Шепот и пророчества

с колежката @Алтамира Фелес  
 
 Калоян стоеше като вкаменен на средата на стълбището. Пред него зееше леко открехната вратата, която водеше към стаята по Пророкуване. Само преди минути той бе заблудил вийлата си надзорник Виктория и сега тя сигурно все така обикаляше стаята по Вълшебство като надрусана. Дори не знаеше, че едното "Конфундо" е способно на това. Не се чувстваше добре от това... а може би всъщност от това, че не се бе осмелил да направи това по-рано. Време беше да вземе страна... и прекрачването на прага на стаята, която можеше само да зърне през открехнатото, щеше да значи точно това.
 Той пооправи яката на ризата си, почука на отворената врата и влезе. 
 - Фелес? - изрече името ѝ и затвори дървената врата зад себе си. Огромната стая, постлана с разноцветни килими, му изглеждаше съвсем пуста.
 - Тук съм, Раев. - познатият глас се разнесе от далечния край на стаята и Алтамира излезе иззад един висок рафт с талисмани. Раев беше пътувал много като млад, но винаги се впечатляваше от всичките джунджурии в тази чудновата стая. - Какво има?
 - Сетих се, че нямаш часове и ми се дощя да си поприказваме..., че можем ли вече, като са тия вийли... - той се засмя, но всъщност съвсем не му бе смешно. 
 - Разбира се, седни. Кафе или си носиш от твоя чай?
 Раев извади пакетчето черен чай от вътрешния джоб на сакото и го подхвърли на Алтамира. Тя се завъртя и изчезна в стаичката отзад. 
 Калоян седна на една от възглавниците в средата на стаята и зачака. Навън красивият мартенски предиобед обещаваше някаква скорошна пролет, а слънцето бе разбило облаците на снощната буря. 
***
 - Чайникът ми загрява бавно, ще поизчакаш мъничко - Алтамира се приближи към мъжа и седна на една червена възглавница на кръгчета до него. Калоян кимна с разбиране и се засмя. 
 - Моят е на ток, мъгълите са я измислили как става работата.
 - Мъгълите, ако можеха, и себе си щяха да включат на ток, не на мене тия - Фелес прокара пръсти по мекия килим под тях - малко повече търпение му трябва, но другаде такъв чай няма да изпиеш, обещавам ти.
 Раев вече лично се беше убедил в това. Жената срещу него стана, взе каната и зелената си чаша с нарисувано коте от близката маса, сипа си кафе и се върна обратно на мястото си. Мъжът още усещаше буцата в гърлото си, но гостоприемната Фелес беше успяла мъничко да намали притесненията у възрастния мъж само с присъствието си. Именно на това той бе разчел, идвайки тук.

Кафето беше горещо и ароматно, точно както го обичаше. Все още имаше от тайните си запаси с кафе, купувано по време на многократните ѝ пътешествие по света. Сегашното беше от Перу и имаше кисела жилка, която тя много харесваше.

- Добре ли си? - Алтамира моментално промени изражението си и пълничките ѝ бузи се отпуснаха.
- Ъ, така смятам... - Калоян се притесни от директния въпрос.
- Хм... не звучиш обедително. - възпълничката жена не се отказа и огромните обеци, които непрекъснато носеше дръннаха, подчертавайки несъгласите ѝ.
- Да не би да си видяла друго в звездите снощи? Бяха много красиви, нали...
- Не ми трябват звезди, за да видя колко е напрегнато лицето ти. И тази твоя бръчка на челото, винаги става по-дълбока, когато нещо те тревожи. - гласът на Алта беше мек, топъл и плътен. Хората често го намираха за успокоителен и хипнотизиращ.
- Имам бръчки? - отбягвайки темата, Калоян престорено заопипва лицето си, в търсене на въпросната бръчка. - Леле, трябва да ми кажеш с какъв крем да се мажа... - след което се усмихна, както само той можеше. Цялото му лице засия, а очите му почти се затвориха напълно. Алта много харесваше добротата, която излъчваше.
- Знаеш, че си най-забавният мъж, когото познавам...
- Оу, карате ме да се изчервявам, проф. Фелес.
- Но... - направи се, че не е чула думите му. - Няма нужда да се прикриваш пред мен. - звънчето на чайника дрънна и Фелес пъргаво скокна, въпреки килограмите, които ѝ бяха в повече. Беше малко абсурдна гледка - приятно закръглена жена, която прочем, ако отслабнеше, щеше да загуби чара, който имаше; но много сръчна и бърза. Някак двете не се връзваха, но въпреки това Фелес без затруднение припкаше насам-натам, все едно, че беше млада девойка на 30 години.
- Спасен от чайника. - каза преподавателката по Пророкуване и се скри от погледа му. След малко се върна с димящата чаша и внимателно му я подаде. - Сега ми кажи какво става или ще си взема буркана с гватемалския боб, който никога не ме лъже. За разлика от теб. - и го погледна сърдито и неодобрително. Нямаше да го остави намира докато не ѝ кажеше какво точно тормози съзнанието му. Щеше да прибегне и другите скрити козове, които имаше ако решеше да се запъне като селско магаре на някой мост. Което той често обичаше да прави.

