Панаир на суетата: в градината.

Вихрен Вокил: Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"; Галеони : 111
Ниво :
Статистики :
Сила: 42
Издръжливост: 26
Интелигентност: 42
Ловкост: 32
Магия: 42
Късмет: 38
Бобчета :

Post n°1

Панаир на суетата: в градината.

by Вихрен Вокил Сря Авг 30, 2023 5:17 pm

@Ина Янакиева

Докато лавираше ловко между гостите на приема, раздаваше щедро фалшиви усмивки и кимвания за поздрав, Вихрен си налагаше да се движи бавно, за да не привлича излишно внимание. Всяко рязко движение тук би въздействало на присъстващите както кръв на акули - сигнал, че нещо не е наред и покана да се нахвърлят върху плячката си. Постара се да избере заобиколен път, вместо да се засили директно към вратата. Усещаше треперенето на Ина до него, искаше му се да я прегърне и да я успокои. Но не можеше да си го позволи, не и пред всички тези хора. Би скандализирал цялото семейство.

Стараеше се да не му личи колко е изнервен от присъствието на Ина, да се усмихва, въпреки изгарящия го гняв към Орлова. Кой нормален човек води приятелите си в гнездо на пепелянки, особено ако тези приятели са любимата плячка на хищниците? Още няколко метра до лелеяната врата, само няколко усмивки и кимвания, може би дори чаша шампанско за из път, а после щеше да може да си поеме спокойно дъх, щеше да е малко по-безопасно.
- Рен миличък! - гласът проряза въздуха като бръснач, върху лицето на Вихрен се изписа болезнена гримаса, която той побърза да замаскира с приветлива усмивка, когато се закова на място и бавно се завъртя в посоката, от която дойде името му. - Ето те и теб!
- Мамо - усмихна се на жената, която го бе повикала. - Мария-Антоанет, срещата с Вас винаги е радост за очите и сърцето - поздрави учтиво домакинята на приема, която придружаваше майка му. - Прекрасен прием, както винаги! - усмихваше се мило.
- Мария-Антоанет тъкмо ми казваше, че си започнал да играеш куидич! - продължи въодушевено майка му.
- Така ли? - процеди през зъби Вокил, хвърляйки крив поглед на Лилиян, чието присъствие до сега бе игнорирал. Май занапред нямаше да ходи на приеми без Даргов, поне докато малката клюкарка не престане да го включва в семейните си доклади.
- Ти защо не ни съобщи?
- Ако правилно си спомням, споменах за проблеми с комуникацията - натърти на последните думи, защото подробно бе разказал как вийлите не са им позволявали да пишат на семействата си.
- Но е толкова хубаво, че с Арина имате общи интереси! - не секваше ентусиазмът на майка му. - Орлови са много добро семейство - усмивката на лицето ѝ ставаше все по-широка, а Вихрен имаше усещането, че го е зашлевила с думите си. - Въпреки Арина, разбира се - изражението на жената внезапно се промени, но после бързо премина отново в усмивка.
Вихрен усети, че ръката на Ина се стяга около неговата, сякаш цялата се бе напрегнала при споменаването на Орлова, което бе нормално след като са приятелки.
- Арина също е чудесна - отвърна на острата реплика по-вежливо, отколкото му се искаше. - Трябва да я видиш как играе куидич.
- Чудесно е, че мислиш така - намеси се в разговора и Кардамова. - А коя е тази млада дама с теб? - двете жени измериха с поглед русокосата девойка и Вокил подозираше, че на Ина ѝ се иска да се скрие някъде.
Постави свободната си ръка върху нейната, там, където го държеше над лакътя, без да спира да се усмихва любезно на домакинята.
- Ина е приятелка на Ари, получи главозамайване от великолепието на Вашия дом и бях помолен да я изведа да си поеме глътка свеж въздух в приказните Ви градини, госпожо - издекламира на един дъх цялата лъжа, за да се приключи колкото се може по-бързо. - Моля да ни извините - кимна елегантно към двете жени и тръгна отново към страничната врата, водеща до градината.
Не смееше да погледне Ина, страх го беше да си представи дори какво би могла да си помисли за него след всичко чуто. Как щеше да ѝ обясни? Тя не познаваше правилата, по които се движеше неговият свят.

Свежият вечерен въздух в градината не бе единствената причина да започне да диша по-леко. Далеч от всички погледи, които непрестанно да ги следят можеше да смъкне маската и отново да бъде просто себе си - без задължения, без обществено положение и социална йерархия да го разделят от всеки друг човек. Огромно бреме бе паднало от плещите му извън онази зала.
Щом се озоваха навън усети как Ина отдръпва ръката си от неговата. Не я спря. Разбираше я. Но не успя да устои на импулса да я притегли в прегръдката си.
- Съжалявам за всичко това - прошепна почти в ухото ѝ. - Не знам как на Арина изобщо ѝ хрумна да те доведе на този фарс… - защото това бе една голяма част от живота му: фарс. Театър, който бе научен да играе още от дете.

Ян Маджаров, Яна Вълканова, Ела Благоева, Люба Бюлбулева, Ина Янакиева and Алина Старков харесват този пост.

Ина Янакиева: Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"; Галеони : 230
Ниво :
Статистики :
Сила: 74
Издръжливост: 86
Интелигентност: 90
Ловкост: 90
Магия: 104
Късмет: 72
Бобчета :

Post n°2

Re: Панаир на суетата: в градината.

by Ина Янакиева Сря Авг 30, 2023 6:58 pm

Аромата му я обгърна точно като ръцете му и за един кратък миг бе сигурна, че може да се изгуби в него. Както всеки път. Да скрие лице в гърдите му, да докосне косата му, да погледне в очите му и да знае, че всичко щеше да е наред. Светът можеше да се разпада около тях, но тя щеше да бъде в безопасност, защото бе с него.
Но това бе само миг, само един кратък миг, защото всичко случило се през последните пет минути отново я връхлетя. Разтърси я вътрешно и предизвика нови сълзи в очите й. Поредните.
Усети как ръцете й искат да се обвият около него, но дори не се повдигнаха. Стояха си до тялото й, докато не се насили да се дръпне от него и да развали прегръдката за която бе копняла толкова много. Бе болезнено, тъжно, унищожаващо. Но имаше толкова много въпроси..., а разговорът с двете жени бе повдигнал още.

