Немили-недраги (Rebel, Yeah)

Бяха минали няколко дни от началото на учебната година. Или пък, седмица, може би. Объркаването бе най-малкият ѝ проблем. Чувството за несигурност, страхът, който се носеше на талази във въздуха, шушукания и кроежи за бягство. Какво се бе случило - никой не можеше да каже. Имаше послушници на "Мунгав", чиито родители бяха магьосници, или пък имаха познати в министерството, "връзкари", които вероятно знаеха повече за надвисналите буреносни облаци над училището за вълшебство и магии. 
Това не се отнасяше за Димитра. Целият ѝ род се занимаваше с един по-специфичен тип земна магия, наричаха го "Дарба" и бе по-скоро схема от дребни трикове и усет. Дори и да бяха магьосници, потенциалът им не беше развит. Нямаха нищо общо с магическото общество. Нямаха контакти. Нямаше и от къде да разберат за случващото се. Поне Димитра нямаше да им каже, със сигурност. Днес им изпрати писмо, в което без да лъже, но и без да навлиза в излишни подробности споменаваше, че не е очквала да е толкова динамично и натоварено в началото на новата година, нямало да има много време да се чуват/ пишат и така нататък. Пращаше поздрави, молеше за снимка на новородените кончета и Азалията си... Домът ѝ сега изглеждаше като пристан на вярата и добротата. А как се вълнуваше, че се връща на училище! Усещаше, че нещо голямо предстои, сестрата на баба ѝ, която често имаше сънища, които наричаше "Знамения" я бе предупредила, че тази година ще е различна за нея, да пази гърба си и да взима всички важни решения със сърцето си.
 Тези думи имаха толкова различен контекст до преди седмица! През цялото лято имаше знаци, че предстои нещо - змията под палатката ѝ, образът в огъня, по време на Drum circle-a. Кошмарите и...
"Пренавиваш се, Димитра НЕ може да преиначаваш всичко това. Все още нищо не се знае..." 
 Но това бяха самузаблуди. Тя знаеше, че това, което следва не е добро и няма как да бъде. Усещаше го с всяка клетка на тялото си.

 Въздъхна и отвори бутилката Tullamore, спечелена на табла в х. "Бъндерица", или пък беше в х. "Яворов"? Все в Пирин ще да е, защото там се бе състоял импровизирания турнир, когато изневиделица заваля онзи летен, проливен дъжд. Седеше на любимото си "скривалище", от външната страна на замъка, в една ниша между два прозореца. Арките им бяха свързани с широк почти метър праг, незабележим от вътрешната страна на коридора, тъй като следваше завой, а отвън се оформяше естествена чупка, вдлъбнатина. Разширението оформяше малка площадка, на която спокойно можеха да седнат трима души, добре, де да се наредят един до друг трима души, седнали. Но за дребничката Димитра - това беше Рай. До самата площадка се стигаше с няколко крачки по гореспоменатия перваз. 
 Мястото наистина бе скришно, но Димитра го бе открила, с метлата си, по време на уроците по летене в първи курс. Реши да го проучи една вечер, измъкнала се посреднощ от общата стая. Усамотението, определено ѝ се хареса, но това, в което се влюби бе гледката - безкрайният небосвод, на който можеха да се видят кристално ясно всички възможни знайни и незнайни съзвездия... Надлъж се разкриваше безкрайно море от тъмнина, а в далечината, можеше евентуално, с известна доза познания и догадки да видиш мъждукаща светлинка от някое селце. 
 Нейната крепост. Убежището ѝ.... Запали замислено цигара и натисна бутонът за превъртане на следващата песен. Големите слушалки висяха на врата ѝ, превръщайки музиката във фон, а не в заглушител (както правеше, когато е сред хора).
 
 Точно в този момент го чу. Стъпката бе плаха, едва доловима. Ако "Where did you sleep last night" не започваше глухо - нмямаше да има никакъв шанс да забележи, че нейният олтар е осквернен от чуждо присъствие. Сви се максимално до ъгъла, до каменната стена, като внимаваше бутилката да не издрънчи. Ако натрапникът не продължеше напред - нямаше никакъв вариант да бъде забелязана.
 - Има ли някой там? Ехо? 
"Бреей! Плахата стъпка си имала и плах глас!" - Нескритото раздразнение, Миа подтисна със стискане на устни в права, строга линия. Тя отправи молба мислено нежеланият гостенин да се разкара и да я остави на вечер за самосъжаление и планиране на стратегия за оцеляване. Уви, молбите ѝ останаха нечути и следващата крачка го приближи още повече до момичето.
 - Слушай, видях крака ти да стърчи, знам, че си там. Не мога и назад да се върна, защото кълна се в брадата на Мерлин, ще полетя към мрачната бездна надолу... Идвам, каквото и да е това там, където си се заврял...а. 

