Висок, нисък

@Бранимир Даргов

Пушенето бе лош навик, за който всички казваха, че е добре да се избягва (и най-често го казваха с цигара в ръка), но Игнат хич не го биваше да слуша още откакто беше дете. На вечерите, които даваха родителите му, докато бяха заедно и в последствие баща му и неговата... нова жена, присъстващите често пушеха дебели миризливи пури и той си спомни как си представяше, че някой ден ще прави същото. Пурите не се оказаха точно по неговия вкус обаче и вместо тях пушеше насипен тютюн, който сам си свиваше на цигари. Онези в кутиите му бяха твърде остри, пък и винаги изгаряха твърде бързо. Не го правеше често, но понякога имаше нужда да се измъкне от общата стая и да отиде някъде на открито да си подиша въздух и да си вдиша дим.

Тази вечер се качи на върха на северната кула с идеята да прекара малко време сам, далеч от глъчката на съучениците си и красиви момичета, които му размътваха мозъка. Катерейки се по стълбичката нагоре се зачуди какво ще прави ако там вече има хора, примерно някоя влюбена двойка. „А, натискайте си се, спокойно, аз само ще пушна тая цигарка и отивам да си лягам. Не, няма да ми пречите”. Не е като да не му се беше случвало. Обикновено след подобно изказване двойката бързаше да се изнесе и го оставяше сам и доволен от успеха, който е пожънал с нещо толкова елементарно. Този път двойка нямаше, нищо, че човекът, който бе отишъл преди него приличаше на двама, качени един върху друг...

За Бранимир говоря, ако не сте се досетили вече. Той се обърна, захапал цигарата си и готов да се сопне на този, който му разваляше спокойствието, но после видя кой е и се подсмихна.

- Ще причиня ли неудобство? – попита Игнат, сякаш бе герой в някоя пиеса на Шекспир.
- Дребно неудобство – другото момче се престори, че сваля шапка от главата си.
- Брат.
- Брат.

Виждате ли, двамата бяха нещо като приятели, доколкото две момчета, известни с това колко са кисели могат да бъдат приятели. Така де, може би до някаква степен това им подсилваше приятелството, не знам, не разбирам нищичко. Киселяк + Киселяк = ВНП или нещо в тоя дух.

- Качи се да пушим значи? – Бранимир демонстративно го огледа от глава до пети. Бе кратък оглед.
- Нещо такова – върна му оглеждането и вратът му изпука, когато го изви нагоре – Ще слезеш ли да ми дадеш огънче?

Истината е, че напоследък гледаше да прекарва повече време в общата стая, когато и Люба беше там не знаеше защо на идва толкова често. Не му се пушеше по-малко, все пак бе във възраст, в която човек унищожава баснословни количества цигари, просто защото може и понеже не ги усеща как запушват дробовете му, как му крадат кислорода и го спъват по стълбите. Та „Хм” изглеждаше като най-подходящия отговор, но явно на Бранимир не му стигаше.

Значи дребни момиченца може, но къси думи не.

- Ами, в общата стая е интересно – изтърси и си дръпна възщедро от цигарката.
- Правилно ли чух? – Даргов се извъртя към него и погледна надолу.
- Нашата е като ледена пързалка – оправда се Зеленогорски.
- Искаш да ми кажеш, че си се пързулнал и ударил главата някъде, м?
- Ох, добре, пиша си домашните с Люба! Доволен ли си?

Сега Бранимир се задави с дръпката, която тъкмо бе поел и на Игнат много му се искаше да го потупа по гърба, но не му се подскачаше чак до там, та го изчака да си поеме въздух. Другото момче го изгледа невярващо, след което погледна нагоре към звездите и след като те не му заговориха (което явно се очакваше), отново погледна Игнат. Той проследи всичко това като котка и после от незнаене какво да прави, взе, че се ухили тъпо.

- Какво правиш с кого? – Даргов се облегна на парапета, сякаш се опасяваше, че може да се катурне.
- Пея „Харе Кришна, Харе Рама” с Колева, докато сме със станиолени шапки на главите и се опитваме да осъществим контакт с извънземните – кисело му отговори по-ниското момче.
- Т`ва звучи дори една идея по-разумно. Не, не звучи. Онова малкото да не ти е давало някакви билки да пушиш, че говориш такива глупости?
- Това беше ирония, бастун такъв.
- Знам, да разбирам, че имаш предсмъртно желание?
- Да, предпочитам да ме кремират, но преди това искам да ме натъпчат с царевица.