С кой въпрос обаче трябваше да започне? Кое е момичето? Защо си тук с нея? Защо се държиш така? Срам ли те е от мен?
Това бе само малка част от всичко с което се бореше Ина в момента. И за да проясни съзнанието си тя направи две крачки назад, отдалечавайки се съвсем леко от Вихрен. Това, което видя в очите му и на лицето му почти разби сърцето й. Имаше гняв, но имаше и болка. На устните му нямаше усмивка, те бяха почти права линия.

- Ина... кажи нещо, моля те. - какво можеше да му каже? Искаше ли изобщо да бъде тук с него в момента? Не бе сигурна. Все пак тя бе „приятелката на Ари на която просто й е станало лошо“, а не неговата приятелка. Неговото момиче. Отново ли бе разбрала грешно? Дали пък собствените й чувства, които бяха станали твърде силни последните месеци, не си играеха някаква шега с нея? Може би всичко бе изцяло в нейната глава?
- Срам ли те е от мен? - прошепна русокоската, като най-сетне се насили отново да го погледне и този път да задържи погледа си върху неговият. Насилваше се обаче и да не го прегърне, защото в ръцете му винаги намираше убежище. Сега бе като едно уплашено зайче останало без дом, зайче чиято хралупа бе развалена от лоши лелички с красиви рокли и напудрени носове. Защото... защото тя не принадлежеше на неговият свят. Свят на фалшиви усмивки, префърцунени думи и любезности, изречени без грам чувство. Не биваше да идва, той също не я искаше тук. Бе го нарекъл „фарс“... може би така си и беше. Но не променяше фактите - не я представи пред майка си, надали и някога би. Тя му бе под нивото, под нивото на Вокил. И бе тук с друга. Която и да бе тя.

Същата онази ревност, която се бе появила в нея по-рано отново надигна глава. Нагло измести тъгата и болката и накара бузите й да се зачервят. Искаше да знае отговора и на този въпрос. Трябваше да го знае.
- И коя беше тя? Защо... защо си тук с нея? - думите отново излязоха от устните й с прошепване, а Вихрне можеше да види и усети болката й. Несигурността й. Дори ревността й от лекото съскане, което все пак се бе появило в това кратко изречение. - Знам, че не принадлежа към твоя свят. Знам го от момента в който ме прегърна за първи път..., но не съм очаквала ,че ...
Че какво? Ще бъде тук с него да води този разговор? Че двамата всъщност ще стигнат толкова далеч с чувствата си един към друг? Че ще го допусне толкова дълбоко в сърцето и душата си по какъвто и да е начин? Приятелски, любовен...
- Не съм очаквала , че ще те видя с друга... зад гърба ми? - усети се като въпрос, а не беше. Не би трябвало да бъде. Фактите бяха факти. Бе го видяла нагледно. Но, ако преглътнеше ревността си, ако преглътнеше дори и малкото си гордост и появилата се болка, Ина щеше да осъзнае, че Вихрен не бе щастлив. Не бе себе си тук. Нито веднъж не бе дарил някого с истинска усмивка. Нито веднъж не изрече нещо с нормалният си тон, както преди малко с нея. Дори с онова момиче, той не бе щастлив.

Точно в този момент обаче не го виждаше. Всичко сякаш се бе свило и представляваше просто една права (при това къса) линия ,а не триизмерен образ. Сякаш нямаше друг вариант освен единственият в главата й... Май винаги прибързваше със заключенията си.
- Спри за момент! - Вихрен я бе прекъснал преди тя да успее да каже още нещо, каквото и да е. Гласът му обаче нито бе рязък, нито груб. Нито с покачена октава. Явно имаше доста какво да каже по въпроса, докато Ина стоеше и го гледаше, обвивайки ръце около тялото си, копнеейки за прегръдката му отново. Беше топла, беше приятна, беше той.
Сигурност, любов, щастие...
Всичко, което искаше бе пред нея, а сякаш не можеше да го има. Ако изобщо някога го бе имала. Отново усети как й се плаче, как очите й се пълнят със сълзи. Беше такова бебе! Мразеше се заради факта, че бе толкова емоционална. И то тук пред него.
Погледна настрани, като леко се усмихна сякаш да прикрие всичко това и избърса една сълзичка която се бе спуснала по бузата й.
- Не трябва да те задържам... сигурно си имаш задължения. Дамата ти те очаква, а и би било скандално да те отмъкна за себе си за по-дълго... майка ти и без това не изглеждаше особено щастлива, че ме придружаваш тук. - не го остави дори да се изкаже, а започна да говори глупости, както всеки път когато бе притеснена.
- Казах да спреш за малко. - той направи крачка към нея, а от гърдите му се изтръгна една тежка въздишка, докато погледите им отново се преплетоха, а единственият шум в нощта около тях бе далечната мелодия на музиката и няколко щурци, станали неволни свидетели на малкият им драматичен момент.

Яна Вълканова, Вихрен Вокил, Ела Благоева and Лилиян Кардамова харесват този пост.

