И отново.

@Кочо Измирлиев

Да получиш бележка след поредната смотана симулация, не бе добър знак. Още по-лошо знамение бе да видиш полу-размазани букви из под познат почерк. Явно, въпросният бе бързал прекалено много и не си беше направил труда да се увери, че й оставя нещо четимо.
С малко повече присвити очи, въображение и магия, за сега разчиташе:

„ Арина,
Нападна...ха ме тро...янци,
(не, не това беше тролове! Що пък хора от историята ще нападат някой??)
Ела на...в, около...
(то хубаво искаш да дойда, ама къде???)
Призрачния лес!

К...
арамфил.”

- Кой по ягодите е този Карамфил? – изсумтя Арина, докато се опитваше да преведе в  нещо подобно на приличен вид, червените си коси. Не познаваше всички ученици от Мунгав по име, но повечето ги беше срещала, ако не в часовете и на куидичното игрище, то по коридорите.

- МЯУ! – господин Ягодка се изпречи на пътя й толкова рязко, че още малко и щеше да се спъне и да налети на най-близката вийла. Това, както обикновено предизвика истински хаос и за пореден път бе заплашена с редовното – заглушаване, две вечери в тъмна килия без ягодово сладко, много мъчениея и изгаряне на кладата.

Докато вървеше към „разгаданото” място, в главата й преминаваха всякакви теории. От Желев, който някак си бе дочул за великите й способности в римети и решил да я убие под масата, до пришествие на извънземни...

Усмихваше се. Определено щеше да им предложи да си вземат вийлите и да се разкарат дружно от Мунгав.

Разбира се, можеше да се окаже и нещо напълно скучно и нормално. Като някой човечец да си е забравил името и да е решил да си измисли прозвище.
- Няма никой. – огледа се и въздъхна отново. Котката вече се бе наместила в ръцете й – кой като нея, живот си живееше, ама хайде.
Щеше да почака две минути, пък да видим кой е този тайнствен Карамфил.

 

Това РП пресъздава ключов момент от Главната сюжетна линия (ГСЛ) на форума. Повече информация относно ГСЛ можете да прочетете тук (клик).

@Арина Орлова

Да се занимаваш с чорапи, гащи и всякакви други дрехи не бе точно от любимите занимания на Кочо, но никой не изгаряше от желание да се занимава с прането му. С особено нежелание започна със сгъването и оправянето, като за един момент се зачуди няма ли да е по – лесно да събере всичко на топка и така да го пльокне в шкафа си. Фокусира се над тази идея, но я отхвърли бързо. Дори и сега едва си намираше два еднакви чифта чорапи, а какво оставаше да са на една купчина с всичките му одежди, които притежаваше. Вярно можеше да ползва магия, но го смяташе за обидно. Смисъл вярно всичко щеше да стане супер бързо, но така човек се разглезваше. Следващият момент можеше да ползва вълшебство и да си мие зъбите, тогава просто щеше да се превърне в биомаса без самостоятелна мисъл. Така продължаваше с досадните си битовизми докато на леглото му от един чорап не изпадна някаква бележка. Значи някой достатъчно смел можеше да му рови в мръсните чорапи, а да ги изпере НЕ? Тази мисъл го ядоса, ала изкушението към малката хартийка бе по – силно. „Ела в Призрачният лес, имам нужда от теб!“ . Странно, кой пък толкова имаше нужда от Кочо? Бележката бе подписа от някой си „Трендафил Акациев“, чието име не говореше нищо на Измирлиев. Така продължи с оправянето на дрехите си и когато приключи любопитството му надделя, и вече облечен в чисти и спретнати дрехи се запъти към уговореното място.


Вървеше спокойно и се чудеше сам на акъла си. Това сигурно бе някаква тъпа шега, а като нищо щеше и да е на неговият гръб. Запали си цигара по пътя за да може, когато стигне да е здраво стиснал своята пръчка. В случай, че някой си правеше майтап на негов гръб, то Кочо смяташе да му покаже колко лоша „мишена“ е избрал. Все пак вървеше бавно и се опитваше да се фокусира колкото може. Щеше да е по – хубаво просто да избегне неприятни сблъсъци с други ученици, но почти бе стигнал и в далечината се чу познатото и досадно „МЯУ“. Що щеше тук пък господин Ягодка и от кога стана Трендафил? Това го накара да се размърда и за няма няколко секунди се озова пред котката на своята приятелка, а не след друго изплува от нейде и самата Арина. Измирлиев бе в тотална изненада.

- Ти пък от кога стана Трендафил? – Обърна с яд към своята дружка, но в нейният поглед също се четеше объркване. За миг двамата седяха и се гледаха объркано при което Кочо бръкна в джоба си и извади въпросната бележка. Без да чака покана Ари я грабна от ръцете му и заби нос в нея.