 Висок и тъмнокос, послушникът на "Северен" надвисна над Димитра с едва скрита гримаса на изненада на лицето. Какво? Не очакваше да види момиче на ръба на замъка ли? Всички тези от "Северен" бяха такива първенюта... Изглеждаше ѝ познат, но само по физиономия, едва ли някога бяха разменяли дори приказка. 

- Е...?  Ще стърчиш там и ще чакаш следващият вятърен порив да отнесе тялото ти към... как го каза? Адската бездна? - дръпна си от все още горящата цигара и го огледа от главата до петите, изпъвайки крака напред. Вече нямаше защо да се крие. - Най-добре влез навътре. Ненавремешната ти кончина би породила въпроси и издала локацията на мястото МИ. - натърти на последната сричка. Нека да му е за първи и последен път това посещение.. Който и да е. Потупа празното място на каменната тераса до себе си, за да го подкани. Не се знае кой ще види двуметровото му тяло да стърчи... А наказанията можеха да бъдат сурови.

 Бзмълвно отговори на подканата ѝ и грациозно се разположи до нея. Как се движеше така плавно с цялата тази канара тяло?! Заметна мантията си и се заоглежда неловко наоколо, но сякаш умишлено се опитваше да избегне да я погледне. Притесняваше ли се от нея?

- Кой си ти и как ме намери?


@Симеон Манев - извинявай за забавянето - сцената е твоя

- Нощна разходка, кракът ти стърчеше твърде подозрително, за да не проверя.
 Симо седна до нея и тя отпи от бутилка с неизвестна за него течност. Тя явно забеляза въпроса в погледа му.
 - Тюламор, искаш ли?
 - Да, мерси, защо обаче не си измагьосаш чаша? - засмя се момчето и извади джобния си часовник. - Фелифорс!
 Часовникът в краката му (беше седнал по турски) проблесна и се превърна в сива котка, лежаща и мъркаща в нозете на седмокурсника.
 - Вера Верто! - заклинанието прекъсна въпроса на Димитра защо им е притрябвала котка, а мъркащата топка се превърна в една красива ниска стъклена чаша. Една от любимите комбинации от заклинания на Манев, лично негова бе идеята за нея. Никога не знаеш кога ще ти предложат питие.
 Димитра му сипа от уискито.
 - Та кой си ти?
 Симеон отпи доверчиво от познатата субстанция. Мммда, той нямаше как да сбърка вкуса на ирландското уиски. Прочисти гърло и се усмихна.
 - Казвам се Симо, седми курс. Ти?
 - Димитра, шести. Приятно ми е.
 Двамата стиснаха ръце, но и на двамата им стана неловко от това действие и се пуснаха почти веднага.
 - Надявам се, че внимаваш, късно е. Вийлите може да спят, но винаги има часовой, знаеш.
 - Да си гледат работата вийлите.
 Симо завъртя очи и отново отпи. Момиче шести курс с цяла бутилка алкохол и нищо за разреждане и мезе. Не знаеше дали да се впечатли или да се отврати.
 - Медальонът ти?
 Обичайният въпрос. Надяваше се да го е обезвредила, защото наистина нямаше намерение да си пати само заради едната чаша уиски.

Брей! Фукльо! Не, че Димитра не владееше магии - все пак читанка като нея, за шест години, бе натрупала доста опит и знания. Така или иначе, не би си и помислила за чаша... Сигурно в очите на Симо изглеждаше като някаква дивачка или пияница. Какъв късмет, че въобще не ѝ пукаше кой какво мисли за нея.
 - Медальонът ми не представлява заплаха за нас в момента. По въпросът ти съдя, че и твоят няма да ни издаде?
 Момичето свали една от гривните си и я постави между тях. Погледна с лека несигурност към тъмнокосият си съученик, а когото той кимна окуражително - повтори комбинацията от магии "за създаване на чаша". 
 - Получи се! - усмихна се широко и неподправено. 
 - Хмм, не е зле! - Чернокосият сви устни, а в тонът му струеше почуда. 
 - Съмняваше ли се? - Миа се засмя. - Несъмнено, идеята е добра. Ти ли го измисли? - Тя напълни новосъздаденият съд и поднесе ръка за "наздраве".