Вихрен Вокил: Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"; Галеони : 111
Ниво :
Статистики :
Сила: 42
Издръжливост: 26
Интелигентност: 42
Ловкост: 32
Магия: 42
Късмет: 38
Бобчета :

Post n°3

Re: Панаир на суетата: в градината.

by Вихрен Вокил Нед Сеп 03, 2023 7:15 pm

@Ина Янакиева

Погледът й в този момент му причиняваше повече болка, отколкото биха могли да го направят всички тъмни проклятия на света взети заедно. За първи път откакто я бе срещнал, Вихрен почувства как нещо вътре в него се пропуква. По безброй причини, докато растеше бе свикнал да вижда разочарованието в очите на близките си и в даден момент то бе спряло да го наранява. Бе изградил имунитет, както срещу болест, атакуваща постоянно тялото. Но в очите на Ина… да разочарова нея бе толкова немислимо, толкова недопустимо… че дори мисълта за това му причиняваше почти физическо страдание.

Думите ѝ. Всички тези думи, изречени по негов адрес... Възможно ли бе да са само пристъп на безсилен гняв или наистина ги мислеше? Вярваше ли, че е чак такъв мерзавец? Всичко, в което го обвиняваше му се виждаше абсолютно немислимо, но ето, че тя може би наистина бе способна да повярва в тези неща за него от видяното само за няколко минути на противния фарс. И той… такова впечатление ли бе оставил? Какъв човек беше всъщност той самият, след като можеше толкова лесно да бъде обвинен във всичко изброено от Ина. Осъзнаваше разликата в перспективите им и колко различно може да изглежда видяното преди малко през различните призми, особено ако гледащият е външен човек, който не е запознат с лицата на присъстващите и отношенията им. Не му се беше налагало да гледа нещата отстрани досега. И все пак не бе способен да позволи нещо да го задържи далеч от нея.
- Моля те… - промълви съвсем тихо. Направи още една стъпка към нея и скъси разстоянието достатъчно, за да я притегли отново в обятията си. - Просто ме изслушай. Отново. Както го направи, когато си мислеше, че тормозя деца - припомни ѝ първия ден, в който се бяха срещнали.

Вихрен знаеше, че между тях, между световете, в които живеят има пропаст, че собственото му семейство е изкопало такава около себе си, допускайки само една малка прослойка от себеподобни в социалния си кръг. Но до този момент не си бе давал сметка за размерите ѝ и колко трудно може да се окаже преодоляването ѝ. Не се бе замислял дали е способен да поведе или да спечели тази битка срещу семейството си, не му се бе налагало, след като почти нямаше приятели. Но сега нещата се бяха променили. Твърде внезапна промяна, за която момчето не бе подготвено. Беше объркан. Беше изплашен. Страхуваше се да не изгуби художничката, заради семейството си. Страхуваше се, че за него няма правилен ход в създалата се ситуация, защото както и да постъпеше, все щеше да изгуби нещо. А не бе готов. Липсваше му малкият им защитен свят в Мунгав, където бяха недосегаеми за всички тези разделения.

Откъде трябваше да започне? А, да, от първият въпрос, който изстреля тя. Защото зададени по този начин въпросите наистина се усещаха като куршуми, изстреляни срещу него… Отпусна прегръдката си, за да обгърне лицето ѝ в шепи и да я накара да го погледне в очите.
- Не се срамувам от теб, страхувам се за теб - изрече съвсем тихо. - Ти не познаваш онези хора вътре, но аз съм израснал с тях. Те се мислят за богоизбрани. Ако не си чистокръвен поне до девето коляно, нямаш високо положение в социалната или обществена йерархия, значи не си им на нивото. И няма да се посвенят да ти го покажат по най-демонстративен начин - все още не можеше да повярва, че Арина я бе хвърлила в басейна с акули, без изобщо да я подготви какво да очаква. - Не искам да преминаваш през това - а там, вътре, не можеше да я защити, ръцете му бяха вързани от изискванията на етикета и семейната репутация, която трябваше да пази. Но всичко това му изглеждаше прекалено сложно за обяснение на човек, който не е израснал в неговата среда. - А преди малко… нямаше да постъпя така, ако не се налагаше… и ужасно съжалявам - че семейството ми са проклети снобари си остана неизказано, както и това, че вероятно щеше да си има проблеми, ако решат, че е в “неподходяща” компания.

Ела Благоева, Ина Янакиева and Лилиян Кардамова харесват този пост.

Ина Янакиева: Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"; Галеони : 230
Ниво :
Статистики :
Сила: 74
Издръжливост: 86
Интелигентност: 90
Ловкост: 90
Магия: 104
Късмет: 72
Бобчета :

Post n°4

Re: Панаир на суетата: в градината.

by Ина Янакиева Нед Сеп 03, 2023 11:46 pm

Когато я притегли обратно в обятията си, Ина не се дръпна. Не силите да го направи, а и не искаше. Сгуши се в него и обви ръцете си около кръста му, като слушаше как бие сърцето му. Първоначално бе силно, но после започна да се успокоява. Сякаш това, че тя бе в ръцете му му помагаше по някакъв начин.
Дори когато я пусна, тя остана с ръце около него, като го гледаше в очите. Сините очи, които винаги я караха да се усмихва...,но точно в момента предизвикваха и едни несигурни чувства в нея. Продължаваше да бъде объркана, затова слушаше. Надяваше се думите му да внесат някаква светлина в обърканият й вътрешен свят.
Гледаше го и слушаше, докато някъде на заден фон музиката в залата се смени на нещо доста по-живо и раздвижено от валсовата преди това. Беше туист, но на русокоската този стил не й беше известен.

Потрепери заради повея на вятъра, който се бе появил от никъде, но това в момента не беше сред нещата за които мислеше. Можеше и да замръзне тук с него, нямаше да я интересува... беше тук с него, това бе всичко което имаше значение... и думите му, разбира се.
„Страхувам се за теб“.
За нея? Но защо? От какво? От това как тези хора щяха да я третират? Май вече се бе видяло, че някои от тях – и то майка му – не я намираха за достатъчно значима. Жената до края на вечерта нито щеше да помни името й, нито лицето й. Ина щеше да си остане една от много, заблудено девойче на което се е отдала възможност да види този лукс в който живееха те, аристократите. Старите магьоснически семейства. Пълен с блясък, злато и фалш.