Не трябваше да му казва нищо. Сега имаше чувството, че му е споделил намеренията си да ѝ предложи брак (не че имаше такива) и очакваше да започне да го разубеждава. Пък те само си учеха уроците заедно и пишеха домашни. И той я зяпаше винаги, когато бе сигурен, че не може да забележи (не му казвайте, че забелязваше почти всеки път).

Оф.

- Ами, това няма как да се случи на мен, ти просто си твърде висок – избърбори Игнат.
- Кой ти е виновен, че си с размер на парти хапка? – дори го потупа по главата, все едно беше малко детенце.
- Тези, дето са ми закривали слънцето и не съм могъл да порасна – плесна му ръката.
- Да не съм ти изпивал Нескуика, бе?
- Кое?
- Оф, чистокръвни – Даргов завъртя очи.
- Онова със зайчето ли? – може да беше чистокръвен и да нямаше общо с мъгълите, но бе чувал все някои неща.
- Да, ако го беше пил, щеше да си висок колкото мен.
- И да си търся обувки при куфарите, не мерси.

Погледаха се някакви минути там, чудейки се дали да продължават, но реално вечерта бе млада и имаше достатъчно време да се дърлят на воля. Засмукаха си цигарите и за известно време настана блажена тишина, после Игнат естествено трябваше да я наруши, защото Даргов и без това бе един от малкото, с които разговаряше изобщо и понякога изпитваше необходимост да му казва неща. Не бяха жизненоважни неща или някакви невероятни тайни, които не би споделил с никой друг (не че би), но все пак...

- Нищо не съм тръгнал да правя – промърмори, докато гледаше огънчето на цигарата си с интерес. Едно „все още” закачливо надникна зад последната дума и намигна.
- Е, да, просто ако тръгнеш, да знаеш, че си предупреден. Виж там за някакво защитно облекло с наколенки, протектор за по-нагоре...
- Шлем и щит да си търся ли? Не мисля да я предизвиквам на гладиаторски двубой, но благодаря за предупреждението все пак.

И без това Люба едва ли би гледала на него като на нещо повече от съученик, с когото си учат уроците заедно и малко или много приятел.

Игнат се задави. Как така да ѝ каже, че я харесва? Не можеше, нали? Да я харесва, което автоматично изключваше и казването. Тя си имаше други грижи, не можеше да я занимава със себе си, пък и сигурно нямаше да му повярва, той бе... еми, не беше най-приятната компания на света, като че ли. Даргов явно познаваше някаква друга версия на Люба, защото представите им за нея до-о-о-оста се разминаваха и все пак... Не, не.

- Защо бих ѝ казал нещо такова? – понаду се, докато си свиваше нова цигара и хвърли един бърз поглед на другото момче изпод миглите си.
- Защото е истина? Мислех, че обичаш да казваш истината... – не хареса предизвикателството в тона на другарчето му.
- Не всяка истина – вдигна очи от пръстите си, докато продължаваше да навива хартийката - Не можеш просто да вървиш насам-натам и да казваш някакви неща на хората, просто защото са така.
- Постоянно идваш и ми обясняваш, че съм гъз – Бранимир издиша дим към него от едната страна на устата си.
- Само защото се боя, че може да забравиш.
- Какво си ми Грижовно Мече...
- Грижовно какво?
- Чистокръвен невежа.
- Гъз ти казвам.

Даргов му разроши косата, при което Игнат го сръчка в ребрата (за разлика от някои хора той поне тях можеше да достигне), размениха се подмятания като „женчо” и „Ако искаш да ми дърпаш косата, можем да измислим нещо”, но започнаха да отиват закачките в посока, която не им бе толкова добре позната и млъкнаха. Слава Богу, не бяха от хората, на които им бе неловко дълго време.

- И какво предлагаш да направя? – попита след малко Игнат.
- Нищо не предлагам, защото накаря ще се окаже, че и брак съм ти предложил... – изгледа го изотгоре.
- Можеше и да приема, ако не беше такъв... Сети се какъв, римува се с „бъз” – буквално му се изплези.
- Какъвто те обхваща като си помислиш да кажеш на Люба, че я харесваш ли?
- И какво да ѝ кажа, бе? „Здрасти Люба, не знам дали те интересува, но не мога да спра да мисля за теб и ми прескача сърцето като ме погледнеш. Прави каквото искаш с тази информация.”
- Значи наистина я харесваш, а?
- Оф-ф-ф-ф...

