Теореми на относителността

Райна Гущерова: Знахар; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 4
Издръжливост: 4
Интелигентност: 2
Ловкост: 2
Магия: 4
Късмет: 4

Post n°1

Теореми на относителността

by Райна Гущерова Вто Авг 15, 2023 2:58 pm

Видя го че идва към нея още преди няколко дни.

Беше в градината и събираше билки, докато си говореше тихичко сама на себе си. Босите ѝ крака танцуваха по леко влажната пръст и стъпалата ѝ ловко избягваха острите камъчета, като от самосебе си. Снощи отново беше валяло и цялата природа сякаш се готвеше да посрещне края на поредния октомври. Райна обичаше това време, най-вече заради това, което предвещаваше. Много българи отричаха Хелоуин като чуждоземски празник, но не можеха да бъдат по-далеч от истината. Това обаче бе изцяло друг въпрос, който не занимаваше съзнанието на Рая повече, отколкото попълването на запасите с билки преди ритуалът в края на седмицата.

- Сигурна съм, че беладоната беше в тази леха. - смръщи се Райна и приклекна, като след това откъсна пъргаво едно листенце и бързо го сложи в устата си. - Буника? Ти пък какво правиш тук. Избягала от собствената си леха и настанила се тук. Пфу, ама че непослушница. Нищо, и ти ще ми трябваш.

Жената се изправи и духна в замръзналите си шепи, размърдвайки пръсти и пресягайки се до малката торбичка около кръста ѝ, в която се криеше билковата смес. Невен, подбел, канела и кардамон - вълшебна рецепта за сгряване. Райна разтърка изсъхналите листенца между ръцете си и почти веднага усети как топлината се разлива през цялото ѝ тяло. Тя никога не носеше нито ръкавици, нито обувки - ако прекъснеше по някакъв начин връзката си със земята или с пространството около себе си, съвсем нямаше да може да се ориентира в света около себе си.

След прилива на топлина обаче, Райна се умълчава, главата ѝ клюмва настрана и очите ѝ се вперват още по-невиждащо някъде сред дърветата.

Тъмните очи блестят, пламтят върху слабото лице, съставено предимно от скули и остри ръбове, обрамчено с разпилени черни коси. Мрак. Пустош. Самота. Ужасяващо студени каменни стени. Студено желязо около китките, шамар през лицето, пламнала буза...
Бездна. Мрак. Стъпала водещи надолу. Стъпала, по които Райна също слиза. Трябва да го направи, трябва да го последва. Трябва да разбере къде отива. Стъпалата обаче не свършват, а се вият надолу, надолу, надолу... Когато нещо приключва, нещо друго започва.
Той трябва да се подчини. Трябва да се подчини... или иначе ще умре. Няма друг начин. Длъжен е. Така трябва. Няма друг път. Само надолу, надолу, надолу.
Устните са престанали да се движат. Посинели са, обезкървени. Навсякъде има кръв, а в далечината грачи гарван. Блясък на извадена пръчка. Вик. Смърт. Надолу. Само надолу.
Той бяга. Бяга, без да поглежда назад. Обърне ли се - край. И той го знае. Дръж се! Не се предавай, продължавай да бягаш, само така ще се спасиш. А зад него? Безмилостния поглед се е приковал в гърба му, немигащ, безкомпромисен.

Райна си поема жадно въздух и се олюлява на краката си. С трепереща ръка бърка в друга торбичка и изважда малко смес от стрита лайка, ливадна сладка и женшен. Щипката изчезва в устата ѝ, тя преглъща и след няколко мига треперенето утихва. Тя пък се усмихва.

Интересно, много интересно. Защо ли идваше при нея това мълчаливо момче с тези тъжни очи? Какво търсеше, какво очакваше да намери? Райна се надяваше, че той няма да иска от нея да му подшушне какво бе отредила съдбата за него. Тя не можеше да отговори на този въпрос - бъдещето му беше прекалено неясно, като празен лист хартия, който очаква някой, който и да било да напише нещо върху него.

А какъв писател бе момчето, зависеше от самия него.

Ясна Соколова, Ела Благоева, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева, Максимилиян Шарков and Зигфрид Херман харесват този пост.