„Ужасно съжалявам.“ , думите сякаш се забиха в нея като чук. Не това търсеше от него, не търсеше извинения, искаше обяснения. Искаше да разбере защо... защо той бе тук с друга? Но май и защо никога не бе говорил за всичко това. За семейството си и начина по който бе отраснал.
Отмести поглед от него като се огледа сякаш търсеше място където може да го заведе, да бъдат далеч от къщата, да са само двамата. Където никой няма да може да ги намери и прекъсне.
Целуна бузата му и хваната ръката му, поведе го.. на някъде. Просто по-далеч от онова нещо пълно с хора, които не бяха симпатични на нито един от тях, очевидно.

- Ина... къде ме водиш? - тази игра не я ли бяха играли вече. Нямаше ли й доверие? Но нима тя му имаше? Бе се усъмнила в него твърде бързо тази вечер и вече започваше да съжалява. Защото нейният Вихрен, който нямаше общо с онези сноби, никога не би я наранил.
Тези мисли ставаха по-ясни в главата й, колкото повече се отдалечаваха, докато музиката вече не се чуваше, нито нечий кикот или висок дълбок глас. Бяха само те до един красив малък фонтан и звездното небе над главите им.

Този път тя бе тази която инициира прегръдката им, обви ръцете си около раменете му и сякаш започна да танцува с него без музика, усещайки как той нежно докосва гърбът й и талята й, докато поклащат тела едва доловимо.
- Не исках да идвам... Ари настоя, не можех да й откажа. Но няма да крия и ,че бях любопитна... знаеш колко съм любопитна.
- Понякога твърде.
- Може би си прав. - усмихна му се едва. - Но... Ви, мен не ме е грижа за тези хора... предполагам по-скоро ме е грижа дали ще се държа правилно пред тях или пък ще кажа нещо не на място, но знам и, че мястото ми не е там. И както казах – знам, че не принадлежа на твоя свят. Не, не твоят, а техният свят. Защото никога, дори за миг, ти не ми се карал да се чувствам незначителна. Никога не си бил груб с мен, никога не си ме гледал с надменно изражение или изричал остри думи...
И дори само това трябваше да й подскаже още от самото начало, че той никога умишлено не би я наранил. Глупачка, глупачка...
- Точно обратното дори. С теб винаги знам, че мога да бъда себе си. Дали ще се появя на прага на момчешката стая в 3 сутринта защото съм имала кошмар или просто искам прегръдка, дали след „Мелачката“, когато пък ти си имал ужасен ден в Слънчевият коридор, винаги... винаги си бил до мен. И винаги си ме карал да се усмихвам и да се смея. Винаги си намирал начин, дори и това да е една уморена усмивка късно вечер... която пък за мен означава всичко.

Пак ставаше емоционална и ги бръщолевеше едни. Но просто говореше това, което чувства. А при нея чувствата не бяха придружени с кратки думи. Той можеше да каже толкова много с едно изречение, но Ина обичаше да разказва в детайли. Ако трябваше да разкаже една история, щеше да направи двадесет паузи за разяснения докато стигне до края. И публиката й сигурно щеше да е заспала.
- Начина по който описваш хората от своя свят... не си ти. Това ми е ясно. Но.. няма и да лъжа, че ме заболя да се поява тук и да те видя... така де, радвах се да те видя защото ми липсваше толкова много, но... дори да не можех да погледна към теб. След като видях,че не си сам. И тази част... все още ми е неизвестна. - прошепна и погледна надолу за миг. Само като си помислеше за онова момиче с него и ревността надигаше грозната си глава в гърдите й. Ина обаче се опитваше да я потуши с все сила. - Но... съм сигурна, че и за това си има обяснение... просто... просто болеше... боли?
- Ина...

Гласът й се разтрепери за миг при изричането на последните думи, но му се усмихна сякаш в това нямаше проблем. За него би изтърпяла болка, каквато и да е болка. Всичко. Мамка му! Отново усещаше сълзи в очите си, беше твърде голямо бебе... Дори и да й се искаше да каже, че каквото и да кажат онези в залата срещу нея, то тя нямаше да обърне внимание, то не бе така. Щеше да я нарани, щеше да я докосне, да остане в нея, да се върти в главата й и да предизвиква съмнения. И сълзи, още сълзи. Не бе толкова сила, дори изобщо. А искаше да бъде, заради себе си и заради него... защото в момента заради своята несигурност и своите прибързани заключения тя нараняваше и него.

- Нека довърша, моля те... Помислих си, че се срамуваш от мен, защото не ме представи на майка си..., а все пак сме заедно. - тя, ако трябваше да го представи на своите родители би го направила с гордост. Но нейните родители бяха различни от неговите. Нямаха чак такива предразсъдъци. - Имам навика да правя прибързани заключения, да достигам до грешни изводи... да бъда свръхемоционална в моменти в които не трябва да бъда. Дълбоко в себе си знам, че никога не би ме наранил..., та ти не веднъж си поставял живота си в опасност в Коридора за да ме спасиш. Но след като те видях с онова красиво момиче усетих това... това странно чувство, което сякаш ме изгаря и задушава... и .... искам те само за себе си, толкова ли много искам? Поне веднъж в живота си да искам нещо и за себе си. И аз да бъда егоистична.

О, със сигурност бе била егоистична повече от веднъж в живота си. Но често, ако трябваше да избере пред своят комфорт и този на другите, то бе ясно, кое ще избере. Не можеше с лека ръка просто да изостави другар или пък да спасява собствената си кожа, докато друг – особено Вихрен – бе в опасност. Но точно в момента наистина усещаше това – в нея имаше ревност, която пък пораждаше това чувство на егоизъм, което от своя страна също не бе толкова добро. Той не бе нейна собственост, тя не гледаше на него като такава. И се надяваше той да я разбере правилно.