 Музиката в слушалките се смени. Явно плейлистът с "Unplugged" на "Nirvana" щеше да е саундтрак на тази неочаквана и меко казано неловка среща. Момичето зарея поглед в звездите и въздъхна. Да, все още беше нервна, но поне имаше друг особняк до себе си, пък и това бе добра възможност да разбере какви са настроенията в един от другите домове в "Мунгав". В "Северен" има доста деца на "богопомазани" и чистокръвни магьосници, а това недвусмислено означаваше "информация" в главата на момичето. Трябваше да използва случая да го разпита!
 - Нирвана... Слушаш ли? - Малко тъп начин да започне непринуден разговор, но така или иначе трябваше някак да направи "мост" до непознатия седмокурсник. Когато момчето кимна, тя сложи слушалките посредата и усили малко, колкото да чуват и двамата. - Мисля, че този лайф е един от най-добрите MTV Unplugged-ове. Пък и ми е любимият албум на групата... Колко жалко за Кърт... Винаги съм искала да им отида на концерт! - Щом съзря погледа му, тръсна глава и добави: - Това са... Мъгълски радости.
 Счете за добре да замълчи и да остави новият си познайник да си поеме въздух преди да започне кръстосания разпит. Доля уиски в чашата му и зарея упорито поглед напред.

- Нашите са мъгъли, съвсем известни са ми тези радости - Симо се засмя и доближи ухо до слушалката. Звучеше "Dumb". Сладурска песен.
 - Да, слушам ги. Може би съм засукал с гръндж и инди рок даже.
 Димитра изглеждаше дълбоко впечатлена.
 - Няма да те лъжа, имаш вид на такъв човек. - усмихна му се тя и завъртя пръст във въздуха. Момчето беше в черната си мантия, а под нея се подаваха черните крачоли на панталоните му. Обувките му бяха също от черна кожа, а тъмната дълга коса и черната халка на ръката нямат нужда дори да бъдат споменавани. 
 - Туше, сипи последна.
 Златната течност се изля в чашата му. Дали заради смътната светлина от факлите зад близкия прозорец, или просто защото двамата не употребиха и хапка мезе до онзи момент, тя се стори на Симо някак искряща. Какъв е шансът по време на нощна разходка да намериш бутилка уиски... и човек, който вече пие от нея... добре де, половин бутилка уиски, която чака да бъде изпита? Вече се чувстваше твърде голям да се запознава с други ученици, но за тази спонтанна среща момчето не съжали.
 Мълчанието, породено от Симовата наслада, бе нарушено.
 - Пушиш ли? - момичето доближи до него цигарената кутия. Манев махна леко с длан. Никога не прие да пробва, нямаше и да приеме, ако ще и Даргов да го навиваше. Сметна обаче за уместно да вмъкне въпроса, който човъркаше любопитството му.
 - Какво прави една шестокурсничка сама на такова място и по това време...във времена на мрънкащи вийли?

Имаше нещо в този "северняк". Някак нормален, не беше нахакан или надменен. Добре, де... Не много. На Димитра това ѝ се хареса. "Добра компания за по чашка", помисли си. Вероятно се дължеше на родителите мъгъли, в крайна сметка самата тя бе отгледана от... Всъщност след шест години в магичесия свят, не беше сигурна каква е схемата в нейното семейство, но не беше и времето да се терзае за това. Бе назрял моментът да свали картите на масата. 

- Тук е моето тайно място. Убежище. Тук идвам да се усамотя, да помисля, да съзерцавам небето. - Момичето направи кратка пауза и махна с ръка към небосвода. - Ще оценя, ако си остане така. - последното прозвуча малко грубо,  съдейки по това как Симо сбърчи веждите си, за това додае: - Ти можеш да идваш, де. Но ще те помоля да си сам и да не го раздухваш. Твърде късно ми е да си търся ново, а и тук ми харесва... - сви рамене.

" Ех, Димитра, с тази твоя недоверчивост..." - Захапа се вътрешно тя. Грабна кутията, която лежеше между двама им и запали една цигара, стискайки свободната си ръка в юмрук.

