Алхимици

@Зинаида Кражова 


И намръщването му нямаше да отмине, докато не се увереше, че нараняването на белокосата е имало смисъл, но самата мисъл, че се налагаше  момичето да се пореже му нагорчаваше.  Искаше му се да успее да измисли начин да ѝ го спести, но такъв не изглеждаше да има. Затова отново се задоволи да прави онова, в което беше най-добър – да ограничава щетите.  В последно време се бе превърнал в истински професионалист по темата.  В този случай също просто заличи следите от раната, вместо да измисли как нараняването да не се случва изобщо. Една част от него се опитваше да го убеди, че това е цената на свободата им, но тази част бе прекалено малка, за да пребори принципите и убежденията му.
 
 
Прокара пръст по дланта на Зина, за да се увери, че заклинанието е било успешно и прорезът наистина го няма. Цял ден беше пестил силите си, за да има достатъчно енергия за тази вечер. Дори от Слънчевия коридор бе успял да се измъкне без да направи нито едно заклинание, което не се случваше често, може би затова не се чувстваше толкова изтощен, колкото друг път.
- На същото място ли да застана? – попита леко неуверено.
Да, бяха успели миналата вечер със сребърната брошка, но тя бе просто това – брошка, па макар и сребърна.  Най-обикновено бижу, независимо благородната си патина. В нея нямаше вложена магия, която да я обвързва към преносител, нито към нещо, на което да предава сигнали за местоположение, в нея нямаше вплетено заклинание, целящо да държи под контрол живо същество.  Затова, въпреки сполучливия експеримент от миналата вечер, Вихрен си оставаше малко скептичен. Не че се съмняваше в методите на Зина, в логиката ѝ или  в силата на Алхимията, но се страхуваше, че пропускат нещо.
- Да. С пръчката. Както тогава -  Кражова се разпореди и двамата коленичиха на пода, притискайки длани към чертежа.
 
 
Линиите отново се изпълниха със светлина, която сега сияеше още по-ярко от преди, а може би заради липсата на огън в камината му изглеждаше така. Бяха решили, че нищо не трябва да нарушава концентрацията им, дори пукането на дърветата, подхранващи пламъците. Тъмнооранжевите отенъци плъзнаха от неговата страна като гладни огнени езици и се сляха с нейните индигови нюанси, докато не се смесиха в розовеещо сияние, което се плъзна под дланите му.
Линиите, водещи към центъра на чертежа, бяха останали последните незапълнени, едва след като цветовете им се хомогенизираха идеално по останалите фигури, няколко плахи вълни енергия се насочиха едновременно към центъра заобикаляйки го от всички страни. Струваше му се, че усеща вибрирането на медальона в центъра, сякаш се съпротивляваше и изтласкваше вълни от енергията им назад, обратно към тях самите и далеч от себе си. Дали пък нямаше някаква вградена защита? Не бяха помислили за това…
- Фокусирай се повече, концентрирай енергията към центъра -  говореше Кражова от своята част на кръга, но Вихрен не успяваше да я види добре, отвъд сиянието, изпълващо всичко около него.
 
И все пак се застави да канализира повече енергия, да изтласка до последно всяка капчица сила, останала в тялото му с надеждата, че ще успеят.

@Зинаида Кражова


- Това за какво ни е? -  погледна неразбиращо стъкленицата в ръката ѝ.

Все още му бе трудно да повярва, че  наистина бяха успели с трансмутацията на първия медальон и изобщо, че той се справяше  с някаква форма на магия, различна от заклинания за първокурсници. Остана нащрек, очакваше някоя вийла всеки момент да нахлуе в Общата, получила закъснял сигнал, че някой се е опитал да наруши правилата и да излезе посред нощ. Дали ако се случеше, щяха да му повярват, че е бил той, а не Зина? Или щяха да изпратят белокосата в килиите? Нямаше да го позволи.  Но нахлуването не се случи, а времето си минаваше. Би трябвало този факт да го успокои, но не.
- За сълзите ти -  отвърна с приповдигнат глас Кражова.
- Мога да ги събера директно  върху медальона… -  повдигна златистата висулка от врата си, вече нямаше търпение да я  свали, да изчезне чувството, че го държат на каишка и следят всяко негово действие.
- Но така няма успея да измеря точното количество сол, което ще е необходимо за да въздейства на медальона -  както винаги момичето бе помислило за всичко, отново бе успяла да изпревари Вихрен с няколко крачки, но по някаква причина това не го дразнеше ни най-малко, дори напротив – радваше се, че има кой да компенсира пропуските му,  така имаше по-малка вероятност да допуснат грешка.  А грешките точно в този случай можеха да имат тежки последствия и за двама им.
 
