Промъкване в Кухнята

Тео се чувстваше като пълен изтърсак, дори не бе разбрал напълно защо е разпределен в дом "Лъч" и каква е разликата с останалите домове. Първоначалният ентусиазъм от новината, че ще бъде преместен в училище много по - близко до семейството се изпари и той зпочна да си задава един куп въпроси - ще се впише ли тук, учителите по - добри ли са от предишните му, учениците какви са.
Бе разговарял по темата с родителите си и те го увериха в правотата на това решение, единствено Аврелий с обичайното си мрачно изражение заяви какъв лиглъо е по - малкият му брат щом сменя училищата за да е по - близо до мама и тате. Разбира се, тия настроения у брат му му бяха познати и не ги удостои с особен внимание в началото, но днес...Дали пък нямаше право?
Четири години в Хогуортс, имаше приятели, познаваше замъка, за какво ти трябваше да се гмуркаш в непознати води?

Днес беше първият ден на Тео в "Мунгав" и всички съмненения, които го заливаха през последните две седмици нахлуха с нови сили, усещаха се далеч по - осезаеми от преди  и на него му се наложи да затвори очи, да поеме дълбоко въздух и да издиша след това.
Пристигна късно предната вечер и все още не се бе срещнал с никого освен с ръководителката на дома, чието име не успя да запомни изцяло, но му се стори като приятна жена. Уюта на общата стая на дом "Лъч" пък за миг го накара да забрави за притесненията си и Зиези се настани на едно от креслата пред най - близката камина. Първоначално се зачуди защо няма други ученици по коридорите или тук, после се сети, че минава полунощ.
Щеше да се появи в "Мунгав" много по - рано, ако не се притесняваше как ще бъде приет. Представяше си, че ако се изтърси посред бял ден всеки с когото се размине ще го гледа като извънземен, все пак е ново лице, а това изобщо не му се нравеше.

Полежа още малко в леглото правейки си планове как точно трябва да му се развие денят когато се обърна на едната страна и видя, че момчето, което вечерта спеше на съседното легло все така си хърка. От другата страна - отново същата картинка и си помисли, че или тези деца много обичат да спят или самият той се е разбудил рано - рано.
Така или иначе сън повече не го ловеше и се изправи тихо, а след утринната рутина реши да излезе и да се поразходи наоколо, не преди обаче да е хапнал нещо. Уви, съдейки по все още празната обща стая и празният коридор след нея, можеше да заключи, че и за закуска е твърде рано. Но реши да си пробва късмета и си каза "дано и тук кухнята да се намира на същото място", макар да си даваше сметка колко глупаво звучи тази мисъл. Какъв е шансът два различни замъка да си приличат по разположение на помещенията?
Подземията изглеждаха по - страшни от тези, които познаваше. И по - объркани. И по - негостоприемни. А за да кажеш за едно подземие, че е по - негостоприемно от друго...да, направете си изводите.

Както си вървеше бавно оглеждайки стените, някой или нещо се провикна зад него. Извърна глава и видя силует на червенокосо момиче, някъде около неговите години.
-Ъ-ъ-ъ, да? - успя само до смотовлеви Теохар. Коя ли беше тази? И какво искаше от него? От друга страна се зарадва, че среща друга жива душа, която, може би, щеше да му разясни малко повече за замъка и хората в него.

Тия запознанства хич не му се нравеха, но в случая можеше и да е за добро - най - после жива душа, при това будна. Не само че вероятно знаеше къде се намира кухнята и как да се доберат до храна, ами и правеше тези коридори една идея по - приятни. Най - малкото имаше кой да бъде ориентир и да му попречи да се изгуби.
Зареял се в мислите си, Тео забрави да отговори на новата си събеседничка.


- Аз съм Теохар, на кракто Тео. - успя да смотолеви набързо и отговори на усмивката й със същото, но можеше да се обзаложи, че неговата е по - нелепо изглеждаща от косата му в момента, чиито косми сякаш се бунтуваха един срещу друг и всеки бе поел различна посока.
- Радвам се да се запознаем, Тео. Какво търсиш тук по това време на денонощието? - устните й се разшириха още повече и петокурсникът си отдъхна леко. Явно тази Арина не беше някоя снобарка, която да си подбира внимателно запознанствата. Но все още не изключваше възможността да е от ония следящи за реда в училището. Което нямаше значение точно сега, тъй като навън слънцето беше изгряло.
- Ами, аз...Събудих се и, ъм...реших да се поразходя, да разгледам.
- Значи все пак си нов?
Изцяло бе забравил за първият й въпрос. Ама така е. От притеснение стомахът го присви още по - силни, червата му изкъркориха и любопитството на червенокоската се прехвърли към причинителя на звука издаващ глад. След което погледа й отново се спря върху лицето му.
Тео се чувстваше като заподозрените дето ги нареждат един до друг и отделен човек ги оглежда внимателно за да каже кой е причинителят на даденото злодеяние.
- Да, нов съм. Прехвърлих се от Хогуортс и пристигнах късно миналата вечер. Все още не съм се запознал с никого, освен с една учителка, която се представи за ръководител на дом "Лъч". Каквото и точно да значи всичко това. - най - членоразделните му реплики откакто се бяха срещнали двамата, чак се почувства горд -Знаеш ли къде се намира кухнята? Умирам от глад и не мога да чакам закуската, струва ми се, че е след векове. Пък и ми е любопитно как домашните духчета изглеждат тук.