Максимилиян Шарков: Черен магьосник; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 6
Издръжливост: 6
Интелигентност: 6
Ловкост: 2
Магия: 8
Късмет: 2

Post n°2

Re: Теореми на относителността

by Максимилиян Шарков Вто Авг 15, 2023 10:51 pm

Преди две седмици в магазина му се бе появил един сърбин - магьосник на средна възраст, говорещ на развален български. Беше донесъл и стара карта на Родопите, след което му бе разказал една интересна история.
Къде с български думи, къде със сръбски магьосникът бе споделил на младият Шарков, че тази карта се била предавала в семейството му от поколения. На пръв поглед парчето хартия дори не изглеждаше специално - старо, пожълтяло, а написаното върху него - избеляло. Нямаше дори и капка магия в себе си, просто едно парче хартия с драскулки отгоре.
Тази карта обаче, която принадлежала на негов предшественик, преди години се била озовала и в ръцете на известната пророчица Ванга. Разбира се, мъжът бе споделил надълго и нашироко за това как листа хартия е лежала в семейната библиотека, скрит в една книга около два века, преди дядо му да го открие. Тази част обаче не бе толкова важна за Максимилиян. Той се интересуваше от остатъка от разказа.

Всеки с познание да "вижда", докоснал се до тази карта казвал едно и също - тя водела към място с нечувана сила. Разбира се, всеки магьосник попитан за това отговарял, че там е заровен някакъв предмет. Всички били убедени, че каквото и да е "нещото", то то ще има силата да направи своя господар богат, успял, щастлив.
Когато тази карта била представена на българската пророчица, тя заявила, че там има черна сила, тъмна енергия. Каквото е заровено не трябва да бъде изравяно и просто да забравят. И тук се появяваше той в ролята на един експерт по черни изкуства и човек разбиращ предметите наситени с черна магия. Също и като един търговец на който току що му бяха предложили голяма сума да открие предмета и да го препродаде в Русия.

Така и се бе озовал тук. Защо? Защото искаше да научи повече за картата, която от своя страна пазеше тайните си чрез избелялото си мастило. И защото, ако някой можеше да му помогне някак , то това бе самата внучка на пророчицата. Поне така мислеше той.
От чисто уважение бе предприел пътя до тук пеша. Щеше да бъде лесно да се магипортира, да вземе чрез заплаха това от което се интересува и да си тръгна. Той обаче не бе такъв. Идваше с мир, с въпрос и с дар.

Бе в един от типичните си черни костюми, като отново не се вписваше в заобикалящата го среда, този път бе добавил и дълго черно палто. Ако мъгълите имаха списание за мода за черни магьосници, то клишето с което се бе облякъл - както винаги - щеше да е на корицата. Това обаче също не бе важно, Максимилиян винаги носеше един и същи тип дрехи.
Важното бе картата и дара. За дар за младото момиче - което всъщност бе по - възрастно от него, но годните на една дама не трябваше да бъдат обсъждани - бе избрал редки магически билки. Тя не бе магьосница, това го знаеше. Но знаеше, че усеща повече от колкото всеки нормален човек можеше да усети, имаше своя собствена дарба. Поне това бе дочул, след като се бе захванал с този случай. И бе решил да й даде нещо от своя свят (като се надяваше тя да знае за него), ако тя решеше да го приеме. Може би вече бе решила и да го отпрати.. може би.

Пристъпи към нея тихо, като изучаваше движенията й. Бе разбрал също така, че тя бе сляпа, точно като баба си. Знаеше, че всеки подобен дар , като нейният, си имаше цена. Историята на баба й бе известна сред магьосниците, но тя... тя сякаш бе един малък скрит диамант, ако не се разровиш достатъчно дълбоко - няма как да го откриеш. А за това се изискваха и средства, които не всички имаха.
- Добър ден. Казвам се Максимилиян Шарков. - започна учтив разговор той. - Бих желал да поема ръката ви, ако позволите?
С други жени сигурно би си позволил досег без да иска разрешение, но тук говореше за незряща жена и не искаше движенията му да я изплашат по някакъв начин. Не бе сигурен дали начина му на представяне бе най - удачният за ситуацията. Та, за бога, той никога не изричаше толкова много думи дори! Но тя бе единствената му надежда за проклетата карта и прокълнатия предмет.

Ясна Соколова, Ела Благоева, Юлий Звездинов, Илияна Георгиева, Иглика Полязова and Райна Гущерова харесват този пост.

