута грубо и се метна върху приятелката си в мечешка прегръдка. – ИНААА! Здравейте. Радвам се да ви видя! – лилавокоската наистина беше благодарна, че вижда приятелките си. Имаше нужда от познатите им лица и присъствието им около нея.
- ЯСНААА! – извикаха в отговор момичетата. – Изглеждаш чудесно! – Необичайно за нея, седмокурсничката беше избрала синя рокля, с тънки презрамки, която очертаваше талията ѝ. Роклято имаше скандално изрязан гръб, който стигаше до кръстта ѝ. Беше накъдрила косата си и тя се разливаше по гърба ѝ на големи, непретенциозни вълни.
- Настанаха времена за промяна. – Арина веднага повдигна вежда, доловила нотка, която въобще не й хареса. – Но оставете това, кажете как сте, как прекарахте ваканцията?
- Преди да започнете да си говорите само за Мунгав, искам да отмъкна за малко госпожица Арина. – Вихър надвисна над трите момичета и чаровно се усмихна.
- Налага ли се... – смръщено го погледна Ясна.
- Ще ти я върна, спокойно. – след което хвана Орлова за ръката и я задърпа към кухнята, в другия край на първия етаж. Не им остави много избор, въпреки протестите на сестра си.
- Какво става? – изненадана, Арина подтичваше след него, без да разбира за какво точно ѝ трябва.
- Помниш ли... – Вихър наведе глава и прокара пръсти през русолявата си коса. - ... имам подарък за теб. – След което бръкна в джоба и извади един лист хартия. Когато Арина го разгърна, се оказа плакат на отбора на Софийските врабчета. Всички седем играчи от куидичния отборе се бяха подписали. А капитанът беше отправил специално послание към Арина – Ще те чакаме да дойдеш при нас. Очите на шестокурсничката се разшириха и тя му се хвърли на врата. – Не съм забравил! Просто ти го давам с малко закъснения. – Вихър също беше на плаката и се усмихваше по начина, по който само един член на Соколови можеше – сякаш е докоснат от слънцето.
- Вихър! Благодаря ти.  – Арина много се зарадва и силно го притисна. Прегръдката продължи повече от нужното, но и двамата не бързаха да се пуснат.
- Хайде, после ще говорим още... ела да се върнем преди Ясна да ме заколяла и повече никога да не видя метла. – след което двамата се отправиха към хола, където Ясна и Ина си говореха.