С всичко казано до момента си представи, че ще получи отговори на всички най - важни въпроси за него в момента и то преди да е припаднал от липса на храна.
Не беше хапвал и залъг от два дни поради простата причина, че напрежението от преместването бе накарало апетита му да изчезне. А родителите му не бяха от ония, които ще карат децата си да правят нещо на сила, било то и за тяхно добро. Майка му все казваше, че след като престъпи прага на "Мунгав", Тео ще се почувства много по - спокоен и ще си възвърне старият начин на живот.
Баща му пък непрекъснато повтаряше какво добро училище е и колко способни магъосници са завършили тук, дори го представяше като по - добрият вариант на "Дурмщранг".
Беше им благодарен и на двамата, макар да бе сигурен, че някои от казаните от тях неща не са абсолютната истина. Именно част от техните думи си проправиха път и сега, когато видя това усмихнато лице насреща му.
Ще се запознаеш с други сърцати и добронамерени деца.
Надяваше се да са прави.

Вийли вместо духчета... Чакай малко, ВИЙЛИ?! На кой му бе хрумнал брилянтната идея точно тези същества да се грижат за замъка? И как изобщо някоя от тях се е съгласила? За домашните духчета - ясно, те нямаха особено голям избор. В природата им беше да са прислуги и ако някое има късмет да попадне на добро семейство, то за повечето не можеше да се каже същото.
Тео знаеше достатъчно за вийлите и тяхната избухлива природа зад иначе красивата им външност и не желаеше да се забърква в бели. Обаче стомаха му стържеше и гладът бе по - силен от чувството му за самосъхранение.
-Добре тогава, да тръгваме - смотолеви с тих и несигурен тон. Можеше да се закълне, че Ари подскочи от радост, когато получи съгласието му и почти с танцувална стъпка го поведе към вече не толкова желаната от него дестинация.
Ако Аврелий разбереше, че е брат му е на път да наруши правилата на училището още в първият си ден, най - вероятно нямаше да се размине само с конско. Може би щеше да го наказва с мълчание поне месец. И да обвинява родителите им задето са отгледали несериозно, изнежено и разлигавено дете.
От тази мисъл обаче на Тео му стана много забавно и се изсмя на глас.
-Хъ? Какво смешно видя? - ококори се пред него Арина, спирайки рязко и за втори път в рамките на няколко минути щяха да се блъснат един в друг. Бившият рейвънклоуец се постара да й представи възможно най - подробно картинката изникнала в главата му и тя също се разсмя - Значи имаш по - голям брат и той си пада малко цербер, а?
-По - скоро педант. Но, ако питаш мен, в "Дурмщранг" им правят нещо като промиване на мозъка. Защото преди да започне да учи там беше забавен. Сега сякаш се срамува от нас - мен, Даниел и родителите ни.

Докато се движеха тихо и бавно(Тео намираше за странно това поведение, все едно момичето пред него се страхуваше някой да не ги чуе или види, че се разхождат из коридорите), от левия му джоб изпадна органайзера за документи. Срещайки и заговаряйки се с Арина и покрай цялата история с кражбата на храна от вийлите беше забравил, че е тръгнал точно с тези дънки.
Вдигайки малкото черно кожено пликче видя, че то се е разтворило точно на любимата му снимка. Отново се прокрадна лека усмивка на лицето му, а момичето срещу него го погледна учудено, след което насочи вниманието си върху изображението в ръката му.
Там се виждаше Тео, клекнал на някаква поляна, а пред него застанало масивно куче с клепнали уши, червеникава окраска с големи бели петна.
-Кой е това? - любопитството в очите на Ари караха очите й така да блестят, че едва не запали окачените свещници по стените наоколо 
-Кубар, домшаният санбернар. По - скоро мой обаче. Аз се грижа най - много за него, а и ми е приятно. Приятелите ми също го обичат и постоянно настояват да го взимаме с нас на разходки.

-Интересно име сте му избрали...