Отдръпна се от Вокил и седна на една пейка, защото я беше срам от изреченото. И щеше да го разбере, ако решеше да си тръгне или просто да прекрати това, което имаше с нея. Не можеше да го гледа отново, а той бе тих, твърде тих.
- Чувствам се като емоционална каша в момента, а дори не знам защо. Ревност, страх, любов, щастие, че съм тук с теб... не знам... не го разбирам, не се разбирам. - говореше тихо, като не бе сигурна дали да го погледне - Просто ми се искаше да ... да бяха нещата по-прости. Семейството ти не ме интересува, бих се радвала да ги познавам, но те надали ще искат да ме познават. Не ме интересува какво ще си помислят за мен, какво ще кажат... но бих предпочела да е нещо хубаво, съмнявам се. За мен обаче само ти си важен. Знам, че не е толкова просто, ти си имаш задължения свързани с тях, имаш роля която ще трябва да поемеш някой ден. А аз... не мога и не искам да си представя да те изгубя... по някакъв начин. - дали щеше някой ден да му се наложи да избира пред нея и тях? Какво би избрал? Никога не би му причинила това, никога... не бе редно. Но толкова ли сложни наистина бяха всички стари фамилии, при всички ли го имаше това желание да са най-добрите, да запазят кръвта си колкото се може по-чиста и близка с тази на други аристократи? Не го разбираше, надали щеше напълно да разбере. Това, че бе прочела няколко неща не я правеше експерт. Но със сигурност допринасяше за сценариите, които се образуваха в главата й един след друг. Кой от кой по-емоционални и драматични..., все пак бе просто една влюбена (и то за първи път) тинейджърка. Която току що бе изнесла един монолог достоен да отчая всеки или да приспи дори човек на десет чаши черно кафе.

Пп:Не ме убивай!

Вихрен Вокил, Ела Благоева and Лилиян Кардамова харесват този пост.

Вихрен Вокил: Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"; Галеони : 111
Ниво :
Статистики :
Сила: 42
Издръжливост: 26
Интелигентност: 42
Ловкост: 32
Магия: 42
Късмет: 38
Бобчета :

Post n°5

Re: Панаир на суетата: в градината.

by Вихрен Вокил Вто Сеп 05, 2023 11:56 pm

@Ина Янакиева

Беше тих.
Защото слушаше.
Не само нещата, които Ина казваше, опитваше да се чува и премълчаното от момичето, да чете между редовете на емоциите й. Но за негова огромна изненада тя сякаш разбираше. Виждаше всичко онова, което той ненавиждаше в заобикалящото го общество, и изглежда дори споделяше чувствата му по въпроса. Второто не го изненада, може би защото вече я познаваше достатъчно добре, за да знае мнението й за важните неща от живота. Неизмеримо бе облекчението, което изпита, когато осъзна, че тя не го вижда като част от това общество. Защо изобщо се бе страхувал, че няма да е така? Не вярваше ли достатъчно в нея? Или в себе си? Защо бе изумен, че тя го вижда такъв, какъвто е - просто човек - без семейната сянка, която цял живот бе тегнала над него? Все пак никога не бе демонстрирала нещо различно като отношение.

Свали сакото си, докато вървеше към пейката, на която се бе настанила Ина, и го наметна внимателно върху раменете й. Бе забелязал потреперването й преди малко, но не бе имал възможност да направи нищо по въпроса, докато тя не спря да се движи. Седна до нея и обви ръце около тялото й, като я притегли към себе си. Искаше да е възможно най-близо до нея, за да не й дава възможност пак да хукне нанякъде без дори да го изслуша. А трябваше да го чуе, бе необходимо да изясни всички недоразумения сега, за да не се превърнат в пречки за в бъдеще. Бъдеще, което и сам не знаеше доколко е възможно, но щеше да направи всичко по силите си да имат такова. Заедно.
- Наистина ли ревнуваш? - попита със съвсем невинен тон.
- Само това ли чу?
- Не, но това ме изненада - докосна нежно устни до скулата й. - Имаш ме само за себе си, обещавам - не можеше да повярва, че точно това бе нещото, за което му имаше най-малко доверие, но все пак започна отначало с въпросите й. - Мен не ме е грижа дали ще се държиш правилно пред онези хора, но ме е грижа как те ще се държат с теб, повярвай ми, няма да е хубаво. Дори в установения етикет си има начини да обидиш някого, при това грубо - бе ставал свидетел на не една или две подобни сцени. Но бе различно, когато всички участващи знаеха как да играят играта и докъде могат да стигнат. Ина си нямаше представа на какво са способни, вероятно щяха да я засегнат повече отколкото би показала и щеше да носи тази обида в себе си дълго време, именно подобни преживявания се опитваше да й спести, все пак знаеше колко е чувствителна и емоционална. - Мястото ти не е сред тях, но не по причината, за която вероятно си мислиш, а защото никога не би играла подлите им номера - и това бе едно от нещата, които най-много харесваше в нея, че не приличаше по нищо на тях. - Да те видя тук беше по-лошо от появата ти в Слънчевия коридор. Не харесвам подобни мероприятия за себе си, за нищо на света не бих го причинил на друг, особено пък на теб - надяваше се този път момичето да разбира правилно мотивите му, без да си прави погрешни заключения, все пак никой не би изпратил любимите си хора на място, което самият той презира. - Ако те бях представил на майка си, щеше да попита от коя Фамилия си, което щеше да ни върне на първа точка или да ме оплете в още повече лъжи - да е приятелка на Арина беше безопасно, майка му не би си позволила да постави под съмнение избора на Орлови за придружители, защото това би могло да се приеме като обида, а семейство Вокил не си позволяваха да засягат по подобен начин никоя от останалите Фамилии. - Нещата са прости. Аз и ти. Понякога трябва да играя в този фарс, но е само това - един фарс, а ти си най-истинското нещо в живота ми - и нямаше да го изгуби, защото не бе готов да я изгуби. А за първи път, откакто я срещна днес се страхуваше, че наистина е възможно да се случи. - Колкото до момичето с мен, права си, че трябваше да ти кажа за нея - направи драматична пауза, защото никога преди не си бе представял, че някой може да си помисли подобно нещо за него и Син. - Тя ми е сестра.

