со паре или со дупе

@Яна Вълканова

Занесоха го в болничното крило още преди края на мача. През цялото време Ян стискаше зъби до степен, до която дори прехапа бузата си, понеже се сдържаше да не проплаче от болка. Да се държи мъжки. Болката обаче трудно можеше да се сдържи, защото разцъфваше като цвете от основата на опашката му, нагоре към цялото му тяло. Преди да успее да се осъзнае, вече лежеше на една кушетка, а баба Цвета обстойно го оглеждаше с големите си лъснали очи. Жената като че не си даваше много зор, а когато Ян изпъшка многострадално, тя размаха пръст в лицето му и се скара:

- Недей драматизира! Нали знаеш - дупе знае две и двеста.

И се подсмихна, когато му обърна гръб и започна да приготвя някаква отвара. Оказа се, че си е пукнал тазобедрената става - демек, че съвсем букално си е потрошил задника. Когато баба Цвета съобщи диагнозата и започна да го успокоява, че не било толкова сериозно и че една отвара щяла ей сега да го оправи, до няколко дена, ушите на Калоян започнаха да пищят. Беше си потрошил задника. Беше си счупил гъза. О не...

Колко ли подигравки щеше да му донесе това?

Баба Цвета, успокоена от мълчанието на момчето, което очевидно прие за добър знак, кимна покровителствено и стовари стъкленицата с отварата на малката масичка до кушетката.

- Разбра ли ме? Пиеш по глътка на час. Ей тоя часовник ще изсвири, като е време да гълташ. - рече тя и измагьоса един будилник до стъкленицата. Стрелките липсваха от циферблата. - Айде чао... и внимавай, че гъз глава затрива!

Калоян проследи отдалечаващата се жена с навъсен поглед и се намести на една страна, така че тазобедрената става да е в благоприятно положение. А докато се чудеше как за бога да уплътни времето си в тези няколко дни, в които се очакваше да остане тук, Вселената разреши този казус вместо него. Малко след като баба Цвета го остави сам в помещението, през вратата, от която бе излязла, влетя някаква чума с разрошена коса и пламтящи в електриковосиньо очи. Ян примигна в нейна посока, сетне с ужас установи, че чумата се бе запътила към самия него с бясна скорост! Седалището така го болеше, че не можа дори да се присвие от уплах.

- КАЛОЯН ЗАХАРИЕВ МАДЖАРОВ!

Крясъкът на чумата мигом извести Ян за самоличността ѝ. В негова защита мога да кажа, че косата на Яна се бе измъкнала от плитката и така се беше разрошила от бурния вятър по време на мача, че всеки би се заблудил в природата ѝ. Момчето прехапа устни и нищо не каза. Някои неща трябваше да запази за себе си - иначе дупе щеше да му е яко!

Вийлите се опитаха да я спрат, но баба Цвета се застъпи за нея и в крайна сметка я пуснаха да влезе. Не че нямаше да измисли накакъв начин да се набута тук, ако ще да беше посред нощите и да имаше опасност да я накажат, ако я хванат. Не беше посред нощите обаче, мачът тъкмо бе приключил и Яна си хвърли най-бързия душ, който можеше да съществува, просто за да не мирише на някой, който до преди малко е гонил снич и отиде направо към болничното. По принцип трябваше да се развика на Калоян, задето използва отношенията им, за да я разсейва по време на игра, но...

Нека си го кажем честно, момчето изглеждаше по-окаяно от някои стайни растения в къщите на хората, които си мислят, че имат зелен палец, но редовно забравят да ги поливат. Стана ѝ мъчно за него, все пак имаше реално счупване и навярно болеше , та се не траеше. Гневът, който до сега бе горял в нея, изведнъж се изпари и физиономията ѝ от бясна се превърна в загрижена, с което още повече обърка Ян.

- О, Ян! Много ли те боли? – тя приседна много внимателно на ръба на леглото му.
- Не – излъга той.
- Сигурен ли си? Изглеждаш блед.
- Не съм закусвал.
- Убедена съм, че дояде и моята юфка на закуска. Кажи си го, ще ти олекне...
- Боли ме гъза – въздъхна Ян.
- По-добре ли се чувстваш?
- Не.
- И аз така си помислих, но поне го каза.

През цялото време бе запазила завидно спокойна физиономия, но сега фасадата лекинко се пропука и Яна побърза да намери нещо друго, което да гледа. Не беше смешно и щеше да го боли здравата още известно време, но поне не го бяха уцелили по главата, нали? Поне не беше с комоцио, само страдаше от дупебол. С други думи, загъзил го беше.

- Смееш ли се? – обади се Маджаров, съзирайки тресящите се рамене на приятелката си. Възмущението му бе осезаемо.
- Н-не, просто се сетих за една песен – избърса една сълзичка и се обърна да го погледне, заставяйки лицето си отново да изглежда спокойно.
- Точно от теб не съм го очаквал, това е...
- Знам, знам, удар под кръста.

