Общата стая: Сложни проекти

Болката поне не беше постоянна вече.
Усещаше периодично статиката по кожата си. По-силна беше вечер - болката, не Люба. Засилваше се в определен период... По същото време. Но стига никой да не я пипаше всичко беше наред, което... ами повечето й познати бяха гушкави. То не че не бяха зажаднели всички да комфорт напоследък. Коледа наближаваше. Още не бяха казали нищо. Ще ги пуснат ли по празниците? Ще има ли празници? Какво се случваше с родителите? Защо нямаха никакви вести?
Нервите на всички бяха толкова опънати... ако не се случеше нещо щяха да се скъсат.

А той си беше там. 
На тяхното място. Люба отдавна не беше се включвала да учат заедно. Така или иначе се беше сдобила с Ирина. Първите й въпроси бяха за омагьосването. Оказа се че не ставало току-така. И все пак. Можеше да е омагьосан. Можеше и да й се сърди. Не се беше и задържала за дълги периоди в общата стая. Не стоеше много на едно място напоследък. 
От тогава.
За сега все още спеше в болничното. Не искаше да буди момичетата - понякога викаше насън. Но искаше да почне да идва по-често. Липсваха й учебните им сесии. Все още обмисляше дали да хване гората или да се метне от кулата, та може би не беше дори що годе адекватна компания. Е поне поваше да се шегува с идеята. И още не беше избягала! Или сринала. Та да почти цяла седмица в болничното отделение. Ирина спомена, че са идвали хора сигурно и той беше, но ги е отпращала. Няма как да знае, повечето време го проспа. Но й липсваше компанията му.
Той й липсваше.

- Хей. - Като никога поздрави преди да се намести на свободното място. - Много ли изпуснах?

@Игнат Зеленогорски

Отначало му се стори, че му се струва, нямаше как да е тук, толкова време не беше идвала, а той редовно си представяше, че е при него, докато я нямаше и затова... Премигна объркано, готов да се съсредоточи отново в онова, което дялкаше, но Люба продължаваше да е до него, съвсем истинска и очевидно без намерения да изчезва. Искаше да я прегърне, искаше да я докосне, просто за да се увери, че наистина е тук, защото отсъствието ѝ се усещаше болезнено дори сега, когато бе на ръка разстояние и можеше да види как диша, как го гледа, как...ами, гледаше го, а той мълчеше като пукал*.

- Х-хей, ти си тук – естествено, изтърси най-тъпото възможно нещо.
- Тук съм – тя му се усмихна.
- Аз... идвах да те видя, но Цветбер ме отпъждаше всеки път. Не съм добър с никой музикален инструмент, та да бях опитал да го омая, а и най-много да ми беше издърпала ухото...

М-да. Баба Цвета пазеше дверите на подземното царство болничното крило почти като митичното триглаво куче, на което Хадес сигурно викаше „добро момче” и хвърляше кокалчета под масата по време на вечеря. Само той липсвал там, нямал ли уроци за учене. После и една вийла го попита същото, а след нея цъфна и втора. Наложи се да отстъпи и да се върне в общата стая. Това се случи няколко пъти, веротяно би го направил пак, ако сега не се беше върнала.

- Идвал си? – изглеждаше изненадана - Да видиш мен?
- Разбира се – отговори твърде бързо – Мъчно се учи без другарче – опита се да замаже положението – И ако ти трябва помощ за наваксването... Ох, говоря глупости. Много се радвам да те видя отново, Люба. Липсваше ми.

Това можеше и да не го казва, сякаш... Или поне не така нескопосано. Като че ли не можеше да разсъждава трезво обаче, просто беше щастлив, че тя е тук, че изглежда почти невредима, поне доколкото можеше да бъде и че изобщо се сети да дойде при него.

- Аз... направих ти дръжката за пръчка – извади нещо, увито в хартия и ѝ го подаде – Ако ти харесва, мога направо да я сложа.

.:

---

*без да си слага блестящо червило в малката чантичка

Игнат успя да изтреля толкова много, а Люба просто се радваше да го види. Че не й се сърди, че още не се е вясвала наоколо. Или пък малко й се сърдеше? Поне първоначално като я видя и после се върна над работата си така й се стори. Но пък липсвала му е? Трябваше да провери отново Ирина. Сигурна ли беше, че не е омагьосан? Какво пък толкова щеше да му липсва. Тя? Нямаше друга причина да иска да се навърта около нея.
Може би наистина не му се пишеха домашни, а и както им бяха омешани програмите..