Май наистина я харесваше. Лошо.

Опит? Ако изобщо можем да говорим за опит, то той щеше да е за бягство, особено когато този разговор клонеше към… каквото и да клонеше, Игнат представа си нямаше. Когато си отгледан, а и това е силно казано, в семейство като неговото, няма как да разбираш кой знае колко от тези работи. Неговите родители не се бяха обичали и майка му си бе тръгнала, а той избягваше новата жена на баща си, защото не му беше никаква и нямаха за какво да си говорят. Да не говорим, че нямаше навик да общува с много хора като цяло, та бе трудно да се стигне до отношения от какъвто и да било вид. Сега малко му се прииска да се покатери на каменния парапет и да скочи, защото щеше да предизвика по-малко дискомфорт от тази тема. И не, нямаше повече опит в скачането от високи сгради, много благодаря.

- Може би не си забелязал, но аз всъщност съм темерут – каза внимателно накрая, без да отмества поглед – И хората не се редят на опашка за мен. Нито аз се редя за тях. Всъщност ако имаше опашка, на която да застана, за да не ми се налага да се занимавам с когото и да било, щеше да ме намериш тъкмо там.
- И как ти помага това, когато в крайна сметка искаш да се занимаваш с някого? – Бранимир се подсмихна.
- Не ми – съгласи се по-ниското момче и зяпна огънчето на цигарата си – Е, като човек, който явно има опит с който и да е пол, какво мислиш, трябва ли да започна да целувам всеки срещнат, докато натрупам и аз, или…?

Имаше чувството, че навлиза в опасна територия и това го… вълнуваше по някакъв странен начин. Беше странно, защото много малко неща го вълнуваха наистина и определено не бе познато, което май му хареса, но нямаше как да бъде сигурен. А Даргов кога бе имал време да опита от всичко, че говореше така? Той също не беше цвете за мирисане, пък и не го беше виждал някога да се държи дори по-приятелски с някое момиче… или момче, явно. Не че тези неща хората ги правят на видно за всички място или поне не нормалните хора. Този тук не беше нормален, де. И защо го гледаше така, сякаш му предлагаше бонбони и той сега се чудеше дали да си вземе?

Беше объркан.

Странно.

Нямаше представа дали си пада по момчета, а дори да бе така, едва ли би си избрал точно пък Даргов, но... Потисна желанието да докосне устните си с пръсти, сякаш за да провери дали е останало нещо от целувката по тях. Първата му такава. Точно пък с Даргов. Странно.

- Ако искам още, какво ще направиш? – думите изобщо не минаха някаква предварителна проверка, преди да излязат, направо се втурнаха навън като ученици след последния звънец.
- Ще ти кажа, че не съм изненадан – Бранимир му се усмихна почти хищно – Още ли говорим хипотетично?
- Да речем, че не съм разбрал, защото трудно запомням нов материал и понякога трябва да минавам няколко пъти през него... – имаше нещо, което го спираше да си каже направо, но не можеше да разбере какво. Срам? Не, това изпитваше най-малко в създалата се ситуация.
- Искаш още или не, Игни?
- Искам още.

Какво бе това, което пламна в него, подтикнато от мимолетното докосване на устните им преди малко? Желанието да намери близост в друго човешко същество? Фактът, че това беше целувка и се случваше на него, а през шестнадесетте години, в които бе на този свят не го бяха целували дори по челото за лека нощ? Искаше повече от това усещане, от идеята, че някой иска да му даде каквото и да било, дори ако не означаваше нищо или тъкмо поради това. Искаше още, защото беше най-странното усещане на света – да се чувстваш жив и това да ти харесва. Не му се беше случвало. Нима имаше хора, които си съществуваха така през цялото време? С приятно жужене в главата и щастливо носеща се из вените кръв?

Странно.

