Панаир на суетата: един кратък танц

Зоопаркът звучеше интересно.
Но идеята я натъжи.
Нямаше да я заведе. Дори и да се заблудеше,че искаше да ходи където и да е с нея. Все пак просто я тормозеше. 
Забавляваше се на нейн гръб.

- Всъщност ако ще следваме етикет, не трябва изобщо да се гледаме докато танцуваме. Не е прилично. - Гледаше назад от движението им, както беше всъщност изискването за танца, не че той го следваше дословно. Усещаше неговите очи да прогарят пътя си по врата й. Не искаше да ги среща директно. Маришка беше виновна! - И дясната ти ръка е твърде надолу. Палецът ти не трябва да е по ниско от ребрата ми.
- Там е. Ти си твърде мъничка.
- Е нямаше нужда да я сваляш по-ниско, за да го покажеш.
- Погледни ме.
- Очния контакт е за кръчмарски танци - Усети изръмжаването му преди да го чуе. Нямаше да направи нищо на приема нали? Хвърли все пак плах поглед нагоре, без да си измества главата, усмивката му беше нахална - Защо си тук?
- Бях поканен. Вихрен.
- Ъгх, Вокил не може ли да си гледа работата и да ме остави на мира.
- До колкото знам, ти си тази, която си вре нослето, където не трябва.
- Да вземе да ме избягва малко! правя се на кон с капаци до колкото мога! - Ръката й, която висеше на рамото му полетя да прикрие устата й. Не трябваше да го казва това. Заби зъби в езика си и челюстта й се стегна. Изобщо не трябваше да го казва това, да не говорим, че повиши леко тон. За щастие никой не беше видял или чул излиянието.
- Я пак?
- Не.

Ето го пак. Щял да я води... защо изобщо се залъгваше, че тя може да отиде. Че има избор в това дали да отиде. По лесно й беше да си каже, че е под нивото й... От колкото да признае, че наистина й е интересно да види какво представлява. 
В килер щял да я наблъска.
И като го направи - няма да излезне от имението, поне не и на едно парче. Ако изобщо намери килер, де. Огледа вратите по коридора, по който се движеха. Други приемни зали, библотека, офис... на този етаж нямаше да намери килер. Нито на горните. 

- Тук.
- Това не е стаята ти, коте.
- Може да не те харесвам, Даргов, но не ми се ходи и на погребението ти. - Беше го вкарала в не много голяма зала за пушене. Далеч от приемната за вечерта. Близката най-вероятно вече се ползваше - Пък и се съмнявам да ти се катери до четвъртия етаж.
- Като че ли някой ще раз..
- Вееси, - Появата от нищото на домашното духче секна тирадата на високото момче и той се дръпна стреснато. Може би забравяше, че се намира в домът й. Не че приличаше много на дом - донеси, ако обичаш, питие за господин Даргов.
- Да, госпожице. - Малкото същество изчезна отново с тихичък пукот.
- Е? Тук може да пушиш. - Подхвана отново, посочи с ръка масата където беше и кутията с цигари и керамичния пепелник. Докато петокурсника се обърна вече седеше и чаша с кехлибарено уиски, перфектно охладена. Духчето не се появи като я донесе - Благодаря, Вееси.

За лъжи чувала ли си.
Беше наивен. Лилиян нямаше този лукс. Не и в този свят. Не и в този живот.

- Кога да ми залипсваш, Даргов? - Мъничко да, но нямаше да му го каже. Скоро всичко щеше да й липсва. Думите на майка й от преди час все още кънтяха в главата й. Беше учудена, че изобщо й позволи танц със мъж... в предвид ситуацията. - Появи се сам в дома ни домът на Кардамови все пак, не нейният два дни след като последно се видяхме в Мунга?
- Това не е отговор.
- Много да. - Наблегна на сарказма, като приседна на облегалката на фотьойла му. Трябваше да помоли Вееси после да я почисти от дима - Не мога да живея без гадните ти цигари.
- Да не би да хапеш, коте?
- Само за теб. - Което... еми вярно си беше. Никой друг не се опитваше да говори толкова дълго с нея. Освен Маришка, но тя просто обичаше да има кой да я слуша. - Нямаш си никаква идея как се движи... тази част на света. Нямам опцията да излъжа. Всяка една грешка се наказва жестоко. Не може да имам добри оценки, защото ученето ми е ненужно. Не и лоши, защото не може да презентираме малоумие. Спортът е непристоен, хобитата - загуба на време...

Собствената й тирада я ядоса. Грабна цигарата от ръката му - не й се ставаше за друга, и си дръпна леко. Не му я върна.

Защо ли се беше разплямпала толкова? Той беше тук само да я тормози все пак.
Не е като да му пука.

"Не е ли чудесно, мила. Шарков! Разбира се не най-големият - той така или иначе е на път да бъде отлъчен, предателят. Но наследникът!"
Десет години по-голям от нея.
Дори нямаше да изчакат докато завърши.

Това, че Даргов дори не можеше да си представи... светът му не беше чак толкова лош. Не беше само въпрос на позиция в обществото. А какво правиш за да я държиш.  Какво правиш, за да не позволяваш нищо да не опетни имиджа.

Не си златна птица в клетка, не си на куче на синджир.

Не е ли?
Точно така се чувстваше. Особено днес.
Най-накрая виждаше клетката. За пръв път. Късно. Подаваха я от един човек на друг.