Райна Гущерова: Знахар; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 4
Издръжливост: 4
Интелигентност: 2
Ловкост: 2
Магия: 4
Късмет: 4

Post n°3

Re: Теореми на относителността

by Райна Гущерова Сря Авг 23, 2023 5:45 pm

Гласът на Максимилиян беше точно такъв, какъвто си го представяше - кристален, артикулиран, с ясно закръглени О-та и твърдо изразени Р-та. Глас, който не търпеше възражения и бе свикнал винаги да получава това, което поиска. Колко жалко обаче, че хората рядко знаеха какво точно искат - дори да бяха убедени в противното. Райна се намуси в опит да прикрие усмивката, която напираше да разцъфне на лицето ѝ, подобно на дете, което е заето да прави нещо, което знае, че му е забранено. Вместо да се здрависа с момчето, тя се пресегна, опипа деликатно пресегнатите му пръсти, усети прилежно подкъсените нокти, след което хвана здраво голямата му длан и я обърна наопаки. Шарков не каза нищо, но Райна разбра всичко, което ѝ бе нужно по начина, по който се стегна. Не му беше приятно да го докосват така неочаквано - може би не му беше приятно неочакваното като цяло. Разбира се.

- Хмм... - тъмнокосата жена затанцува ловко с пръсти по линиите по кожата му, влачейки пръсти по тях и спирайки се на определени точки, като през цялото време млечнобелият ѝ поглед бе вперен някъде отвъд него. - Интересно...
- Какво? - попита нетърпеливо Максимилиан, което като че ли изненада и самия него.
- Няма я. Ами ако... Аха! - възкликна Райна и крайчетата на устните ѝ потрепнаха надолу, сякаш беше разочарована. Нещо в погледа ѝ проблесна, след което тя внимателно сви пръстите му, така че да се затворят и да оформят юмрук.
- Ъм... - мъжът звучеше несигурен и объркан. - Какво...
- Хайде, идвай с мен да пием чай. Тогава ще ми кажеш това, което искаш да ми казваш. Мурсалски, нали? - попита Райна и се обърна, без да дочака отговор. Знаеше, че ще я последва. Не след дълго чу стъпките му след себе си.
- От къде...
- Беше или това, или липов. Явно уцелих.
- Как така или това, или другото?
- Няма значение... Кажи ми, направи ли го вече?
- Кое?
- Ох, явно не си. Е... - нямаше защо да се разочарова. Може би тази реалност не го бе изправила пред това предизвикателство все още... или изобщо.
- Винаги ли говорите с такива загадки?
- Винаги... не, чакай, понякога... Рядко... Хмм... - смръщи вежди разсеяно, но след секунда сви рамене. Надяваше се да я е разбрал. - И моля, без излишни учтивости. Аз съм Райна, но ти вече знаеше това, нали?
- Не и в такива подробности... Надявам се че может... можеш да ми помогнеш. - личеше си, че му е трудно да се лиши от учтивостите. Нищо, рано или късно щеше да свикне.
- А дали ти можеш да платиш цената? - промърмори на себе си Райна сериозно, след което лицето ѝ се изкриви отново. Не можеше... но щеше да го направи. Напук на всичко, на предупрежденията, на опасностите, на жертвата. Напук на здравия разум. Това ли беше пътят или имаше някой друг, скрит иззад храстите встрани?

Усещаше погледът му върху себе си и знаеше какви са въпросите, които не смееше да я попита. Как така знае къде да стъпва, без да нарани краката си? Сама ли живее тук? Как се справя? Как така прави онова, което прави, без да е такава като него, сияеща отвътре и стаила цялата онази мощ, която той самия притежаваше?

От всички тези неизказани мисли я заболя главата.

Ела Благоева, Максимилиян Шарков, Лилиян Кардамова, Алина Старков and Зигфрид Херман харесват този пост.

Максимилиян Шарков: Черен магьосник; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 6
Издръжливост: 6
Интелигентност: 6
Ловкост: 2
Магия: 8
Късмет: 2

Post n°4

Re: Теореми на относителността

by Максимилиян Шарков Съб Авг 26, 2023 4:21 am

Въпроси.
Имаше толкова много въпроси, сега след като се срещна с пророчицата. И всички те се бяха появили след като я срещна. Онези за които бе дошъл бяха излетяли в дебрите на съзнанието му и се бяха скътали. Не искаха да излизат, не искаха да виждат бял свят. Сякаш мястото им не бе тук. В нейният светъл дом и около нейната чиста душа.
Шарков все още бе шокиран от начина по който тя бе докосвала ръката му, по който бе изучавала линиите на дланта му. Бе чувал не веднъж за магьосници с дарби, които можели да разчетат човешката съдба по линиите на ръката. Това го накара да потръпне, да се замисли какво му е подготвило бъдещето. Можеше ли да промени съдбата? Толкова много въпроси...

