Трепетливи излияния

@Яна Вълканова

Редно е да споменем, че ако не бяха глупавите скрупули и непрактичните убеждения на Калоян, много от по-нататъшните събития щяха да се развият по съвсем друг начин. Може би много от тях нямаше изобщо да се случат. Тогава историята щеше да поеме в съвсем друга посока и да ни лиши от една клета, предпазлива любовна история. Уви, историята обаче тръгна натам, накъдето тръгна и главната причина за това бе, че Калоян имаше скрупули. Когато се събуди на сутринта след злополучната случка с бълвачозавъра, той не направи онова, което всеки друг на негово място би направил, а именно - да избягва Яна до края на света, че и след това. Имаше скрупули. Вместо това изживя една кратка вътрешна битка със собственото си същество, след което седна на писалището, грабна хубавото, кичесто перо, което уж трябваше да върне на Яна, и започна да пише. Нескопосано, но пък искрено, от сърце.

Яна,

Добра работа свършихме снощи. Бих казал дори успешна. Браво, добре се справи. Аз самият щях да повърна по едно време.

Може би чу, че Люба спомена нещо, че съм те бил харесвал. Това, разбира се, изобщо не е вярно. Аз никак не те харесвам, все пак си ми просто приятелка. Най-добра приятелка. Харесвам те така, както харесвам кучето на село - приятно ми е да прекарваме време заедно и да вършим глупости, но нищо повече от това. Надявам се, да ме разбираш.

Твой приятел,

Калоян.

Разбира се, това писмо завърши като разкъсана и смачкана топка, която беше запокитена с неособена точност в другия край на спалното помещение. Самият той мислеше, че в текста нямаше нищо нередно и грешно, но за зла участ Исмаил беше забелязал колко усърдно драска по парчето пергамент и пожела да види написаното. След като го прочете, само се намръщи, сви устни и поклати глава така, както само по-гоелмите момчета могат да клатят глава, за да демонстрират на по-малките от тях колко точно нищо не разбират от живота. Това от своя страна жегна Калоян, защото като всеки по-малък човек беше убеден, че вече е разбрал всичко, което има да се разбира на тоя свят. Когато Исмаил си тръгна и писмото изчезна в най-тъмния и прашасал ъгъл на помещението, Ян въздъхна тежко и се сгромоляса обратно пред писалището.

Яна,

Да се срещнем на каменния мост, днес, веднага след обяда.

Ян.

Да, това звучеше добре - поне засега. А после? После щеше да му мисли. Калоян обичаше да вярва, че може да разсъждава доста бързо и адекватно, когато е поставен в нагорещена ситуация. Дали това наистина бе така - е, предполагам предстои да разберем.

Бележката стигна до Яна чрез някакъв първокурсник от „Северен вятър”, който не изглеждаше очарован от идеята да го играе пощенски гълъб (на всичкото отгоре се казваше Орлин). Тя му подари една от най-милите си усмивки, което като че ли свърши работа, защото момчето спря да се цупи, после разгъна парчето хартия, за да прочете написаното вътре. Калоян искаше да се видят, ама защо не ѝ го бе казал по-рано, когато имаха часове заедно? Всъщност, той май я избягваше, откакто Люба извика онова за харесването. Нищо не бе казал тогава и продължаваше да не казва нищо след това, което бе странно, защото...

Ами, ако не беше вярно, можеше просто да ѝ каже. Ако пък беше... не, нямаше как да е. Не вярваше изобщо някой да я харесва харесва, още по-малко пък Калоян. Нищо, че на нея ѝ трепваше нещо всеки път, когато някой споменеше името му. Нищо, че усещаше пърхане всеки път, когато ръцете им се докоснеха случайно, докато вървяха един до друг. За тези неща сигурно си имаше някакво обяснение, просто тя все още не можеше да стигне до него. Затова беше мислила за онова, което чу онази вечер през цялото време забравила какво чу онази вечер и от тогава се преструваше, че не се е случило.

Ако случайно подхванеше темата, щеше да му каже, че много се е зарадвала да чуе каквото чу, защото тя се чувства по същия начин спрямо него няма значение какво е чула, защото те са преди всичко приятели, нали така?

„Веднага след обяда” идваше да рече, че трябваше да се бърза, та след ровичкане в чинията и местене на храната от едно място на друго, Яна се изправи и тръгна към каменния мост. Защо имаше чувството, че отива на заколение? Щеше просто да му каже „Няма проблем ако не ме харесваш, защото не е важно”. А то беше.

Ох, обаче много ѝ се искаше да я е извикал просто за да я покани да карат скейтборд тайно или нещо такова. Щеше да е много по-лесно.

Когато пристигна, Ян все още го нямаше, което бе добре до известна степен и зле, защото сега щеше да го очаква с нетърпение. Все едно чакаше да стане време за подаряване на подаръците по Коледа или да дойде рождения ѝ ден или да се качи на влакче в увеселителен парк. Най-много последното даже, защото точно такова напрежение усещаше, като да знае, че скоро нещо ще я подмята насам-натам, но въпреки това да иска да се подложи на него.