Гласът в ухото й.
Устните му на врата й.
Дори не успя да регистрира какво я пита, толкова много въпроси, а ниският му глас плъзгащ се по врата й я накара да потръпне. Да се сгуши повече в него. Целуни ме. Защо сочеше врата си? Докосна плахо с пръсти мястото и ръката й се плъзна нагоре към лицето му. Не се дръпна от допира й. Толкова беше топъл, толкова по-голям. Особено като я беше сгушил така.
Не го харесваше. Никак даже, караше я да се чувства.. странно. Но не искаше момента да свършва.
Не искаше и да се връща в залата.
Опита се да отведе лицето му надолу. Нали искаше целувка? Когато най-накрая последва ръката й допря устни до неговите. Така беше по-добре. Предпочиташе първата й целувка да е с него. Не... не с какъвто и да беше жениха й. Усети усмивката му под устните си.

- Това не е целувка, коте.
- Как така?  - Погледна го объркано в очите, беше се отдръпнал мъничко, колкото да го каже и дъхът му да я погали.
- Не е.
- Покажи ми тогава.

Още.

Опита се да се намести в скута му, проклетата рокля ставаше само да стоиш прав и да направиш някоя друга крачка. Не да... не за каквото и да беше каквото те правеха. Пречеше й просто да се разтопи във него.
А малко й оставаше за това. Устните й бяха изтръпнали, лицето й горещо. Дори пулсът й се беше качил в ушите, а дъхът й не стигаше, просто защото беше забравила да прави две неща едновременно. Това ли беше целувка? Дори и разделени усещаше вкуса на тютюна по устните му. Искаше още. Но той не помръдваше.
Гледаше я.

- Може ли още?
- Ела и си вземи, коте - Можеше ли наистина? Просто да си вземе. - ела и си в...

Не изчака втората покана до край. Приближи се леко и отново допря устни до неговите. Ами ако размислеше? Искаше още, не да спира. Не можеше ли по-близо? Ръката й, която беше на челюстта му, се плъзна леко назад и се зарови в косата му, преди да се усети и другата й се присъедини, в някакво неосъзнато желание да го приближи още. Още. По-близо. Тихичко стенание се чу в стаята. От къде ли дойде? Не беше от него със сигурност... от нея ли беше? Не разбираше какво е. Или какво точно усеща. Знаеше, че й харесва. Просто повтаряше движенията, които й показа, но все още искаше и още.
Не й стигаше.

Ела и си вземи.

Гризна го леко, но замръзна при звука който той издаде. Звучеше толкова... Грешка ли направи?

Ръката му беше огромна на крака й. Топлината му сякаш се разливаше по цялото й тяло.
Но.
Но защо?
Защо. Защо му трябваше да я връща в настоящето? Не искаше да се връща... чакай. Беше ги чул? Е това определено рязко я върна от където и да се беше засилила. Ама той наистина ли я преследваше! Щеше да убие Боршош.

- Е..? 
- Не искам.. - Лицето му се смръщи и тръгна да си отваря устата, сякаш очакваше да е поредния отказ от нея. Но Лилиян не беше приключила. Макар и да й беше трудно да го каже - .. не исках, първата ми целувка да е на уредена сватба.
- На какво?
- На уредена сватба. - Буцата в гърлото й прерастваше в яд. Дори не беше златна клетка. Беше такава само от външната страна. Може би ако се блъскаше в стената.. щеше да си приключи мъката по-бързо. Но не беше честно да въвлича и него, въпреки че Той я покани да го направи. Да си вземе. - Какво беше онова, че не съм птица в клетка?

Всеки път като поискаше нещо.. или биваше унищожено, или отнето. И този път беше твърде късно. Да иска каквото и да е. Още? А дори не искаше него конкретно или искаше точно него? Той просто не я оставяше на мира. Даваше й напразни надежди. Щял да я води на зоопарк, на кръчма. Като че ли някога щеше да излезне където и да е.
- Просто.. просто ме излъжи пак. Как ще ме водиш на този "зоопарк". - Беше забила нокти в собствената си длан в опит да разсее безсилието. Е ако следваше.. примера на майка си сигурно имаше две години да се научи да се владее наистина. Нямаше да изчакат да завърши - Какво друго има там?

Лъжеше толкова хубаво. Нямаше си и идея какво бяха и половината неща които й кажа. Захарен памук звучи като магия, а пък не помнеше кога последно беше виждала плюшена играчка. Не че имаше много, но къде отидоха нейните?
Не пое цигарата, но сгуши глава обратно под неговата.

В какво го забъркваше?

Ясно беше, че няма как да стане, който и да е от "плановете" му. Нямаше да пробва нали? Не беше чак толкова глупав. Пък и от какъв зор щеше да се поставя себе си в опасност само да я развежда наляво надясно. Или може би все още не осъзнаваше, колко лошо би било неговото положение? Трябваш да се върне на приема преди майка й да реши да провери наистина фамилията му. 
Прав беше.
Можеше да лъже. Ето, че го направи тази вечер. И още колко повече - избягвайки да спомене каквото и да е за него. Защо? Не искаше да му направят нещо? Въпреки че я тормозеше... а сега просто й обещаваше лъжи. Надежди.

- Трябва да тръгваш. - Можеше да каже, че й е станало лошо. За това се е оттеглила от бала. Не. Вееса сигурно щеше да каже какво е станало. Трябваше да го накара да си тръгне преди, елфа да бъде попитан. Тя щеше да си отнесе наказанието, за лъжата... за това тук. Какво повече можеха да й направят? Нямаше нужда да бере и той проблеми. Ако го хванеха тук обаче... - Изобщо от приема. Преди майка ми да реши все пак да провери фамилията ти.
- Гониш ли ме, коте?
- Даргов..