- Ама ето, вземи ми я от ръцете без да питаш! – Саркастичната забележка на Измирлиев остана без отговор. Неговата приятелка изследваше жадно парчето хартия толкова съсредоточено, че на Кочо му дойде идея да си наплюнчи пръста хубавичко и да го завре надълбоко в нейното малко сладко ушенце. Все пак и тази идея мина и замина, защото както се казва „Никога не гъделичкай спящ дракон“…

Някой май си вкара голям таралеж в гащите и щеше да съжалява за това. Да търсиш приказен герой с Ари и досадната й котка е като оставиш две маймуни с Йо – йо в стая, сиреч цирка е направо гарантиран. Само въпрос на време е едната да се заиграе с него, а другата да го поиска за себе си и да стане бой, а в света само две неща са по – страшни от маймунски кьотек. Едното е момичешки хокей на трева, а другото са кръстоносните походи. Та подобно на двете описани маймуни Арина и Кочо все още опознаваха стаята, а котката може би трябваше да мине за импровизираната играчка.

Все пак Измирлиев реши, че е добра идея да прегледа бележките по – внимателно. Трендафил с карамфил звучи като някакъв екзотичен чай, тоест идеше реч за растения и демек човека, който трябваше да издирят разбираше от треволяци. Толкова простичко беше, направо две и две прави седем.

- Тъй като си по – популярна от мен, имаш ли си идея кой разбира от такива работи? – Обърна се към своята партньорка в разрешаването на случая с бележките.

- Какви работи? – Арина винаги е мразила когато Кочо го домързи да обяснява нещо и винаги държеше словореда му и изказването му да е на минимум ниво преподавател.

- Ми за тези китки, не познаваш ли някой тип да им разбира? – Изглежда след вторият опит Арина го разбра. Потъна в кратък размисъл, а през това време Кочо се чудеше от къде да я похване ако това се окажеше ялова среда. Той и като цяло се чудеше кой дявол го сръчка да се занимава изцяло с това, но понякога се случваха чудни неща по земята. Самият Измирлиев да прояви интерес към нещо нова си беше направо повод госпожица Орлова да направи циганско колело. Тогава Йо – йото се активира. Господин Ягодка изглеждаше се почувства пренебрегнат от своята стопанка и тръгна да се катери върху нея забивайки си ноктите. Ари издаде въздишка на примирение, явно се бе предала в опитите си да вкара тоя звяр в правилният път. Е, какво пък, поне щеше да има интересен маймунски бой…

Нещо в погледа на Арина му говореше, че тя бе готова да му направи преглед на простата без да ползва ръкавици. Все пак сам си беше виновен, че тръгна подир тъпо парче хартия от прането си. Винаги ставаше така щом проявеше каквато и да е активност, накрая нещото винаги се обръщаше и го захапваше отзад. За негово съжаление трябваше да признае, че госпожицата има право и малко помощ от Люба ще им дойде добре. Всъщност опцията беше или да се обърнат към капитана си по куидич или просто да забравят за всичко да се приберат и да продължат със задачите си все едно нищо никога не се е случвало.

- Всъщност си права. – Най – накрая наруши мълчанието и стресна господин Ягодка, който явно дремваше в прегръдките на приятелката му. – Трябва да се обърнем към Люба или всичко приключва, та ти реши какво искаш да правим.

Беше честен с нея, не виждаше смисъл да я лъже. Цяла вечер можеше да шикалкави, но беше безсмислено. Понякога социалният живот бе полезен, спор нямаше. За негово съжаление, Измирлиев си падаше социопат и рядко завързваше нещо повече от приятелство. Да се пита човек как стана другар баш на Арина, но предпочиташе да не задава тоя въпрос. Беше го страх от отговора. Ако бяха супергерои, Арина определено щеше да е Супермен (СуперАри в нейният случай), защото с нейната харизма определено можеше да привлече всеки за нейната кауза. Кочо от друга страна определено щеше да е Батман. Тъмен, несговорчив, който винаги се опитваше да планува всичко до последният детайл. В случая на Измирлиев плановете му често търпяха провали за разлика от тези на въпросният комиксов герой, но все пак по това си приличаха. Та сега и ако Жената – чудо реши да се присъедини към тях, те буквално щяха да положат основи за Лигата на справедливостта. Все пак дали това щеше да се случи бе на плещите на Арина. Кочо имаше пълна вяра в нейната преценка и щеше да се съобрази с нейното решение. Макар ако трябваше да бъде честен пред себе си, наистина го човъркаше кой му бе бърникал в мръсното пране…

Писмата определено не бяха за тях. Идеята да пъхат бележки в книги в библиотеката беше сецната доста лесно. Я някой друг ще вземе книгиата, я някой ще отмъкне бележка. И сега като Арина изкрещя послението на един от опитите за комуникаця в ухото й... е ясно беше, че тая няма да я бъде.
Но нямаха време да протакат.
Всички се чувстваха все по-изтощени и по-изтощени. Сякаш сънят им не успяваше да ги презареди.
Нещо не беше наред в слънчевия коридор. Добре тва беше ясно от началото. Но в случая... нещо много не беше наред в слънчевия коридор. Това, че беше го избягвала половин година сега щеше да ги хапе по гъза.