Гледаше как с лекота Райна се върти из малката си кухня. Знаеше всичко къде е, докосваше, помирисваше. Ориентираше се много по - добре и от него. Ако той попаднеше в собствената си кухня с вързани очи сигурно щеше да се спъне в малкото прагче пред вратата, да се бутне в стъклената маса, да падне отгоре й... после да се бутне в два - три шкафа и накрая като нищо да полети от терасата надолу. Преди дори да е разбрал.
Но тя... тя бе в свои води. "Виждаше" всичко по свой собствен начин, а това само предизвикваше още въпроси.

За какво бе дошъл? Билки... билки. Имаше нещо с билки за нея! А, да! Подаръка! Подарък за... за.. за кое?
- Объркан си. Пълен с въпроси.
- Да... може би е така.
- Разбираемо. Хората винаги имат въпроси. Но не винаги е хубаво да знаят отговорите.
- Да ви... да ти помогна с чая? - предложи той, като вече бе започнал да става от стола си, който леко изскърца. Този звук не я притесни, сякаш го познаваше. Райна само му махна с ръка сякаш казваше "не, не, няма нужда".
Виждаше как внимателно опипва чайника, когато сипваше вода, след това се приближи и до печката. Ръцете й бяха нейните очи, осъзнаваше това с всяка следваща минута. Но стъпалата й също й помагаха, може би затова бе боса.
- Прав си.
- Моля?
- Да, да. - извади чашки, които приближи към масата. Стана му неудобно, не бе свикнал на това... на каквото и да е от това. От него, като един истински джентълмен, се очакваше да помогне на дамата. Но тази дама тук нямаше нужда от неговата помощ. Ако искаше можеше да помете къщата с него с усмивка или помахване на ръка, ей така го усещаше.
Някои хора просто имаха силна енергия. И колкото и чалната Райна да звучеше на пръв поглед и странно да изглеждаше със своята странност, то тя притежаваше точно тази силна енергия, която те помита и те оставя безмълвен. Занася те в едно друго пространство където стоиш и се чудиш над живота, човешките трудности и как тя самата се бе справила... с всичко това. Стигнала до тук, е това което е.
За баба й истории се носеха сред хора и магьосници, сред вампири, върколаци, вийли. Ако по - голяма част от хората знаеха за това момиче, то пред вратата й щеше да има опашка. Тя нито щеше да има време за билките си, нито да прави чай... както му правеше на него.
- Ще зададеш ли въпроса си?
- Имам много.
- Но знаеш кой точно искаш да зададеш. Това не е непременно въпроса с който дойде. - когато тя понечи да налее чай, Шарков я изпревари и докосна чайника, като съвсем леко допря ръка до нейната.
- Ако позволите... - трудно му бе все още да остави формалността и проклетото "вие" и да го замени с приятелското "ти". А въпросите му си останаха висящи, защото не знаеше от къде да започне.

Ела Благоева and Атсу Оттах харесват този пост.

Райна Гущерова: Знахар; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 4
Издръжливост: 4
Интелигентност: 2
Ловкост: 2
Магия: 4
Късмет: 4

Post n°5

Re: Теореми на относителността

by Райна Гущерова Нед Авг 27, 2023 4:35 pm

Когато кожата им направи контакт, през цялото същество на Райна премина електричен заряд, от който тя се парализира и подбели иначе млечните си очи.

Седем козлета прекосяват гората и оставят подире си дири в дълбокия сняг. Къде отиват, какво търсят? Изгубени са, но въпреки това продължават напред. Онова, което ги води, не им позволява да спрат, да се обърнат и да се върнат там, откъдето са дошли. Напред и само напред. Напред и надолу - надолу в снега, надолу по стълбата, надолу към вратата, през чийто дъсчен обков струи светлина. Козлетата следват първото, най-голямото, най-умното. Или поне те така си мислят - не знаят, че то е точно толкова изплашено и несигурно като всички останали. Не го показва обаче. Продължава да върви вироглаво напред, без да поглежда назад.