- Уау! - Всичките мисли и препускания й изхвърчаха от главата като разтвори хартийката. Дръжката беше толкова детайлна. Това незабравки ли бяха? Толкова мънички и финни. Как изобщо докарваш такова изпипкване на детайлите? Не можеше да е за нея! Нещо толкова красиво и нежно, не й вървеше. Щеше да го счупи! Както унищожава всичко наоколо си - Невероятна е! Сигурен ли си, че искаш да я дадеш на мен? Имам в предвид.. твърде хубава е! Кога успя?

Може би просто е сбъркал! Тази просто я е приготвил за друг и е подал грешния проект. Да разбира се, славейчето е случайност, бюлбюл такъв. Само не забравяй и да си затвориш зяпналата уста. Продължаваше да разглежда дърворезбата. Проследяваше я листче, по листче. Наистина беше толкова хубава. Дори славейчето изглеждаше сякаш всеки момент ще изпърха с криле. Или ще се разпее ей сега както го гледа.

- Защо? - Промърмори го толкова тихо... дори самата тя едвам чу въпроса. Не заслужаваше такива неща. Чупеше всичко наоколо. Защо си хабеше времето по нея. Липсваш ми. Защо изобщо.. защо я очакваше? 
 
И него ли щеше да счупи...

Как така сигурен ли беше, че иска да я даде на нея? Нали на нея я даваше? Най-малкото, беше ѝ казал, че ще я направи, защото искаше, защото... Да не би да не ѝ харесваше? Не, изглеждаше искрено очарована... тогава? О, щеше да стане висок колкото Даргов, преди да започне да разбира момичетата, а Люба... Люба бе един от онези пъзели, за които се чувстваш твърде глупав, но все пак ти се иска да ги подредиш... Но дори най-трудните пъзели с най-многото части са възможни за нареждане, стига да си достатъчно упорит и търпелив. Парче по парче. Може би щеше да успее, може би нямаше.

- Казах ти, че искам да я направя за теб – стана му твърде топло на лицето изведнъж и погледът му сякаш много искаше да се отклони и да застане на безопасно място в някой ъгъл на стаята, но той го застави да си остане в схватка с нейният – Ако не я искаш...
- Не, не, не съм казала това – сега пък я накара да се чувства дискомфортно и тя се размърда, сякаш изведнъж осъзнала, че се е настанила върху мравуняк.
- Ами дай да я сглобя тогава и да не го мислим повече.

Той протегна ръка и Люба постави дръжката в нея, заедно със своята магическа пръчка. Стана му приятно, когато забеляза, че е уцелил разцветката на дървото идеално, при съединяването на двете части, щеше да изглежда така, сякаш винаги са били едно цяло. Едното докосване с върха на неговата пръчка направи „магията” и завършеното творение бе връчено отново на собственичката си, която го заоглежда. Малко му се искаше да гледа и него така понякога... Тръсна глава, сякаш това щеше да прогони опасните мисли, които се въртяха из нея като котки във фабрика за консервиране на риба. Уф, защо му трябваше да прави такова сравнение? Не можеше да понася риба.

Тишината протегна дългите си крайници и направи шпагат между тях. По принцип вирееше доста добре там и обикновено се наместваше доста удобно, когато бяха на едно място. Сега обаче на Игнат му се струваше, че моментът не е подходящ и искаше да я накара да се премести, а в същото време се притесняваше, че ако си отвори устата, ще вземе да изтърси някоя простотия или безполезен любопитен факт (като например, че насекомите също пръцкат) и ще развали всичко. А Люба днес му изглеждаше по-крехка от обикновено, все едно точно сега нямаше сили да поддържа фасадата си на безстрашно и непобедимо момиче. Искаше му се да може да направи нещо за нея... нещо повече от това да ѝ подари някаква резбована дръжка за пръчката. Да каже нещо, което да я накара да се почувства по-добре...

- Знаеш ли, че морските видри се държат за ръце докато спят, за да не ги отнесе течението? – изстреля, преди да успее да се спре.
- К-какво? – сепна се Бюлбулева и вдигна поглед от пръчката си, премигвайки.
- Искам да кажа, че нямам представа през какво преминаваш, но съм готов да ти държа ръката, ако имаш нужда от това... за да не те отнесе течението – ставаше все по-зле – Като морска видра? – Млъкни, бе! – Но не трябваше да звучи толкова... ъгх.

Ако можеше земята да се отвори под него и да си го прибере, щеше да е най-добре.