По ножа все още имаше следи от кръвта на Зина. Гледката накара Вокил да изскърца със  зъби. Искаше му се да бе обратното, би предпочел той да е този, който да се нарани, а момичето просто да  пророни няколко сълзи под въздействието на глава лук.  За съжаление, не можеше да размени медальоните им. Просто прие неприятната цена за свободата им и прокара острието през луковата глава, която бяха отмъкнали от кухнята няколко дни по-рано. Приближи двете половини към очите си и стисна зъби, не бе нужно дълго време преди очите му да започнат да сълзят, за разлика от всеки друг път, не се опитваше да сдържа сълзите си, остави ги да се стичат свободно по лицето му, чак до брадичката, където Зина ги причакваше със своята стъкленица. На няколко пъти се наложи да повтаря упражнението с луковата глава, докато успеят да съберат необходимото по изчисленията на белокосата количество. 
- Достатъчно -  изрече тя със своя монотонен глас.
На Вихрен съдържанието  на стъкленицата му изглеждаше малко, някак прекалено малко даже, а имаше усещането, че е очите му са сълзели половината нощ.  Изтри очите си с ръкав и проследи движенията на третокурсничката, докато тя поставяше медальона в средата на чертежа, а след това изля сълзите на момчето върху бижуто.
-  Мислиш ли, че ще имаме сили за две Трансмутации в една нощ? -  попита леко неуверено,  дори първата се бе оказала трудна, може би заради магията или просто някаква защита, не бе достатъчно компетентен, за да знае.

Но Зина щеше да знае, а той щеше да ѝ повярва, каквото и да му каже.

@Зинаида Кражова





Фактът, че някоя бясна вийла не бе влетяла в стаята все още, не означаваше нищо, нито че опитът им бе успешен, нито че нямаше да разберат какво са се опитали да направят и да им наложат наказание по-късно.  Опитваше се да си припомни този факт шестокурсникът, докато поставяше медальона си на масичката в Общата стая. Проклета каишка! Дали жените бяха очаквали, че хлапетата ще се опитат да скъсат оковите, че ще проявят достатъчно смелост и изобретателност или бяха подценили любовта им към свободата? Вероятно бяха подценили изобретателността и способностите им също, след като смятаха обучението им за незадоволително. Изненадани ли щяха да бъдат или доволни от находчивостта им? Нямаше си представа, не искаше да знае, не го интересуваше. Вълнуваше го единствено златната верижка да си остане там, където е, без да призове някоя от русокосите пиявици по петите му.
 
Хвърли последен поглед към медальона с надеждата да  си остане там, където е. Да не си посмял да ме последваш, идваше му да изкрещи не неодушевения предмет, стой си където си, молеше му се на ум.  Открехна леко вратата  към коридора и след като се увери, че там не дебне русокоса жена, направи крачка навън. Пое си дъх и зачака. Стъпка, втора, трета…
- О! -  възклицанието достигна до него, въпреки че бе изречено в Общата стая.
И можеше да означава само едно. Не бе нужно да поглежда към гърдите си, усети допира на студения метал до кожата си моментално. Сърцето му забави ритъма си, бе притаил дъх, докато ругаеше на ум.
- Защо? -  погледна разочаровано  към  белокосата, но тя изглеждаше точно толкова объркана, колкото и той.  Можеше да види как се задействат механизмите в съзнанието ѝ, сякаш малки механични колелца се задвижваха зад смръщените ѝ вежди, знаеше, че на у се опитва да преизчисли малките подробности – грамажът на медальона, съотношението на солта към златото, количеството сол в няколко милилитра сълзи, чудеше се какво е сбъркала, кое не е било в достатъчно количество, защо се е получило с нейния медальон, но не и с неговия…  същите въпроси се блъскаха в главата на Вихрен, опитвайки се да заглушат разочарованието му.
 