Сякаш знае, че обърне ли се, голямата тъмна сянка, която ги следва, ще щракне с чудовищните си челюсти и приказката бързо ще потъне в черно на черно на черно. Големият лош вълк ли бе това или нещо далеч по-страшно?

Когато Райна отново раздвижи глава, набързо осъзна, че бива завлачена нанякъде. Наоколо цареше суматоха, въздухът често се раздвижваше и ѝ донасяше миризми и звуци. Отвъд познатите шумове на къщурката ѝ, можеше да долови тежко, притеснено дишане, откъслечно преглъщане и токове на обувки, които тропаха по дървения под.

- Райна? Добре ли сте? - глас, познат глас. Максимилиян. Да, той беше тук и по всичко личеше, че я водеше да седне на единия от двата стола около малката маса за хранене. Миришеше на пот, на кръв, на тревога. Мирис на озон. Мирис на магия.
- Д.. да... - отвърна малко неуверено жената. Не беше свикнала някой да я пита как е. Осъзнаваше, че е получила видение, както често се случваше, когато някой имаше неблагоразумието да я докосне, без предупреждение.
- Сигурна ли сте? - защо беше толкова притеснен?
- Всичко е наред. - отвърна Райна, когато усети как лицето ѝ възвръща цвета си, а силите се вливат обратно в тялото ѝ. - Казах ли ти нещо?
- Зависи какво разбирате под нещо. Говорехте нещо за някакви козлета в гората, за тъмна сянка зад тях. Бягай и не се обръщай назад. Винаги напред. Напред и надолу...
- Аха.
- Какво значи аха?
- Ти знаеш по-добре от мен.

Мълчание. Момчето явно не беше много сигурно как да продължи разговора.

- Моля те, не ме докосвай повече така. Това често води до... нежелани странични ефекти.
- Като преди малко?
- Точно така.
- Какво беше това?
- Видение.
- А какво означава?
- Виж, това не ми е дадено да знам... уф, чайникът се е счупил...
- Не мисля, че трябва да ставате все още... винавайте да не си нарежете краката...
- Ей! - Райна повиши лекичко тон подразнена. - Много се притесняваш излишно за мен, Максимилиян Шарков! Оправяла съм се преди теб, ще продължавам да се оправям и без теб! По-добре ела, помогни ми да събера парчетата от чайника и го поправи с малко от твоята магия.
- Магия ли?
- О, не се прави на луд. Този маскарад е безкрайно излишен. - с това Райна даде да се разбере, че темата е приключена и скоро дочу как дрехите му шумолят иззад нея. - Ще ми кажеш ли за какво си дошъл вече?
- Ъм... - той се прокашля и прочисти гласа си. - Има една карта...

Райна се обърна и го погледна разочаровано. Веждите ѝ увиснаха надолу, а ръцете ѝ се отпуснаха примирено до страните. От всичко, което можеше да го интересува. От всичко, което тя можеше да му каже, целият потенциал, който същствуваше - той се интересуваше от глупавата карта. Е, не можеше да каже, че бе изненадана. Все пак това бе едно възможно бъдеще - уви, по някакво стечение на обстоятелствата бе попаднала именно на него.

- Не мога да ти помогна. - заяви жената и по мълчанието на Шарков не можеше да определи дали той самия бе разочарован или по-скоро изненадан. - Но ако наистина настояваш, познавам друг, който може.
- Кой?

Райна се усмихна дяволито и Макс можеше да се закълне, че някаква божествена светлина проблесна иззад млечните ѝ ириси.

- Баба, разбира се.

Ела Благоева, Максимилиян Шарков and Лилиян Кардамова харесват този пост.

Максимилиян Шарков: Черен магьосник; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 6
Издръжливост: 6
Интелигентност: 6
Ловкост: 2
Магия: 8
Късмет: 2

Post n°6

Re: Теореми на относителността

by Максимилиян Шарков Пон Авг 28, 2023 1:10 am

Не я бе докоснал умишлено, но това, което се бе случило го изненада. И притесни. Колкото и силна да бе Райна, визуално му се струваше малка и крехка. Затова и може би бе толкова притеснен. Или защото се чувстваше неуверен в собствените си социални умения точно в този момент, с нея. Не бе сигурен дали това което прави бе редно. Как да се държи, как да говори, какво да казва. Защото тя бе сляпа. И това бе факт, който никой не можеше да оспори.