Може би все пак трябваше да й разкаже поне основни неща за семейството си, например от колко души се състои и други подобни.

Ела Благоева, Ина Янакиева and Лилиян Кардамова харесват този пост.

Ина Янакиева: Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"; Галеони : 230
Ниво :
Статистики :
Сила: 74
Издръжливост: 86
Интелигентност: 90
Ловкост: 90
Магия: 104
Късмет: 72
Бобчета :

Post n°6

Re: Панаир на суетата: в градината.

by Ина Янакиева Сря Сеп 06, 2023 3:57 am

Загърна се със сакото по-плътно и се облегна на него, радвайки се, че усеща тялото му толкова близо (и че той не беше избягал). Намести се по-удобно, като се сгуши, скривайки лице в пространството между врата и косата му, галейки бузата му нежно с пръсти. Толкова й позволяваше позата им на пейката. Ако зависеше от нея щеше да е изцяло потънала в ръцете му, може би дори положила глава на гърдите му, слушаща сърцето му. Точно както правеха в общата стая, където бяха само те, тяхното нощно небе и пукането на огъня.
Слушаше го внимателно, като обмисляше всяка дума, опитваше се по някакъв начин да я пречупи през неговият светоглед, базирано на това, което знаеше за него. Да разбере повече за хората в онази зала, как Вихрен се чувстваше сред тях и най-вече да разбере защо той не искаше това за нея. Да разбере повече от това, което вече й беше известно. Понякога обаче, колкото и да се опитва човек и дори да разбира част от нещо, без да го е изпитал на собствен гръб няма как да знае цялостното усещане.

- Тя ми е сестра.
Правилно ли го чу? Дръпна се от него колкото да го погледне в очите изненадано, без да отмества ръце. Той имаше сестра? Тази малка подробност Ина не знаеше. Затова стоеше и го гледаше шокирано с леко притворени устни. Лицето й започна за пореден път да сменя нюанси на червеното докато не започна да става бяло, а очите й се разшириха. Беше ревнувала от сестра му! Какъв срам... пред онези хора може би не бе направила или казала нещо, което не трябва, но пред него? Сестра му...! Свети магьосници и Света Параскева...!
- О!! - това бе единственото, което изрече след което продължи да го гледа. Усети, че от напрежение, срам и нерви я напушва смях. Бе изревнувала от сестра му! Засмя се и поклати глава, след което сложи ръка на устните си да подтисне звука. Не трябваше да се смее, не беше смешно! Беше трагично! - Не знаех... извинявай. Боже, това е.... толкова тъпо от моя страна. Извинявай Ви...
- Трябваше да ти кажа по-рано, но не обичам да говоря за това. - звучеше леко притеснено, а Ина спря да се смее и го гушна силно, като май и двамата имаха нужда от тази прегръдка, защото Вихрен отново я придърпа към себе си и я целуна по главата. Русокоската пък затвори очи и се замисли колко дълго можеха да останат тук? Можеше ли да е вечно... или пък да се пренесат магически в общата стая за вечерта? Тази идея й звучеше толкова примамлива в момента.

- Ви...
- Ммм? - бяха стояли в едно леко - но не неловко - мълчание няколко кратки минути в които гледаха фонтана. - Какво има?
- Май имаме много неща за които да говорим. Разбирам, че не ти харесва да говориш за това, но... защо никога не си го споменавал? Поне бегло? - погледна го. - Знаеш, че... винаги бих те изслушала. И, че винаги ще съм до теб, нали? Не бих те осъдила.
Малката май обичаше да използва "винаги", но в нейният тийнейджърски мозък това щеше да продължи завинаги, а дали щеше да е така - времето щеше да го покаже. За сега обаче наистина мислеше думите си. Винаги щеше да бъде до Вихрен.
Емоционалността й за втори път обаче я вкарваше в едно прибързване, когато всъщност най-важното беше да го чуе, да види какво той ще има да каже по въпросът. И щеше да го изслуша, винаги щеше да го прави.
- Знам... и аз ще бъда до теб. - прошепна и разтри раменете й, като дори я дари с една лека усмивка.
- И съжалявам, ако тази вечер е прозвучало сякаш те осъждам по някакъв начин..., че за пореден път прибързах със заключенията си, това е лош навик над който се опитвам да работя. - безуспешно, както се вижда. - Също така съжалявам за това с ревността... не беше красиво и ме е срам от което. Но бих желала да ... да чуя и ти какво мислиш. Все пак сме заедно в това. Аз и ти. Дори и да е срещу тях.

Докосна челото му със своето, като нежно потърка носле в неговото, докосна косата му и целуна бузата му, като се погрижи да изчисти червилото. Нямаше да е добре да го върне вътре с червилото й по лицето и устните му..., а така й се искаше да остави още "следи" по него.
- Аз и ти. - повтори му Ина тихо. И докато го гледаше в главата й се появи още една мисъл - идеята на него да не му е студено сега, след като й бе дал сакото си. Все пак беше декември! А те бяха далеч от топлата голяма зала. Затова направи един жалък опит да премести сакото върху двама им. Ако се разболееше заради нея нямаше да си го прости, след като тя самата мразеше да бъде болна и това бе истински ад. Слънчеви коридори и Мелачки пасти да ядяха пред запушен нос и болно гърло. Затова взе и ръцете му в своите, като ги масажираше за да ги стопли. Но те първоначално бяха по-топли от нейните и сякаш той топлеше нея, отново. - Благодарна съм ти, че винаги се грижиш за мен. Но точно в този фарс няма нужда да си сам. Няма нужда да си сам сред тях... не искам да си.