Е, явно нямаше да ѝ се получи, пак се изсмя.

Ами, ядоса се. Беше търчала дотук като хала, готова да се разправя с всичко и всеки, изпречило ѝ се на пътя и сега Ян трябваше да я пита кой е победил? В мач между техните отбори. Който нейният беше загубил. Може би заради неговото разсейване, може би не, но в крайна сметка Ясна улови снича. Нямаше много време да мисли за това после, защото бързаше да стигне до момчето си, но ето че той реши да подхване темата, поставяйки ребром въпроса, а тя хич не искаше да говори за това в момента.

Не беше нещо, което можеха да игнорират твърде дълго време обаче, а и бе нормално да се интересува, все пак не се контузи от разходка в горичката, нито лежеше тук, защото така му харесваше. Дори да не ѝ беше приятно да го обсъждат, нямаше как да бъде избегнато, така че...

- След като си строши дупето за това, щеше да е малко неприятно ако не бяхте, а? – усмивката, която подръпна едното крайче на устата ѝ бе леко заскрежена по ръба.
- Чакай, наистина ли бихме? – той като че ли се повдигна още малко и после направи гримаса, защото това явно не бе най-блестящата идея – Не се шегуваш с мен или нещо подобно?
- Мирувай – Яна го побутна да легне – Да, вие победихте. Честито, впрочем. Щях да ти донеса цветя, но малко бързах, защото гаджето ми малко се преби, нали разбираш...

Моментално се изчерви толкова агресивно,че чак ѝ стана горещо. Бяха заедно от известно време вече и въпреки това всеки път като станеше въпрос за това или дори само си го помислеше, тя се превръщаше в бъркотия с препускащо сърце и желирани колене. Не стига, че почти през цялото време мислеше за него, ами... Глупава Яна. Влюбена Яна.

После се наведе по-близо към Ян, така че да може да преброи луничките по носа му и го целуна.

- За победата – избърбори бързо, когато се отдръпна – Ъ-ъ-ъ, но не съм целувала другите от отбора ти - дори изчервяването ѝ се изчерви.

@Тамара Язова @Теохар Зиези @Ела Благоева  @Яна Вълканова @Ян Маджаров

 
В този момент отборът на Лъч нахлу като снежната вихрушка, която се вихреше навън и ги хвана в момента, в който се целуват. Ясна, която водеше дружината на Лъч, се закова на място, а всички се блъснаха в нея и се разнесоха охкания и пъшкания. Гледката беше комична защото Яна и Ян бяха замръзнали в целувката си, но очите и лицата им се бяха извърнали леко към входа на Болничното крило, оглеждайки се за причинителя на суматохата която настана. Отсреща срещу тях, приятелите на Калоян, все още в куидичните си униформи, с метлите в ръка, понатъртените и обрулени от вятъра, въпросително се бяха ококорили. 


- Ъъъ... Ян... виждам, че си добре. - Ясна първа проговори, като стъписването ѝ бързо премина. - Ах, ти любовнико... ние тичаме като луди да видим дали си жив въобще...
- Даже директно от игрището прелетяхме и влязохме през прозореца на кулата, 'щото Ясна ни каза, че няма време, трябва да сме бързи... - намеси се Тео, подсмихвайки се. 
- Ами мислех, че е на смъртен одър. - капитанка се извърна към Теохар и лошо го изгледа. 
- Изглежда, че е в добри ръце. - подсмихна се Тамара, която надничаше зад рамото на петокурсника пред нея.
- В много добри ръце! - отвърна Ясна.
- Стига, оставете ги! - изпротестирала Ела, която съще се смееше тайничко. 

Играчите пристъпиха напред и отидоха по-близо до Яна и Калоян. Ясна ѝ кимна с извинителна усмивка, за дето бяха прекъснали срещата им. Не искаше да се намесват точно в този момент, но си нямаха представа, че тя ще е тук. И дори беше стигнала преди тях. 
- Та, жив си... как е... задникът ти? - зачуди се коя дума да използва, но в крайна сметка оцели, защото всички се разсмяха, включително и Ян. След което момето се впусна описателно да им разказва какво точно се бе случило, след като Тамара няколко пъти го попита какво беше станало. Ясна използва момента, че всички се бяха съсредоточили върху историята на бияча и седна близо до Яна.
- Направи живота ми ад... не си спомням така да съм се озорвала някога. Беше чудесна. Поздравления. - намигна ѝ и подаде ръка, за да се здрависат.

Още кални, мокри и снежни, всички бързаха да видят Ян. Дори не си направиха труда да слязат от метлите, просто влетяха в замъка. Той беше един от тях, беше ранен и Ясна пощуряваше от притеснение, а покрай нея - и всички останали.

А Калоян си беше счупил дупето!

И в момента целуваше момиче. И според Тамара - не особено добре. Не че тя имаше някакъв опит в тези неща, но беше чела книги, гледала филми... А Калоян и Яна изглеждаха просто нелепо в тази целувка, докато са се втренчили в отбора на "Лъч", струпали се зад гърба на Ясна и надничащи над рамото й в опит да разберат дали съотборникът им е жив или не. Е, беше си жив и очевидно много добре.