- Вийлите... - поде предупреждение Симеон, връщайки я обратно в разговора.
- А, да. Имаш ли някаква представа каква е цялата тази работа с вийлите? Чул ли си нещо? От къде се изсипа това... чудо и защо ни причиняват тези неща? - неосъзнато бе снижила глас и се беше сгушила навътре, плътно до каменнта стена на замъка. Наклони се настрана, приближавайки се по-близо до момчето, за да се чуват. Сякаш бяха съзаклятници или нещо подобно. - Вие във вашият дом... Говорите ли си за това? Имате ли някаква представа?  

 Почувства се глупаво. Все едно пак беше на 13 и пускаха жабите, предназначени за упражнения, на свобода... От това момче струеше някаква енергия, топлина. Искаше да вярва, че може да му се довери. Знаеше, че може да се отпусне. И не, не беше от уискито, защото прагът ѝ на пиянство вече бе твърде висок, за да може половин бутилка да я бутне... Просто изглеждаше естествен и това накара Миа да свали "маската", може би за пръв път от много, много време.


_____________
ПС: точно за "Dumb" си мислех като пишех последния пост, но реших да не я упоменавам  

Симо се сепна. Трябваше добре да прецени факта, че още не познаваше момичето срещу себе си, следователно някои от нещата, които знаеше, не трябваше да ги казва. Това нямаше да ѝ го каже примерно. И онова също. Даа, и това, а пък онова в никакъв случай, не... Стига де, не можеше да подозира всеки. Спря потока от мисли и вдигна очи към Миа. Тя очакваше първите му думи след тишината, настъпила от въпроса ѝ.
 - Всичко е супер странно напоследък. - промълвиха устата му и той доближи чашата си към тях, за да изпие последната глътка уиски. 
 Момичето кимна, но гладно чакаше да чуе какво имаше да ѝ каже. Манев пое въздух и остави чашата отстрани.
 - Добре де, чувам някакви неща, но малко знам със сигурност. 
 - И какво знаеш? - момичето се приближи до него и той усети допира на ръкава ѝ. Погледна я в очите, които едва виждаше на слабата светлина.
 - Страхувам се, че проблемът е на горните етажи в Министерството. - подразни го конспиративната нотка и допълни - иначе нямаше Задругата изведнъж да ни изпрати вийлите си, не ли?
 Смехът на Симо след казаното беше някак неискрен. Не искаше да покаже наяве реалния мащаб на притесненията си.
 - Нищо ли не се прави по въпроса? Бунт? Не е ли вариант?
 Я виж ти, седмокурсникът бе впечатлен. Същевременно песента, звучаща от слушалките, се беше сменила. Пак Нирвана. Кутията с форма на сърце той бе виждал някога, някъде, беше я подарил. Дано не я беше изхвърлила, можеше да ѝ бъде прекрасна кутийка за бижута, практически погледнато... да, бунтът.
 - Предполагам, че е.
 - Има ли някакви сформирования на бунтовници в училището вече, или не знаеш? - Димитра погледна към мястото, на което чашата на Симо отново се превърна в сребърния му джобен часовник. Предметът проблесна на лунната светлина, Симо се пресегна към него, показваше десет без нещо. Момчето повъртя среброто известно време в ръката си, сетне го прибра обратно в джоба си. 
 - Може и да има.