Еее.
Щеше да се наложи да работи с каквото има.
Май.
А сега имаше щастливата да тръгне на трежър хънт Арина и... Кочо. Който определено не изглеждаше щастлив или заинтересуван поначало.
Щяха ли да се справят? Не искаше да отлага повече.
Ари си беше надеждна като буре с барут - знаеш какво и горе долу кога да очакваш, ама Кочо? Освен на куидич не го виждаше много, много... а и там нещо се скатайваше. Можеше и да е послушко на вийлите всъщност. Трябваше да внимават около него. 

- Всъщност знам - как обаче да го извърти пред Кочо, в случай че е леке? - Много ще му отива венец от трендафили и карамфили, ама в случая вие ще сте.
- Кво?
- Кочо - Карамфил. Ари ще да е Трендафил.
- Ти кво пушиш?
- Става! - е поне Арина беше ентусиазирана за кодовите имена. Нищо ще трябваше да са Исмаил и Ясен - К(олимечков)арамфил и Т(ошев)рендафил. Може би беше по-добре. Ясен беше малък за такива неща... а Ис - имаше си други занимания.

Лигата на справедливостта се събра. Сега трябваше да проследи нишките за да получи необходимата информация и да набият лошите. Това беше простият сценарий, но кога ли нещата около Кочо бяха прости? За да опрости част от нещата винаги можеше да си вземе голямо и зло куче, като това автоматично щеше да разреши един котешки проблем, но сега друго бе важно. Все пак Жената-чудо се оказа полезна, но надали щеше да приближава мистериозните бележки толкова близо до лицето си ако знаеше, че една от тях е била в мръсните чорапи на Кочо, но младежът реши да й спести тази информация.

В крайна сметка намесата на Люба доведе до получаването на кодови имена. Страхотно, значи имаше развитие по случая. Преди обаче да обсъдят плана, никотиновият глад на Кочо се обади и нямаше търпение да запали една цигара. Остави ги двете сами и те веднага почнаха да си шушукат нещо, сигурно обсъждаха колко е готин и как двете едвам се сдържат да му налетят? Обърна им гръб за да може да пуши спокойно на прозореца и се любуваше на цигарата си.  Тъкмо приключваше и усети нечии пръсти по гърба си, извърна се рязко и пред себе си видя как двете дружки му се усмихваха.

- Знаем къде да търсим! – Изрече Люба с доста приповдигнат глас. Еха, наистина си я биваше за по – малко от петнадесет минути бе открила първата следа и щеше да ги поведе. Арина също изглеждаше с доста приповдигната настроение, което накара Кочо да повдигне въпросително вежда, все пак беше Батман и трябваше да се съмнява.

- Тръгвай с нас и ще видиш! – Отсече Арина още преди да си е задал дори въпроса. Това само усили усещането, че без да иска се е оженил за Ари и сега като истински мъж е под чехъла й. Е, какво можеше да се направо, Кочо си бе „мъжки“ мъж, като изкаран от виц и нямаше какво да стори, загаси фаса си и тръгна след тях, а те буквално щяха да започнат да тичат всеки момент. Какво ли толкова успя да открие Люба, че така се забързаха…

- Отиваме към Слънчевия Коридор! - Не че не вярваше на Ари, но пък щом Кочо беше "незаинтересован" то това значеше, че може и да ги изпорти ако се стигнеше да го питат вийлите. Та целта нямаше да я сподели, там където отиваха и за какво им трябваше обаче - е нямаше как да не разбере. - С Ари ще проверим нещо, пък ти ще си ни наблюдателен пост.
- Много отговорна задача!
- А. Ми добре.

Промъкването до Южната кула беше по-лесно отколкото очакваше. С малко заглушаване, че да не им отекват стъпките и сумтенето на момчето, и добре поставени предупредителни изхъсквания от страна на Господин Ягодка, тримата северняци стигнаха до заветния коридор. Не им стигаха часовете, които прекарваха тук пък и сега пак бяха дошли. Е Ари и Люба, Кочо му се налагаше да пренася картофи в Мелачката. То да бяха само и картофи. По това, което беше чувала от Игнат положението там не беше никак розово, но все пак беше олекнало леко след бълчозавъра.
С малко повече късмет и тук всички групи щяха да са приключили вече.

Тишина.

Освен ритмично потракване на часовник.. Чаосвник ли? Чакай! Тук нямаше часовници! Поне не и в коридора, което можеше да значи едно: Симо си беше на поста, както се бяха разбрали. Беше избрал интересен знак да подскаже местоположението си. От една страна беше кофти да не се разбират предварително за знаци, но пък от друга така нямаше как въпросните знаци да бъдат издадени.
Винаги различни също така.

За по-сигурно.

- Симо какво е положението?

@Симеон Манев поставили сме те на пост да държиш под око дали всички Издигнати и вийли са се изнесли от Слънчевия коридор.