- Ти какво би направила в моята ситуация? – попита статуята на Баба Яга, под която бе застанала, с ясното съзнание, че тя няма да ѝ отговори.
- Каква ситуация? – естествено, че Ян щеше да дойде точно в този момент.

Яна се обърна стреснато, очите ѝ се срещнаха за кратко с неговите и после веднага погледна към земята. Влакче в увеселителен парк.

Хубава работа! Като не си беше измисляла нищо, сега какво щеше да каже? Затова се опитваше да не лъже обикновено, невинаги можеше да импровизира, а и имаше навик да забравя някакви неща... Хайде сега, измисляй какво си измислила, като ти е толкова акълът. Закърши ръце, гледайки навсякъде другаде, освен в Калоян и си напрегна мозъка, но проклетото нещо като че даваше на късо и отказваше да се раздвижи и да възпроизведе нещо, каквото и да било. Усещаше го обаче как е насочил някакво очакване на отговор към нея и от това се напрягаше още повече, докато накрая...

- Ъ-ъ-ъ, забравих – заигра се с плитката си, търсейки несъществуващи цъфнали краища – Това е още по-голям проблем, ама просто ще си измисля нещо друго, нали ме знаеш каква съм фантазьорка.
- О, да, със сигурност ще се справиш. В краен случай, най-много да ти вземат точки, какво толкова – каза Ян и вдигна рамене, въпреки че много добре знаеше, че идеята да ѝ вземат точки изобщо не бе нещо, което би прегърнала.

Тишината побърза да заеме мясото между тях веднага след като последната дума бе заглъхнала и се настани удобно, сякаш имаше намерение да прекара дълго време с тях.  Не беше комфортна тишина при това, а такава, покрита с множество иглички, като таралеж. Двамата се размърдваха от време на време, сякаш усещаха как въпросните иглички ги боцкат и не можеха да си намерят място. Яна си пипаше косата, люлееше се на пети и си потъркваше слепоочието, Ян потропваше с крак, бъркаше си в джобовете, чешеше се по носа (или бъркаше в него, човек никога не може да бъде сигурен). Нито един от двамата не забеляза обаче, понеже не се поглеждаха.

Яна си спомняше времето, в което за пръв път дойдоха тук. Когато един вид решиха, че ще бъдат приятели. Комуникацията им бе толкова по-лесна, а сега какво се беше случило?

- Помниш ли, че като те домъкнах тук за пръв път си говорехме как ми дължиш услуга, задето те спасих?
- Това беше преди сто години, Яна!
- Преди две години и почти два месеца, но кой ти ги брои...
- Е, накъде биеш?
- На никъде, просто се сетих... Беше много по-приятно в училище тогава, много по-лесно...

Между нас също остана неизказано и увисна до тишината, която побърза отново да заеме мястото си на „сцената”.

„Можем да си бъдем приятели”

Това беше хубаво, нали? Щеше да е много неприятно, ако не можеха да си бъдат. Защо тогава казаното заболя толкова много? Все едно я беше ритнал в корема, при това без да му дава какъвто и да било повод и Яна имаше чувството, че трябва да се подпре някъде, за да не падне. Обаче най-много от всичко искаше да се свие до точка и после да изчезне.

Какво беше очаквала да чуе, всъщност? „Да, Яна, това, което Люба каза е вярно, искаш ли да си станем гаджета?” Едва ли щеше да понесе подобно нещо, но това... А сега какво трябваше да каже тя? „Супер, много се радвам да го чуя, приятелю, хайде, ще се видим в часовете!” или „Жалко, защото аз те харесвам и сега не зная какво да правя с това?” Може би трябваше просто да си измисли някакво оправдание, с което да се измъкне и да се наплаче хубаво, когато се прибере обратно в общата стая. Защото трябваше да се наплаче, иначе после в „Мелачката” вийлите щяха да я съсипят.

Примигна няколко пъти в опит да прогони сълзите, които нямаха намерение да чакат по-удобен момент, за да се появят. Те обаче бяха упорити и това, че духаше вятър, не правеше нещата по-лесни, защото очите ѝ се насълзяваха и без това. Трябваше да се държи на положение, да не се лигави. Какво толкова, като не я харесваше? Нали щяха да си бъдат приятели, нали това искаше, нали от там бяха започнали? Не беше нужно да отиват другаде, можеха да си останат тук, в сегашното положение (не точно сегашното, де). Можеше да забрави за това, че искаше да знае повече за Ян, да го прегръща, да му пипа косата...

- Ами, добре... – това „Добре” беше като некадърно построен бент, който се опитваше да устои на силно течение и скоро щеше да се разкъса и да пропусне водата, разпилявайки се навсякъде. Прочисти гърло - Аз трябва да тръгвам, че... Да. Ще се видим в часовете?

Махна му с ръка и се обърна, усещайки как бентът наистина започва да се разкъсва. Не беше направила и две крачки обаче, когато Калоян, по незнайни причини, реши, че трябва да я хване за ръката и да я спре.