Даргов го гледаше сякаш се опитваше да прецени дали е сериозен, а той повдигна брадичка. Все едно го предизвикваше, все едно казваше „Пробвай ме (пак)”, но само с жестове, тъй като думите бяха твърде смели дори за него. А Игнат имаше навик да си пести думите, да си пести действията и като цяло да спестява твърде много от себе си на света. Може би не трябваше. Може би беше време да го сграбчи и да впие устни в него, докато жуженето в главата му не се превърнеше в константа и животът най-сетне придобиеше вкус и цвят.

Света или Даргов?

Кожата му пламна под устните, които я засмукваха и Игнат издаде звук, който беше нещо средно между ръмжене и изохкване. Ръцете му се намериха в косата на Даргов, пръстите, които така внимателно дялкаха дървесина за магически пръчки, се заровиха в кичурите, помилваха, подръпнаха. Миг по-късно устите им отново се срещнаха, зъбите им се удариха едни в други и всякакви въпроси и чуденки напуснаха сцената скорострелно, оставяйки само две момчета вкопчени едно в друго като животни в битка.

Никога не беше вярвал, че да го карат да се чувства още по-дребен би му се харесало. Сега се усещаше като нещо много малко, притиснат до стената и Даргов се опитваше да му извади душата. Едната му ръка се плъзна надолу по бузата и намери вратът му, където се спря и леко стисна, извличайки от северняка одобрително изпъшкване, което се изгуби между целувките, но не преди да усети усмивката на другият.

Мъгла. В главата му имаше мъгла, която връхлетя всичко, което по принцип си вирееше там, обгърна мислите му, приспа ги... и миришеше на цигари и на друго момче. На Бранимир. Не беше влюбен в него, не го привличаше така, както Люба, но определено в този момент имаше очи и уши само за него. Може би защото беше толкова добър ученик и винаги се опитваше да се съсредоточи в материала, който му преподаваха. А Даргов беше много, много добър учител или поне така му се струваше на Игнат, не е като да имаше база за сравнение и без това. Не е като да имаше значение сега, не наистина.

Беше го допуснал толкова близо до себе си, че той сигурно щеше да може да му чуе мислите, ако имаше такива в момента, те обаче спяха, потънали в мъглата, а Игнат все още беше буден. И добър ученик, казах ли ви колко добър ученик беше?

Захапа долната устна на Даргов. И се усмихна.

Гореше. Гореше в пламъци, които облизваха цялото му тяло, но не искаха да го погълнат. Заплашваха да накарат кожата му да съска, да я разтопят, да стигнат до костите, докато не ги превърнат във въглен, докато той самият не се превърне във въглен. Краката му висяха над земята, което трябваше да предизвика у него усещане за безтегловност, но бе притиснат между стената и тялото на Даргов, уловен.

Уловен. А вместо да се опитва да избяга, се чудеше как да се намести по-удобно в тази хватка, да вземе още от това, което му се предлагаше, дори ако се окажеше опасно. Опасно, защото двамата бяха застанали рисковано близо до ръба на нещо, което не бе сигурен, че иска да преминават. Повече от искаше в момента, но също така знаеше, че е опиянен, че не разсъждава адекватно и не беше правилно... Но о, колко привлекателна бе идеята не просто да застанеш на ръба, ами и да се хвърлиш от него, особено докато си в нечии ръце.

Пръстите му се впиха в реверите на бранимировото сако (кога друг път би имал подобна възможност?) и Игнат дръпна, докато не усети как устните му корабокрушираха в тези на Даргов. Отново.

Истината е, че той беше корабокруширал и здравият му разум бе разпилян по скалите, а скоро вълните щяха да го отнесат навътре в морето. И как е възможно, ще попитате, след като допреди малко ви обяснявах как гори, да намесваме вода сега. Най-лесното обяснение е, че чувстваше всичко в момента. Всичко едновременно.

Ръката му се озова в основата на врата на Бранимир, там, където той се срещаше с косата, пръстите му се провряха между кичурите и дръпнаха назад. Назад, докато тялото му сякаш се опитваше да стигне по-напред, да премине през кожата на другото момче и да влезе под нея, като че ли това щеше да облекчи болката от изгарянето. Успя да си поеме въздух, когато челата им се опряха едно в друго, но бе сякаш току-що е изплувал и просто се събира за да продължи. И продължи. Другата му ръка се намери под брадата на южняка, задържа лицето му, гледайки го през миглите си. После се гмурна отново.

До дъно(то).