Може би все пак й беше рано да е сред хора.

Беше на път да се разпадне.
Не смееше да го погледне в очите. Тогава наистина щеше, а имаше хора щъкащи напред назад. Не можеше да понесе точно това. За това се концентрира на ръцете му. А и той сигурно щеше да се опита поне да я успокои.. да я събере. Реката отдавна я беше отнесла, разпръснала на парчета.

Но обеща да не бяга.

- Ела - Не тук. - А-ако искаш де. Не мога да се задържа още дълго тук.

И просто тръгна. Не му даде шанс да й зададе въпрос или да каже нещо. Но се надяваше да тръгне с нея. Искаше.. наистина искаше да хване ръката му, но не беше сигурна дали нямаше да има друг пристъп. Или дали нямаше да се разпадне по средата на общата стая.
Ари тъкмо влизаше през портала.
Не определено не тук. Успя да заобиколи свъсващата се червенокоска с рязка, почти танцувална стъпка и да излезе от обхвата й. Игнат беше на стъпка след Люба, все пак беше тръгнал с нея, и момичето грабна ръката му и го издърпа през затварящата се врата.
Докосна го без да се замисля.
Все пак искаше да дойде с нея. Някъде където нямаше хора. Може би щеше да успее да му каже без да се срине. Статиката пръщеше по нея, но успяваше да я игнорира. Не болеше чак толкова много. За сега. 
Трябваше да стигнат до по-безлюбно място преди да дойде в повече.

Определено не искаше и да се сблъскат с Ари от всички възможни хора. Не и точно сега.

Арина и Люба не бяха ли нещо като най-добри приятелки или каквито там се наричаха момичетата? Последната обаче явно не искаше или не можеше да говори с Орлова поради някаква причина и Орлова остана зад гърбовете им, когато двамата излязоха от общата стая. Имаше чувството, че трябва да каже нещо на съученичката им, да се извини, задето си тръгваха така скорострелно, но никакви думи не идваха и стаята също остана зад тях. Естествено, че следваше Люба, най-малкото тя все още го държеше, което... Нямаше да мисли за това сега, нищо, че топлината от нейната ръка сякаш течеше по неговата и отиваше право към сърцето му.

Хлътнаха в една отдавна неизползвана класна стая, която бе превърната в нещо като склад. Търкаляха се пергаментови свитъци и мастилници, разни учебници и помагала бяха нахвърляни в неспретнати купчини, а половината чинове бяха струпани в дъното на помещението. Сякаш някой си бе освободил място, за да се упражнява, но дали в правене на магии, в танцуване или нещо съвсем различно от предположенията му, нямаше как да каже. Дори не знаеше защо развива теории в главата си, след като реално не го интересуваше. Навярно напрежението го тласкаше към такива размисли, а от него имаше в изобилие, най-вече защото придружителката му все още не беше проговорила. Може би и това място не беше подходящо или пък имаше нужда от време да си събере думите? Може би трябваше да я попита за Арина? Не, не му влизаше в работата да се бърка в отношенията им...

Пред него Люба си пое дъх, сякаш тръгваше на дълъг път без да го е планирала или имала време за подготовка, въпреки възможните опасности, които вероятно щяха да я дебнат. Сигурно такъв дъх си поемаха хората, преди да излязат на арена, където се очаква от тях да се бият до смърт, разчитайки само на двете си ръце. Сякаш събирането на въздух добавяше някаква невидима броня, която не можеше да защити носещия я физически, но му даваше някаква сигурност, малко кураж, капка надежда...

- Случи се в Слънчевия коридор... – изрече накрая момичето – Не успях да се измъкна този път, бяхме с Ари и той...
- Кой той? – несъзнателно започна да прехвърля имена и лица в мислите си в опит да ги навърже едно с друго.
Тя поклати глава.
- Използва Круцио срещу мен и аз...
- Какво? Кой... Люба? – ръцете му се свиха в юмруци до тялото, после се отпуснаха и след това отново се свиха. За когото и да говореше, щеше да го намери и да му отнеме магическата пръчка със сила и после да му счупи пръстите един по един, бавно и мъчително, и след това...  – Люба?

