Това не се отнасяше за Димитра. Целият ѝ род се занимаваше с един по-специфичен тип земна магия, наричаха го "Дарба" и бе по-скоро схема от дребни трикове и усет. Дори и да бяха магьосници, потенциалът им не беше развит. Нямаха нищо общо с магическото общество. Нямаха контакти. Нямаше и от къде да разберат за случващото се. Поне Димитра нямаше да им каже, със сигурност. Днес им изпрати писмо, в което без да лъже, но и без да навлиза в излишни подробности споменаваше, че не е очквала да е толкова динамично и натоварено в началото на новата година, нямало да има много време да се чуват/ пишат и така нататък. Пращаше поздрави, молеше за снимка на новородените кончета и Азалията си... Домът ѝ сега изглеждаше като пристан на вярата и добротата. А как се вълнуваше, че се връща на училище! Усещаше, че нещо голямо предстои, сестрата на баба ѝ, която често имаше сънища, които наричаше "Знамения" я бе предупредила, че тази година ще е различна за нея, да пази гърба си и да взима всички важни решения със сърцето си.
Тези думи имаха толкова различен контекст до преди седмица! През цялото лято имаше знаци, че предстои нещо - змията под палатката ѝ, образът в огъня, по време на Drum circle-a. Кошмарите и...
"Пренавиваш се, Димитра НЕ може да преиначаваш всичко това. Все още нищо не се знае..."
Но това бяха самузаблуди. Тя знаеше, че това, което следва не е добро и няма как да бъде. Усещаше го с всяка клетка на тялото си.
Въздъхна и отвори бутилката Tullamore, спечелена на табла в х. "Бъндерица", или пък беше в х. "Яворов"? Все в Пирин ще да е, защото там се бе състоял импровизирания турнир, когато изневиделица заваля онзи летен, проливен дъжд. Седеше на любимото си "скривалище", от външната страна на замъка, в една ниша между два прозореца. Арките им бяха свързани с широк почти метър праг, незабележим от вътрешната страна на коридора, тъй като следваше завой, а отвън се оформяше естествена чупка, вдлъбнатина. Разширението оформяше малка площадка, на която спокойно можеха да седнат трима души, добре, де да се наредят един до друг трима души, седнали. Но за дребничката Димитра - това беше Рай. До самата площадка се стигаше с няколко крачки по гореспоменатия перваз.
Мястото наистина бе скришно, но Димитра го бе открила, с метлата си, по време на уроците по летене в първи курс. Реши да го проучи една вечер, измъкнала се посреднощ от общата стая. Усамотението, определено ѝ се хареса, но това, в което се влюби бе гледката - безкрайният небосвод, на който можеха да се видят кристално ясно всички възможни знайни и незнайни съзвездия... Надлъж се разкриваше безкрайно море от тъмнина, а в далечината, можеше евентуално, с известна доза познания и догадки да видиш мъждукаща светлинка от някое селце.
Нейната крепост. Убежището ѝ.... Запали замислено цигара и натисна бутонът за превъртане на следващата песен. Големите слушалки висяха на врата ѝ, превръщайки музиката във фон, а не в заглушител (както правеше, когато е сред хора).
Точно в този момент го чу. Стъпката бе плаха, едва доловима. Ако "Where did you sleep last night" не започваше глухо - нмямаше да има никакъв шанс да забележи, че нейният олтар е осквернен от чуждо присъствие. Сви се максимално до ъгъла, до каменната стена, като внимаваше бутилката да не издрънчи. Ако натрапникът не продължеше напред - нямаше никакъв вариант да бъде забелязана.
- Има ли някой там? Ехо?
"Бреей! Плахата стъпка си имала и плах глас!" - Нескритото раздразнение, Миа подтисна със стискане на устни в права, строга линия. Тя отправи молба мислено нежеланият гостенин да се разкара и да я остави на вечер за самосъжаление и планиране на стратегия за оцеляване. Уви, молбите ѝ останаха нечути и следващата крачка го приближи още повече до момичето.
- Слушай, видях крака ти да стърчи, знам, че си там. Не мога и назад да се върна, защото кълна се в брадата на Мерлин, ще полетя към мрачната бездна надолу... Идвам, каквото и да е това там, където си се заврял...а.
Висок и тъмнокос, послушникът на "Северен" надвисна над Димитра с едва скрита гримаса на изненада на лицето. Какво? Не очакваше да види момиче на ръба на замъка ли? Всички тези от "Северен" бяха такива първенюта... Изглеждаше ѝ познат, но само по физиономия, едва ли някога бяха разменяли дори приказка.
- Е...? Ще стърчиш там и ще чакаш следващият вятърен порив да отнесе тялото ти към... как го каза? Адската бездна? - дръпна си от все още горящата цигара и го огледа от главата до петите, изпъвайки крака напред. Вече нямаше защо да се крие. - Най-добре влез навътре. Ненавремешната ти кончина би породила въпроси и издала локацията на мястото МИ. - натърти на последната сричка. Нека да му е за първи и последен път това посещение.. Който и да е. Потупа празното място на каменната тераса до себе си, за да го подкани. Не се знае кой ще види двуметровото му тяло да стърчи... А наказанията можеха да бъдат сурови.
Бзмълвно отговори на подканата ѝ и грациозно се разположи до нея. Как се движеше така плавно с цялата тази канара тяло?! Заметна мантията си и се заоглежда неловко наоколо, но сякаш умишлено се опитваше да избегне да я погледне. Притесняваше ли се от нея?
- Кой си ти и как ме намери?
@Симеон Манев - извинявай за забавянето - сцената е твоя