Когато ръкавът ѝ се докосна до него - тя потръпна, надяваше се, че не е забелязал, но той я погледна право в очите и това я обезкуражи.
 Така или иначе не ѝ казваше нищо особено. Обидно и дразнещо, да, но когато се абстрахира от тези си напористи чувства - забеляза скритият смисъл. За министерството, за бунтът, за училищната съпротива. Симо ѝ казваше неща, но завоалирано. Хм... Как ли трябваше да подходи? Да го напие? Едва ли - момчето вече бе върнало чашата в първообраза ѝ. Трябваше да бъде оригинална и да задържи темата на разговора достатъчно дълго, че защитата да се пропука.
 Тя се надигна на колене и се обърна към каменната стена, на която досега се облягаше, извади пръчката си и прошепна: 
 - Ревелио! - Започнаха да се проявяват три дървени полици с нредени най-разновидни шишета с алкохол, отличаваха се няколко малки табакери два - три лимона, още толкова портокала, мелнички със сол и пипер, малка солница, пълна с канела... Мини бар, появил се от нищото.
 - Е, това не е нещо, което виждаш всяка нощ! - вдигна вежди тъмнокосият седмокурсник.
 - Обичам да съм подготвена. - Изпъчи гърди доволно, все едно туко що бе представила произведение на изкуството, а не признак на приближаваща се коварна зависимост. Сама по себе си, Миа не се притесняваше от алкохола. Гледаше на него по-скоро на средство, отколкото на необходимост. Да, често прибягваше до пиенето, но бе наясно точно къде се намира и кога да спре. Поне така ѝ се искаше да вярва. - Е... - Разпери ръце пред себе си. - Избери отровата си, Симо. 
 Засмя се леко на играта на думи. Песента на Alice Cooper - Poison тихо зададе по-динамичен фон. Пресегна се и взе две малки чашки, а докато сипваше по една оранжева текила, размаха показалец и малко джобно ножче започна да разрязва един от портокалите.
 - Разбираш ли... Ти ще се махнеш. По един или друг начин ти се измъкваш от тук, скоро. Вероятно имаш някакви големи, сериозни планове за себе си... пост в министерстовото или нещо от този род... 
 Докато говореше, постави приготвените шотове, заедно с канелата помежду им. Седна в поза лотус и се втренчи в очите му:
 - Аз имам двойно повече време за "прослужване" и колкото и досадници да има тук - мястото ми харесва. Не искам да си губя времето в ненужни главоболия и дискомфорт, разбираш ли? За това те питам. Не виждам причина да се крия или да се правя на нещо, което не съм, при все, че вече си си извадил мнение за мен, преценил си ме и знаеш колко струвам за теб. - Грабна единият шот, облиза ръката си и поръси от кафявата подправка, а сетне вдигна наздравица - Така, че защо не ми кажеш, откровено, всичко, което знаеш и да помислим как можем да сме взаимно полезни, а? - смигна му.

- Да ме напиеш ли опитваш? - смехът на дългокоското вече наистина беше една идея по-звънък и несдържан, но Симо още държеше юздите си.
 - Може би. - Миа се престори, че се оглежда виновно, след което му се изплези и се засмя.
 - Е, аз каквото искам да ти кажа, ще ти го кажа и без алкохола. Тази впрочем ми е последната. - момчето изпи на един дъх последната глътка от чашата с текила. Течността започна да си проправя път през него, изгаряйки гърлото му до болка познатия сладък начин. 
 - Но така е по-забавно - тя се усмихна дяволито и отново се доближи до него. - Сега ако обичаш ми обясни какво се случва в това училище, без да ми отговораш на въпроса с въпрос, ако обичаш.
 Хубаво де, видяло се е, че ще ѝ каже.
 И ѝ каза. 
***
 - Не знам какво мислят учителите за последните събития в "Мунгав", но сред учениците вече се сформира нещо като... бунтовническа група, не знам, май още няма име... - Манев се ухили насреща на момичето, което видимо попиваше с огромен интерес всяка негова дума. - Аз не съм с никого, но също като повечето от нас съм бесен и смятам, че репресиите трябва да спрат.
 - И какво смяташ да правиш? - Миа го погледна с красивите си маслинени очи в очакване. Това обезоръжи Симо, но той вече беше чувал този въпрос преди. Пое въздух и стисна устни. Надяваше се да е направил правилния избор.
 - Оцелявам, както всички. Но се оглеждам за надеждни съюзници, няма как да знам какво ще следва...
 Вдишването от нощния въздух изпълни дробовете му с кислород и тъмна материя. Луната вече се беше изкачила на звездното небе по стълбата на този откачен среднощен разговор. Вълк зави в близкия лес, след него и още един, от което ято птици се разлетя над дърветата в търсене на ново уединение.
 Въздишка. Дано наистина не ѝ се бе доверил напразно.

Миа слушаше и не можеше да си намери място. Всичко, което чуваше ѝ звучеше по-скоро като някакъв филм, фантастика, а не светът ѝ.
 "Та нима светът ти не е чалнат от шест години?! Нима не си някаква модерна версия на Сабрина? Е, да, без котката, но все пак... Щом има училище за магия, защо пък и да няма голямо Зло, с което да се бориш. Страшни, садистични кучки, които да ограничават свободите ти, конспирация и какви ли още не щуротии. Все едно съм си пуснала новините и слушам за Българския политически свят. То си е и политическо, всъщност..."
 
 Такива мисли минаваха през главата на момичето, докато лека полека свързваше някои хаотични парчета от пъзела. В действителност - колко знаеше и не знаеше Симо - тя не можеше да определи. Докато разказваше, той беше толкова вглъбен, а тя мигаше ли, мигаше, кимаше, наместваше се, палеше цигара. После отново. Не откъсваше очи от него. Изглеждаше някак тайнствен и едновременно с това го усещаше все по-близък. 
 Факт бе, че каквото и да ѝ казваше - тя приемаше за чиста монета, защото собствените ѝ знания бяха... Никакви. Само текущите събития, които единствено я объркваха. Нямаше избор. Трябваше да му се довери. А той, той го правеше някак лесно...
 