Но тя изглеждаше като да се мъчи с всички сили да не се разпилее на парченца, можеше да види как трепери, как лицето ѝ отразява някаква фантомна... или не чак толкова, болка. Как... Изглеждаше толкова мъничка тук и сега, че искаше да я вземе в шепата си и да я прибере в джоба пред сърцето си, където да я пази в безопасност. И в същото време не беше само това, беше още чиста сила, която можеше да изригне във всеки момент като природна стихия и да не остави нищо след себе си, освен разруха. Най-много беше Люба, която имаше нужда от... от нещо. Може би това нещо не беше точно той, но го беше избрала, беше го довела и сега трябваше да бъде... какво трябваше да бъде, което да е най-полезно за нея?

Тук.

Когато отново отпусна все още свитите си юмруци, ноктите му бяха оставили болезнени полумесеци в меката част на дланите. Ръцете му се разтвориха и застанаха встрани от раменете ѝ като два въпроса, увиснали край тях и готови да се махнат във всеки момент.

- Искаш ли...?

Да ти бъда вълнолом и да се разбиеш в мен, вместо наоколо?

- Н- не е добра идея - Никак даже. Макра и да искаше. Прегръдка в момента може би щеше да я докара в друг епилептичен пристъп, а Ирина не беше на близо. А толкова, толкова много искаше. Всяко малко фибърче във нея искаше само и само да се завре в него, да се скрие и да чака кошмара да мине. Защото си беше просто това. Поредния кошмар. А Игни сякаш беше последния лъч светлинка. Защо бягаше от другите, но не и от него? - Все още има остатъчна енергия.
- Кой?
- Не.
- Как така не? - Не го беше виждала и толкова.. сериозен не беше правилната дума. Ядосан ли беше? Не можеше да го погледне в лицето, камо ли в очите. Избра си точка на пода, безопасна прашинка. Не емоциите, които застрашаваха да я залеят и удавят. - Кой го направи, Люба?
- Вийлите ни настройват достатъчно един срещу друг. - Ако той реагираше така.. другите. Определено не трябваше да им казва. Въпреки че Арина можеше и да го направи. Като нищо щеше да стартира този пожар. - Беше по.. команда.

Пое едната му ръка със своята и вплете пръсти с неговите. Можеше да не може да поеме прегръдката чувствата му точно сега, но... Не след това, което беше станало с... Не. Не можеше да го поведе натам, не беше чак толкова егоистична. Нямаше нужда вийлите да съсипват още един човек. 
Опита се да го пусне. Да дръпне обратно ръката си.

Да се пусне обратно по течението и да се отдалечи.

Но той я задържа.
Не я пусна.

Уважаваше границите, които поставяше Люба и не би се опитал да ги прекрачи, но това беше безопасно... да държи ръката ѝ, да усеща колко е студена в сравнение с неговата, да я държи... По някакъв начин, какъвто и да е. Имаше чувството, че ако я пусне, тя просто ще изчезне и той ще остане сам в тази стая, продължавайки да гледа мястото, на което е била до преди секунди. Разбира се, пръстите му не стискаха нейните, тя можеше да се освободи по всяко време, стига да искаше. Дано не искаше.

- Не бягай от мен, моля те. Няма да те тормозя да ми споделяш неща, ако не искаш, няма проблем, просто... – просто искаше да отмъсти за нея, макар и да знаеше, че това не е разумно, беше първичен инстинкт да защитаваш... не своето, тя не беше негова, просто да защитаваш някого, за когото ти пука.

Много внимателно Игнат разплете пръсти от нейните, вдигайки все още прилепените им длани нагоре, сякаш след малко щяха да започнат някой танц, подходящ за бална зала. Вместо това се загледа в малката разлика в дължината на пръстите им в негова полза, в това как идеално си пасваха, колко много отиваше на нейната ръка да бъде срещу неговата. После очите му намериха тези на момичето, които до сега го бяха следили, като че ли се чудеше какво още ще направи той. Усмихна ѝ се. Не можеше да предявява претенции към нея, към крайниците ѝ, към времето ѝ и го знаеше прекрасно, но в този момент просто бе хубаво да е тук, да бъдат тук, двамата.

Може би винаги щеше да е така с нея. На една ръка разстояние, без да може да я вземе и притисне до гърдите си. Без да може да я поиска за себе си. Без да може дори да си представи какво би изпитвала тя към него, хипотетично, ако изобщо изпитваше нещо повече от приятелски чувства.

Сега обаче, в този момент, можеше да държи ръката ѝ. Можеше да гледа дланите им, нейната вече се беше стоплила, благодарение на неговата топлина. Можеше дори да вземе тази длан в едната си ръка, а с пръстите на другата да „рисува” неща върху нея. Нищо особено, просто проследяваше линиите с показалец и от време на време чертаеше окръжности.

И това му стигаше.