Вихрен Вокил, Ела Благоева and Лилиян Кардамова харесват този пост.

Вихрен Вокил: Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"; Галеони : 111
Ниво :
Статистики :
Сила: 42
Издръжливост: 26
Интелигентност: 42
Ловкост: 32
Магия: 42
Късмет: 38
Бобчета :

Post n°7

Re: Панаир на суетата: в градината.

by Вихрен Вокил Чет Сеп 07, 2023 9:57 pm

@Ина Янакиева

- Благодаря – прошепна тихо и докосна челото ѝ с устни.
Не бе спирал да го изрича от нощта, в която я срещна. Не знаеше дали може да повтаря думата достатъчно дълго, за да изрази благодарността си за всичко, което правеше тя за него, без дори да го осъзнава. Дали някога щеше да успее да ѝ се отблагодари за всичко, което прави за него, за всичко което е, за всичко, което му дава дори само с присъствието и подкрепата си? Надяваше се да има възможност.

- И след като питаш, мисля, че да ревнуваш е сладко - усмихна се леко, притискайки я по-силно към себе си, за да не се опита да се отдръпне отново. Вече знаеше, че няма да ѝ го позволи. Разбира се, че нямаше това предвид, когато го попита какво мисли, но никога преди не бе обсъждал темата с друг, не му бе лесно да го направи и сега, макар да знаеше, че точно тя е човек, който би го разбрал най-добре от всички. И това го изумяваше още повече, защото не бе очаквал от подобно нещо от един външен човек. Хората са склонни да се оприличават на онези, които намират близки до себе си, да проявяват повече толерантност към тях, отколкото към различните от себе си. Но сега тя правеше обратното и това едновременно го радваше, объркваше и плашеше, защото вътре в него се зараждаше силно топло чувство към момичето.
- Нямах това предвид, когато попитах какво мислиш - звучеше мило, но имаше усещането, че го скастря.
- Знам - отвърна плахо. Просто все още не бе напълно готов да признае истината пред някой друг. Но все някога трябваше да го направи, а това бе Ина, неговата Ина. - Този фарс е само мой, не искам да те подлагам на него, да те замесвам по някакъв начин. Предпочитам да стоиш далеч от всички тези хора там - в това не можеше да му помогне, можеше единствено да нарани себе си, а той се страхува, че не бе изградил достатъчно силни позиции, за да я предпази, за да може да я защити. Затова не искаше да рискува да я забърка. Неговият живот бе преминал по този начин, но ако можеше да предпази поне нея, която не принадлежеше към висшето общество, щеше да го направи. - Това е битка, в която нямаш място, не искам да имаш място – не и на фронтовата линия, на първия ред на сражението на лицемерието и суетата. – Колкото до това, че никога не говоря за семейството си… какво виждаш ти, когато ме погледнеш? - въпросът прозвуча някак нехайно, между другото.
- Теб, Ви - срещна погледа му русокосата и Вихрен задържа очите си върху нейните. - Виждам теб.
- А знаеш ли какво виждат повечето хора? - гласът му бе станал студен, сякаш извираше от някакво много дълбоко място вътре в него, от място изпълнено с хлад. - Виждат властта и парите на семейството ми - името му бе като сянка, която не спираше да го преследва където и да отиде, бе прекалено известно, твърде популярно, винаги познато. С времето се бе превърнало в бреме, бе го направило невидим, невзрачен, незабележим отвъд сянката на фамилната слава. - Затова не говоря за тях, израснах в сянката им, но не искам да продължавам да живея там - отметна кичур коса от лицето ѝ, като внимаваше да не повреди грима, не биваше да я злепоставя, въпреки всичко. - Съжалявам, наистина - осъзнаваше колко погрешно бе да не сподели всичко това с нея от самото начало. - Ако ти бях разказал всичко, нямаше да се стигне до тази нелепа ситуация от преди малко и… нямаше да се чувстваш зле заради мен. Осъзнавам грешката си, наистина - просто не знаеше как да я поправи и компенсира това. – Ще можеш ли да ми простиш за мълчанието, мислех че така те предпазвам? Ще можеш ли да… издържиш този фарс? Само днес. Скоро всичко ще приключи.
- Скоро?
- Да, сключих сделка със семейството си - единственият човек извън Вокилови, който знаеше за уговорката бе Исмаил. - Те искаха да завърша Мунгав, съгласих се да остана в училището, при условие, че след завършването ще бъда свободен от семейните си задължения и ще продължа да уча изкуство, където си избера - сподели накрая изпитвайки облекчение, че още един човек ще знае за приближаващата се свобода и изпълнен с надежда за деня, в който ще може да напусне обществото на елитни тесногръди сноби.

Яна Вълканова, Ела Благоева, Ина Янакиева and Атсу Оттах харесват този пост.

Ина Янакиева: Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"; Галеони : 230
Ниво :
Статистики :
Сила: 74
Издръжливост: 86
Интелигентност: 90
Ловкост: 90
Магия: 104
Късмет: 72
Бобчета :

Post n°8

Re: Панаир на суетата: в градината.

by Ина Янакиева Пет Сеп 08, 2023 5:09 pm

Когато гласът му бе станал по-студен и остър, Ина бе потръпнала едва доловимо. Никога не го бе чувала да говори така, с такъв тон, да звучи така студено. Никгоа. И я беше изненадал.