- И би ли ни обяснил как точно успя да си счупиш конкретно дупето и нищо останало? - Добре де, престоя в болничното крило не отменяше задължението да се шегува с него, нали? Особено в тази ситуация. Е, беше й и малко кофти за него... И може би мъничко се притесняваше.

- Хич не е смешно! - Калоян се изплези. Странно, обикновено беше наобратно.

- Но май всички ни вълнува - сви рамене Тамара и приседна на едно от малките трикраки столчета до леглото.

- Ей, оставете го! Сигурно много боли!

Май само Ела наистина успяваше да не се разсмее на ситуацията. Всички други се подхилкваха в някаква степен, голяма или малка. И не, не защото не им пукаше или не се притесняваха, просто преди 5 минути мислеха, че Ян се е пребил сериозно, че би прекарал мини вечност в това крило, а сега осъзнаваха комичността на ситуацията. А той беше добре и това беше най-важното за тях. Така че се усмихваха, радваха се. И поне Тамара наистина беше щастлива за другарчето им. А и си беше добра история.

А защо не се смееше? Като за начало още я болеше тила от онзи удар, но за щастие вече не чак толкова много. Да сме честни вътрешно се превиваше от смях, но отвън се виждаше само една лека усмивка. Ако изтриеше картинката на двама целуващи се тийнейджъри от главата си, можеше и да се засмее. Видя ги точно за секунда преди да скрие ръце в дланите си и да се обърне на другата посока. Беше неловко. Много неловко. Даже ако беше сама щеше да затвори вратата и да тича до най-дълбокото подземие, да си забие главата в някоя книга и да се надява, че не са я забелязали. Или поне така се развиваха действията във въображението ѝ. Звучеше все едно тя е била сварена от някой, а не като да е само свидетел, ама любовните драми ѝ бяха толкова далечни на този етап, че изобщо не го осъзнаваше. 
  
Ако някой я видеше сега, надали би я познал - косата ѝ приличаше повече на мокро кълбо вълна, върху което беше поставен подгизнал парцал (бивша шапка), тънките ѝ ръкавици бяха заскрежени, почти заледени, а дебелата ѝ куидична униформа (която впрочем беше един размер по-голяма) ѝ стоеше като някакъв чувал, но поне беше суха благодарение на защитните заклинания. С известни усилия свали ръкавиците от ръцете си и ги набута в джоба на униформата. Дали щеше да се намокри въпреки заклинанията? Може би да, може би не... имаше ли значение? Сега я интересуваше единствено кога на Калоян ще му мине, за да могат да вдигнат купон в общата стая. Бяха успяли! Бяха победили! Последният мач за Ясна. Последният мач за капитанът им беше спечелен и нямаше какво да помрачи настроението на третокурсничката. 
  
Придърпа си едно от трикраките столчета и да не изпусне нещо и тя подкани Ян да им разкаже: 
  
- Е...? Хайде! Разкажи ни поне нещо!
  
Не, че много я вълнуваше как и защо, ама от добра воля щеше да го изслуша.

Сигурно имаше как ситуацията да стане и по-неловка, но Яна не смееше дори да си задава този въпрос, че току-виж съдбата решила да я изненада. Затова преглътна, стисна ръката на Ясна, уверявайки я, че тя също е била невероятна и след това остана да стърчи на леглото на Ян като паметник на неловкостта. Нямаше как да изгони съдомниците му, които само разбира се, че бяха дошли да проверят как е, в същото време не вървеше и да остава, тъй като реално нямаше какво да им свети.

- Ами... Честита победа на всички, играхте страхотно – каза го искрено и мина да се ръкува с всеки поотделно – Аз ще ви оставя да си говорите... Ян, с теб ще се видим, предполагам!

Предполагаше?

- Ъ-ъ-ъ, със сигурност ще се видим! – поправи се, докато се измъкваше на заден ход от стаята, след което само главата ѝ се показа през вратата – Чао!

Затвори внимателно и се облегна на плътната дървения зад себе си, успявайки най-сетне да си поеме дъх, все едно до сега нещо я беше стискало за гърлото, вероятно безспокойство. Нямаше нищо против отбора на Лъч и би си говорила с тях в друга ситуация, но... Ами, бяха я хванали в крачка да целува техен съдомник, колкото и да не бе някаква тайна, че с Ян са заедно, нямаха навик да се целуват пред други хора. Щеше да мине известно време преди да може да гледа някой от тях в очите.

Е, какво пък, не е станала голяма драма.

Вдигна рамене и се оттласна от вратата. В крайна сметка наистина не беше станала драма, а и сега можеше да се прибере в общата стая и спокойно да си тегли истински душ в банята, да си опъне краката пред камината или просто да легне и да поспи. Ян беше добре и светът не бе чак толкова ужасно място.

Ами да.