- Какво има? –  Яна вече звучеше като да има настинка.
- Чакай, обърни се – даже я дръпна леко.
- Не – тя се дръпна обратно.
- Какво... защо? – Ян спря да я дърпа.
- Влезе ми нещо в окото. Ще се видим после, окей?

Ако не решеше да се покрие и да го избягва, понеже така правеха хората, когато се чувстваха наранени, дори да не обвиняваха другите за това.

Да. Толкова кратко, толкова простичко, а сякаш вдигна душата ѝ от метафоричната студена земя, на която се намираше, изтупа я от прах и ѝ сложи криле. После я целуна по челото и я пусна отново да лети. Да. Толкова много неща можеше да постигне нещо толкова кратко и простичко.

Обаче сега Калоян изглеждаше така, сякаш очаква гилотината да се спусне над него и главата му да се търкулне в краката ѝ. Защо? Тя не му ли беше показвала, че го харесва до сега? Май... май не беше. Каза му, че ѝ е липсвал, защото беше вярно, но тогава и той ѝ беше казал същото.

Чувстваше се странно. Искаше да ѝ каже, че я харесва, но не знаеше какво да му каже сега, когато признанието се бе изтръгнало от него... е, един вид тя го беше изтръгнала, след като Люба започна процеса, но това бяха подробности. Какво трябваше да направи сега? „И аз теб” звучеше тъпо и дори неискрено. Все едно нямаше никакво значение, че ѝ го е казал, а то имаше, защото тайно си бе мечтала да го чуе.

Времето не беше толкова спряло, колкото му се струваше на Ян, за съжаление на Яна, която се опитваше само  бързо да измисли нещо адекватно, но в момента в главата ѝ се въртеше само мисълта, че той я харесва, че е щастлива и че животът е прекрасен. Вселената беше подредила планетите както трябва и изведнъж всичко си беше дошло на мястото. За секунди при това.

Значи... нямаше какво толкова да му мисли, нали? Щом всичко си беше на мястото.

Разстоянието от него до нея не беше кой знае какво, но ѝ се стори дълго за изминаване, когато направи двете крачки, които ги деляха. Навлезе му в личното пространство с усмивка, в ъгълчето на която соленееше една от сълзите, която беше успяла да се измъкне от затвора на миглите ѝ. Можеше да преброи луничките на носа му, но вместо това избра да го погледне в очите, които бяха като на уплашено животно, готово да хукне във всеки момент. Може би просто отразяваха нейните.

- И аз те харесвам, Ян – ако не вярваше на думите ѝ, то божурите, които рацъфнаха на бузите ѝ трябваше да му говорят достатъчно - И мисля ... мисля, че няма да ни се развали приятелството, просто ще се ъпгрейдне.

После го прегърна, защото не би посмяла да направи друго, преди да разбере какво си мисли.

Малки слънца избухнаха зад клепачите ѝ, когато устните му докоснаха нейните. Ръцете ѝ се раздвижиха и без въпроси пръстите ѝ се заровиха в къдриците на Ян. Просто така, защото от известно време си мислеше колко много иска да го направи, а не попита дали може, защото моментът не бе удачен, сякаш.

Съблюдаващият реда на нещата, който в моята глава поне малко прилича на Люба, вече се бе върнал от хладилника, заедно с биричката си и продължи да съблюдава. Ама само с едното око, уж да им даде този интимен момент. Ама май извади и пуканки от някъде.

Когато се отделиха един от друг, Яна се изкикоти. Не можеше да каже защо се кикотеше, имаше чувството, че в гърдите ѝ е разцъфнала градина и наоколо летят пчели, събират цветен прашец и се опиват от него. Като че ли и тя се опиваше. Гледаше Ян и усещаше как лицето ѝ е червено и бузите я болят от усмивката, която беше дала живот на трапчинките ѝ (не че това имаше как да го знае) и искаше да си скрие физиономията от срам, но не го направи.

- Искам да ти преброя луничките. Може ли? – попита го тя.
- Може. Макар че ще има да си броиш...
- Една, две, три... – повдигна се на пръсти и го целуна по носа – Забравих да попитам може ли?
- Може.
- Четири, пет, шест...

Беше толкова хубаво да бъдат тук, двамата...

Тримата, обажда се Съблюдаващият реда на нещата и обляга на хълбок на рамката на вратата, ако предположим, че е застанал под такава.

Да си бъдат тук, двамата и идеята, че можеха да бъдат тук и утре, и вдругиден, и денят след това, изпълваше Вълканова с щастие. Да, много добре знаеше, че нямаше да могат да се виждат всеки ден и вероятно нямаше да правят точно това всеки път или на точно това място. Просто идеята, че Ян го имаше и нея я имаше по едно и също време на света много, много ѝ харесваше. И че можеха да споделят това време... дори да бе от време на време.

- Тц –изцъка с език, докато уж обмисляше усилено нещо.
Калоян я погледна въпросително
- Ще трябва да кажа на Хенри Кавил, че тази работа между нас няма да се получи.

Не звучеше никак разочарована.