-Баща ми го кръсти, на прабългарското божество. - сви раменете си. Действително не одобряваше избора на баща си, в последствие обаче свикна, защото беше научил Кубар да се обръща и на "Куб". Звучеше му далеч по - добре. Пък и не беше трудно - една седмица нон - стоп викане "Куб, ела, Куб, тук" и като награда дългокосместото животно получаваше няколко от любимите си бисквити или специално направеният за него шоколад.
-Май много го обичаш?
-О, да. Той ми е като трети брат. В няои случаи дори предпочитам компанията му пред тази на...определени хора, кхм.  - и измитира строгият тон на Аврелий, нелепата му походка придаваща му уж някаква важност, но която повече го караше да прилича на маршируващ нацист. Вижте ме, аз съм секретар на не-знам-си-кой и след някоя друга година ще заемам ръководен пост в минситерството, бла - бла.
Ари не сдържа смеха.
-А ти имаш ли си домашен любимец?

Тео вече се чувстваше в свои води - имаше нещо в това момиче, което му напомняше много за "Хогуортс" и неговата компания там. Дори предупреждението й за вийлите и техните строги правила вече не му се струваше толкова сериозно. Може би след ден или два щеше да си даде сметка, че всъщност има за какво да се притеснява, но не и сега.
Гледаше право към вратата водеща към кухнята и му хрумна гениална идея. Е, поне в съзнанието му я оцени като такава, а дали щеше да има желания резултат предостеше да разберат.
- Трябва да си счупя ръката! - да, това със сигурност не звучеше странно и всеки новосрещнат би се съгласил на подобно налудничево предложение.
-МОЛЯ?! - почти изрева Ари и побърза да сложи ръка на уста. Видимо се притесни от гръмкото си възклицание и завъртя няколко пъти главата си за да провери дали някой не ги е чул и не идва с бърза крачка към тях. Обаче на Тео му стана още по - забавно.
-Виж сега, ще си счупя ръката и ще нахлуем в кухнята търсейки помощ, тъй като това е било най - близкото помещение до инцидента. Ти ще се престориш на притеснена и ще се вайкаш, така ще съберем всички вийли около мен. Аз също ще издавам болезнени охкания. Когато на всички вниманието им е върху мен, ти ще се откъснеш за малко и ще откраднеш няколко плодови кейка или каквото там има. След което изчезваш. Аз ще те последвам казвайки им, че все пак трябва да стигна до болничното крило и няма нужда някоя от тях да ме придружава.

Ари го гледаше като трясната с мокър парцал и Тео беше сигурен, че това момиче през последните една - две минути е загубило способността си да мига. На него лично биха му се насълзили очите, но в орбитите на нейните нямаше и следа от сълза.
Вероятно го мислеше за луд. И донякъде би била права, ако този номер вече не го бе разиграл преди година и половина за да се отърве от наказание. Само че тогава се случи неволно - докато закъсняваше за час по Трансфигурация, Тео прескачаше стъпалата на едно от стълбищата в "Хогуортс" и на четвъртия опит да вземе три наведнъж полетя безконтролно надолу. Падна върху лявата си ръката си, усети ужасна болка и не можеше да мърда ръката си, която се бе надула като балон. Оказа се, че я е счупил, а преподавателката за чиито час закъсняваше му дръпна едно конско как здравето било по - важно от уроците и не трябвало да бърза толкова. Цял месец беше освободен и от домашни, вероятно професор Кай се чувстваше гузна задето всеки път обясняваше на закъснелите ученици колко са безотговорни и ако имаше правомощията, то би ги превръщала в градински охлюви за назидание.

-Ама как ще си чупиш ръката нарочно за такива неща! Няма логика, закуската е след два часа, не съм съгласна! - снишила глас, червенокоската продължаваше да клати глава в знак на неодобрение.
-Ама за мен храната е на първо място! А ръката ми ще я оправят за секунди. Е, ще има някакъв дискомфорт известно време, но...
-Не, не, ще измислим нещо друго.
Зиези въздъхна тежко, погледна в земята за няколко секунди, смотолеви едно "добре, тръгваме" и потегли уверено към кухнята и нейните обитатели.
-Къде тръгна пък сега?
-Ще им кажа, че съм нов и не знам правилата. Също така ще им заявя, че не съм ял нищо свястно от няколко дни. Дори ще им предложа да изчистя след себе си, ако направя някакъв боклук, бих си направил и сам храната даже. Няма да забележат, че сме там.
Ето го увереният Теохар Зиези, гордостта на родителите си. И тяхното най - голямо наказание в дадени моменти. Този навярно щеше да се окаже от тях. Ама му дотегна от догатки какво би станало, ако...Пък и не се намираха в някой концлагер, а в училище, мътните го взели. Какво толкова можеха да им направят? Най - много да се превърнат в онези грозни птицеподобни същества и да ги изгонят. Не разбираше опасенията на Арина и призивите й да не бъдат хващани в крачка, като че ли са някакви престъпници и мястото им е в Азкабан.