 Загледа се в небето. Имаше нещо успокояващо в простора му. Помагаше ѝ да диша и засилваше усещането за някаква илюзорна свобода. Такава, каквато в момента не усещаше. Усети се мъничка, притисната в ъгъла. "Та ние сме група... Тийнейджъри, дявол го взел! Поправка. Двама тийнейджъри и някаква там... предполагаема Задруга на пръстена... Какво щяха да направят?!" Не... Определено не ѝ харесваше това усещане. Нямаше да се остави туко така на произвола. Не и докато имаше въздух в дробовете. Кръвта на Василеви кипеше във вените на младото момиче. Щеше да намери начин да оцелее и да излезе от ситуацията.
 
 Последните му думи ѝ вдъхнаха кураж. Та и той бе объркан колкото нея, или поне почти колкото нея! Това нямаше значение, де. Не беше сама в това. Мерки трябваше и щяха да се вземат. Искаше ѝ се да направи нещо. Нямаше никакъв шанс да седи безучастна. 
 Тръпка премина по тила ѝ. Щеше да направи нещо, което рядко си позовляваше... Особено с непознати, които ѝ се бяха натресли по този начин. Но... Имаше нещо в този тъмнокос младеж... Щеше да търси и ровичка какво по-нататък. Сега бе време за по-важни работи. Симо направи жест. Разказа ѝ какво е чул, разбрал и заключил в крайна сметка. Неин ред беше да направи компромис. Да се довери. Да засвидетелства участието си в това опълчение. Да бъде Съзаклятник. За това и смени позата си, поизправи гърба си и рече:
 - Е, Северняко, от мен имаш едно рамо. - Прокашля се, защото ѝ стана неловко. - Така, де. Не знам за какво и как... Но трябва да предприемем необходимите действия, а звучи сякаш всяка пръчка ще е от значение... - Сви рамене. 
 Симо кимна отсечено.
 - Мислиш ли, че има и някой и от моя дом в "Задругата на... Тийн-Хайдутите-Опълченци" или там каквото е? - попита и се засмя нервно.

***
 Бяха минали почти пет месеца от случката на скришното място. Зимата фучеше навън. Вече беше натрупало известно количество сняг, така че замъкът и гората до него бяха побелели. Коридорите бяха пусти, много пусти и много студени. Симо докосна с ръка каменната стена до себе си, за да си завърше обувката, и усети процеждащия се през нея мраз. Коридорът, по който вървеше, беше осветен от точно една-единствена факла, която беше на десетина крачки от него. Не искаше да привлича излишно внимание с пръчката си, така че не си светеше. Знаеше пътя. И не го беше страх от тъмното. Само се оглеждаше за вийли. 
 
 Симо продължи да върви, докато не стигна тайното ъгълче, през което се мушваше, за да стигне до каменната площадка. Изстена и притисна дясната си ръка с другата, още го наболяваше. Беше ѝ пратил вест по гарвана (беше го кръстил Тервел, но и на него му беше странно още да го нарича така) и се надяваше да е дошла. Взря се в черната тъмница на прохода, който бе образувал в стената самият той преди време, за да стигат до това място, без да му е нужно да излиза навън с метлата. И се поколеба. Дали можеше да ѝ има доверие? Дали не го е издала точно тя!? Дали не е като всички странни смотльовци от "Южен", нали бяха видели хора точно от нейния дом да работят с вийлите... 
 Ама и той бе един приятел. Шмугна се в дупката и тъмнината го завлече.

 Площадката бе заснежена. Малките стъпчици в снега спираха до момичешко тяло, което се бе надвесило над каменния парапет, гледайки към гората. Носеше зелено яке и тъмна зимна шапка, а по кичурите на косата ѝ личаха снежинки. Звукът от стъпките му по снежния под я извадиха от нейния транс и тя се обърна.
 - Симо! - ахна Миа и се затича да го прегърне, но се отдалечи, когато той изстена. Не беше виждал толкова тревога в очите ѝ  - Не вярвах, че ще те видя! 
 - Аз също - усмихна се почти насила момчето и се подпря на парапета до нея. Сам не знаеше колко се радваше, че я вижда.