Побърза да се върне обратно в Общата стая, преди някой от пазачите да се е появил, за да провери защо е изобщо е навън. Перун да ги порази, дано!
- Да опитаме пак -  предложи с треперещ глас.
Белокосата само поклати глава.
-  Резултатът ще е същият -  бе отворила отново записките си и прелистваше припряно, сякаш търсеше нещо, което бе пропуснала, но как се забелязва липсата на нещо, ако дори не знаеш, че трябва да е там. -  Солта би трябвало да повлияе на златото… да го повреди… -  разсъждаваше на глас третокурсничката.
- Може би е прекалено малко? -  попита обнадеждено, че може би все пак с повече сълзи ще променят нещо.
- Не, пресметнах всичко. Количеството е точно -  изглеждаше убедена в думите си.
- Значи бъркаме нещо друго, защото с кръвта се получи -  жегна го лека завист към сребърното бижу на Зина. -  ДНК-то заблуждава медальона, че е върху теб, дори когато не е…
- ДА! Това е!
- Какво? -  гледаше я опулено и неразбиращо както винаги, но тя май започваше да свиква да му обяснява подробно.
-  В сълзите има съвсем малко ДНК.
 А. О. Да, звучеше логично. Просто им бе убягнало преди.

@Зинаида Кражова





И  десети  бе готов да прави, само да се отърве от проклетата каишка. Всъщност бе напълно готов да повтаря малкият им експеримент, докато разглоби скапания медальон на съставни части или измисли начин да го върже на гърба на някоя вийла. Но вариантът, който бяха измислили със Зинаида макар да не бе сработил от първи път му се виждаше изключително логичен и удачен. Сега, когато всичко изглеждаше наред, а пропускът  бе поправен, Вих отправи пореден поглед км медальона си, който си изглеждаше точно както преди и мислено му заповяда да не смее да помръдва от мястото си.
- Зин, може би е по-добре ти да се прибереш -  колебливо погледна белокосата, тя вече бе рискувала достатъчно, сега бе негов ред.
- Какво те тревожи. -  все така монотонно задаваше въпросите си и рижия би се изненадал, ако някога това се промени.
-  Стъпките отпреди малко -  нямаше смисъл да я лъже, все пак бяха партньори в престъплението, а и тя не беше нито глупава, нито наивна. -  Така и не се върнаха -  Кражова само кимна, беше прав.
 
Намираха се в кула, ако бяха преминали по коридора в едната посока, трябваше скоро да се върнат обратно, просто нямаше къде да отидат, след кат магипортирането в замъка бе спряно, а летежната пудра не действаше.  И сега той трябваше да излезе в същия този коридор, където някой можеше просто да дебне или да се завърне от среднощното си скитане и да ги спипа в крачка всеки момент.  Не му се виждаше добра идея да спипат и двама им.  Ако можеше да предпази поне нея, щеше да се опита да го направи. Вярно е, че вийлите рядко нахлуваха в Общите стаи и това бе сред основните причини все повече ученици да се застояват там в почивните си дни, но бе убеден, че са склонни да нахълтат веднага, ако каишката му подаде сигнал, че нарушава правилата.
- Искам да знам дали работи -  бе всичко, което отговори третокурсничката за притесненията му.  Разбра, че няма нужда да спори. И тя беше права, това бе главно нейна идея, тя свърши цялата работа по проучването и пак тя откри пропускът им. Заслужаваше да види резултатът. Заслужаваше цялото признание, ако това сработеше, защото Алхимията можеше да им отвори още много врати.
- Добре.
 
Ослуша се внимателно за стъпки, но не успя да регистрира ничие присъствие в коридора, преди да отвори вратата, след отваряне положението изглеждаше същото – тъмно и самотно, което не можеше да не го накара да се зачуди къде бяха отишли бързащите стъпки и дали бяха да ученици от някой друг дом.
Моментът на истината. Направи стъпка навън и зачака. Десет секунди, тридесет. Медальонът все още не се бе изстрелял към него.  Разходи се надолу-нагоре по коридора, но ако се съдеше по знакът, който бе направила Зина, бижуто си лежеше на масата.
 
С разполовено от широка усмивка лице, се върна в Общата стая и внимателно затвори вратата, преди да сграбчи Зина в прегръдка. И побърза да я пусне в мига, в който осъзна какво е направил.
- Извинявай, Зин, извинявай -  просто не знаеше по какъв друг начин да изрази щастието си от успеха им. -  Сработи -  каза тихо, но тя вече знаеше, нали?