Но колкото бързо това се бе появило, така и изчезна. Остана настрана, сякаш забравено и отстъпило път на други думи, изречени по друг начин и на други появили се чувства. И разбира се – нова доза въпроси от страна на момичето. Но в едно нещо бе напълно сигурна – радваше се, че той е решил да остане в „Мунгав“. Не знаеше кога в него се е появило това колебание за училището – дали преди тази година, дали по време или сега след ваканцията, щеше да попита. Но не сега. Искаше вечерта им да не бъде изцяло потънала в тежки теми, които оставяха след себе си един задушаващ привкус. А и надали имаха още много време заедно тук.

Но се радваше. Училището нямаше да е същото без него... тя нямаше да бъде. Бе свикнала да бъде около него ежедневно, да вижда усмивката му, да се взира в очите му, да усеща устните му, да си играе с косата му, да четат книги или рисуват заедно. Да се гушкат под съпровода на някоя тиха музика, да тичат не особено щастливи на игрището по кудич докато Рея им викаше. Толкова много неща... не можеше да си представи да бъде там без него. Всъщност не можеше да си представи и да бъде разделена от него за толкова дълго време като две седмици дори сега през ваканцията. Но уви, щеше да й се наложи.

- Радвам се за теб Ви. - усмихна му се искрено рускоската. - Че ще можеш да следваш това което искаш. Където поискаш. Заслужаваш го и всеки университет или академия биха били щастливи да те имат, защото си изключително талантлив.

Бе ставала свидетел на творческият му процес не веднъж и виждаше творбите, които излизаха изпод пръстите му. Докато тя улавяше детайлите по един специфичен начин, то той можеше да улови емоцията. И дърво да беше, то човек можеше да усети нещо от това дърво. Точно както бе успял да улови онзи красив момент между двата грифона, една от първите му картини, които Ина бе видяла. Беше... прекрасен. Във всяко едно отношение.

Когато човек се влюби бързо забравя, че някой си има кусури. Но пък когато имаш силно чувства към някого, тогава го приемаш и с недостатъците му. А Вихрен..., като се изключи малкото им неразбирателство тази вечер, винаги бе бил идеален до сега. И продължаваш да бъде в очите на Ина.

- Благодаря ти. - прошепна той и приближи лицето си близо до нейното. Ина допря устни до неговите, като ги задържа там – докосваше бузата му с длан и просто стоеше с устни допрени до неговите за няколко секунди за да му се наслади. Както и на тази близост, която щеше да й липсва следващите почти 14 дни... как щеше да й липсва само!

- Това не е нещо за което трябва да ми благодариш. Заслугите са си изцяло твои. Аз просто понякога давам идеи и вдъхновявам. - подразни го с цел да повдигне настроението му, след което изтри червилото от устните му.

Разбира се част от нея би желала да каже, че би тръгнала където и да е с него, на момента дори, но реалният живот не действаше точно така. Всеки си имаше своите отговорности, а и той знаеше каква бе нейната мечта и също я подкрепяше. Малката знаеше, че двамата – стига да го искаха достатъчно силно – щяха да работят над това нещата да им се получат. Дори и помежду им да стоеше цял континент. И щеше да им се получи, просто щеше.

Шумът от нечии токчета се чу, като притежателят им идваше в тяхна посока и Ина се отдръпна от Вихрен, като остави сакото му върху раменете му. Все пак, който и да идваше, нямаше да е добра идея да ги завари така.

- Вихрен, ето къде си! - появи се сестра му, като придържаше изящно роклята си, а около раменете й се намираше нещо червено и пухено..., като Ина се надяваше да не е истинска кожа, но не й беше работата.

- Син. - прочисти гърло рижият, като закопчаваше сакото си. - Тъкмо се връщахме. На Ина й прилоша леко, но вече е по-добре.

- Д-да.... благодаря Ви, господин Вокил. - пошепна Ина, като не знаеше дали трябва да го нарича „Вихрен“ или не. След като той я наричаше „Ина“, но това бе и с цел фамилията й да не става публично достояние. Пък и да бъдем честни... имаше нещо секси в това „господин Вокил“.

Той погледна Ина леко изненадано, а тя само се усмихваше мило, но той можеше да забележи съвсем лек дяволит пламък в очите й, който бързо изчезна, когато погледна сестра му.

- А, да.... така и не ни запозна. - „Син“ изгледа Ина преценяващо от глава до пети, повдигна вежда и хвана Вихрен под ръка.

- Ина, удоволствието е мое. - трябваше ли да го казва това?

- Очевидно. Да се връщаме, майка те търси. - и с това Синаница сякаш забрави русокоската, не й беше интересна.

- Разбира се. - кимна той, но все пак бе джентълмен, бе се подготвил да подхване и Ина под ръка. - Нека те върнем при Арина, сигурно се е притеснила за теб.

Ина кимна леко и прошепна едно едва доловимо „благодаря“. Подхвана Вихрен под ръка и тръгна с тях, като Син споделяше нещо тихо с брат си, а Ина гледаше напред към къщата, сякаш се приготвяше да влиза в устата на дракон, който щеше да избълва огън право срещу нея, ако направеше една грешка стъпка и да я изпепели.

„Издръж този фарс, само днес, скоро всичко ще приключи“.

Помисли си Ина, като вдигна глава и се усмихна съвсем леко, щеше да го издържи. За него щеше да издържи всичко.

Край.

Вихрен Вокил, Ела Благоева and Атсу Оттах харесват този пост.

Български магически свят

Панаир на суетата: в градината.

Панаир на суетата: в градината.

Re: Панаир на суетата: в градината.

Re: Панаир на суетата: в градината.

Re: Панаир на суетата: в градината.

Re: Панаир на суетата: в градината.

Re: Панаир на суетата: в градината.

Re: Панаир на суетата: в градината.

Re: Панаир на суетата: в градината.

Similar topics

Similar topics

Критерии за търсене

Display results as : Мнения Теми
Advanced Search