Калоян отпи от чая си с облекчението на корабокрушенец в открито море, хванал се за дъска. Фелес го бе приготвила точно както той го обичаше - нюасът, който чаят бе придобил след млякото, беше като по учебник, а езикът му позна трите лъжици захар, които той сам винаги слагаше. Чаят вече беше малко изстинал, де, но насладата за поангличените рецептори на професора бе същата.
 След нея обаче от устата на Раев последва измъчена въздишка. 
 - Получих бележката от Янакиева, Алта. 
 Тези думи видимо не възмутиха жената. Днес тя носеше бялата си риза на цветни петна, а косата ѝ бе къса по момчешки. Калоян можеше само да си представи креативността зад всекидневните ѝ модни решения. Въпреки че бяха един набор, Раев вече се чувстваше възрастен за младежки експерименти във външния вид, което го бе направило практичен, а някои биха казали и старомоден, по отношение на облеклото му.
 - Защо не дойде?
 Тя рядко задаваше въпроси, на които преди това не си е отговорила сама, което винаги караше мъжа да се чувства като актьор във внимателно режисирина пиеса всеки път, щом разговаряше с испанката. Той обаче не подозираше, че Фелес наистина се интересуваше за подробностите около неговата липса в Учителската стая онази вечер. 
 - Защото ме беше страх да избера страна в този конфликт, стара приятелко.
 - И направи ли вече своя избор? - Фелес вдигна вежди в очакване.

 - Да.
 Професорът по вълшебство отпи внимателно следваща глътка от горещия чай, но сините му очи продължиха да се взират в тези на Алтамира.
 - Какво решихте вие?
 - Нищо конкретно. Чакаме вътрешна информация от Министерството.
 - Желев? - Калоян добре знаеше кои биха били поканени на подобна тайна среща и участието на преподавателя по Трансфигурация наистина го вълнуваше.
 - Казва, че не сме готови. И е прав. - с горчивина изрече последните думи Алта. - Негови са контактите, от които чакаме зелена светлина.
 Жената доизпи кафето в чашата и се взря в нея. Калоян също се надигна да види.
 - Кръст*! - в един глас казаха и двамата учители.
 Раев нямаше нужда от доказателства за уменията на Фелес да предрича, други от всички останали, на които беше станал свидетел през годините. Калоян отдавна не бе чувствал така силно нуждата... да не седи безучастно. Пътят на една съпротива щеше да е много, много труден. 



*кръстът в тасомантията значи "изпитания и страдания"

- ...Правим го!
 Той я погледна с решителност, която рядко показваше, но на която, знаеше, трябваше да свикне. Нищо не беше като преди. Нищо нямаше да бъде вече. Но още с влизането си знаеше, че трябва да поеме риска заедно с всички останали замесени.
 Алта се усмихна широко и без да казва нищо, взе празната, но все още топла чаша от ръцете му и се завъртя обратно в стаичката. Калоян остана сам в класната стая. Все още седеше с кръстосани крака на меката възглавничка, а светлината от прозореца за момент се бе затулила, скрита от някой облак.
 Раев почука с пръсти по мекия персийски килим, разстлан из цялата стая, но усети нервността в това си действие и го прекрати. Нервен? Той не беше нервен. Не беше се случило нищо лошо, даже ето - пиеше чай с Алта в красивата ѝ стая, взе едно дълго отлагано решение, всичко беше наред. Предсказанието... покрай пътешествията бе станал малко суеверен, да. И беше видял да се случват някои неща, които сам не можеше да си обясни. Така че да, вярваше в истинността на предреченото. Но и вярваше, че трудностите всъщност са трудни точно, защото трябва да се преодоляват. А страданието... беше видял разни неща и в Хогуортс, повече след като го завърши поради идването на Черния лорд... да, известната история. Хора бяха страдали и тогава, но балансът в крайна сметка намираше начин да се прояви. Винаги. В него Раев вярваше. И всичко беше наред.
- Всичко е наред - каза си тихо Раев и погледна часовника си. Скоро трябваше да се връща в Подземията, може би имаше шанс вийлата още да е в транс или... в каквото беше изпаднала. От стаичката се чуваше тихо тананикане, доста вярно в музикално отношение.
 Май наистина всичко беше наред.