Седна на едно от двете столчета, като извади пръчката си и използва една проста магия за да възвърне чайника в предишното му състояние, като дори и парченце не остана на пода. Така нито тя щеше да се нареже, нито губеше порцелановият съд, който изглеждаше красив с някакви цветя по него.
С още малко магия започна да забърква чай без дори да мърда от мястото си, а чайника се рееше във въздуха. Може би все пак бе добре, че Райна не можеше да го види. Но Максимилиян бе сигурен, че го усещаше. Нишките магия сред тях, които помагаха на всичко това да стане реалност.

- Баба Ви? - попита объркан, като тъкмо бе бръкнал в джоба си за да извади билките, които бе подбрал като подарък за нея. Баба й не беше ли починала преди едни няколко години? Как щеше да помогне тя? Нима освен дарбата да вижда в бъдещето, Райна имаше такава и за говорене с починалите? Или това бе нещо между нея и баба й, които споделяха този дар заедно?
- Да, да. Баба. - усмивката й сякаш стана още по-широка. Шарков изпъна гръб. Бе се занимавал с магия, която прекрачваше прага на некромантията, но защо му се струваше, че това тук бе друго. Различно. Нещо, което той не познаваше.
- Опасявам се..., че баба Ви-
- Нали се разбрахме да забравиш формалностите. - прекъсна го Райна, която явно усети, че чайникът се бе появил на масата между тях и го докосна. Беше топъл, а вътре бе пълен с ароматен чай. Не попита как, беше й ясно.
Намери пътя до своята чашка, докосна я и след това започна да си налива внимателно чай. След което плъзна чашата към него. Той от своя страна просто подаде другата чаша без да я докосва, внимаваше с това, сега след като бе предупреден.

- Опасявам се, че баба ти няма да иска да помогне. - започна отново Шарков, след като и двамата разполагаха с чаша ароматен чай. Той отпи леко от своят, и се облегна на стената, а столчето изскърца под тежестта му. Кръстоса крака и извади картата от единият джоб на палтото си и я постави на масата. Знаеше, че Райна не може да я види, надали можеше и да я усети - не беше релефна, просто парче стар пергамент.
- Притежателите на тази карта са идвали при баба ти преди. - колко честен трябваше да бъде с нея? Имаше ли смисъл да я лъже след като тя вече знаеше какво търси той тук. - Тя е отказала да им даде насоки. Но се надявах, че ти няма да ми откажеш. Имам нужда от твоята помощ, Райна.

Опита да приложи чар, но след като тя не можеше да види усмивката му, то го придаде в гласът си. Понякога използваше този номер с клиентите си, когато те не бяха сигурни дали искат нещо, а той галантно им го набутваше в ръцете по начин който те си мислеха, че имат нужда от това. Но никой нямаше нужда от черен предмет в живота си. Никой...

Ян Маджаров, Ела Благоева and Люба Бюлбулева харесват този пост.

Райна Гущерова: Знахар; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 4
Издръжливост: 4
Интелигентност: 2
Ловкост: 2
Магия: 4
Късмет: 4

Post n°7

Re: Теореми на относителността

by Райна Гущерова Вто Авг 29, 2023 7:31 pm

- Щом баба не дава, значи не може. - заяви Райна и седна на съседното столче.
- Но...
- Попитай ме нещо друго.

Мълчание. И разочарование. Райна не можеше да види картата на масата, но усещаше присъствието ѝ, като черно петънце върху бяла рокля. И това изобщо не ѝ харесваше. Затова се нацупи, след което килна глава встрани, сякаш се вслушваше в нечий глас.

- Няма друго, това е.
- Сигурен ли си?
- Да.

Въздишка.

- Не си сигурен. Изгубен си. Попитай ме нещо друго.
- Май беше грешка да дойда тук...
- Щом си тук, значи не е грешка. Писано е.
- Щом е писано, то тогава...
- Ох... - понякога разговорите с хора изнервяха Райна, понеже тя не си даваше сметка, че повечето хора, да не кажа никой, не можеха да влязат в главата ѝ и да разберат думите ѝ. Това я принуждаваше да обяснява отдалече, сякаш разговаря с дете. - Търсиш нещо, което искаш, а когато го получиш, няма да знаеш какво да правиш с него. Защото то няма да е това, от което се нуждаеш.
- Не решавам ли аз от какво се нуждая?
- Не, не решаваш ти. Тук решавам аз. Не си доволен.
- Не съм.
- Затова ти казах - попитай ме нещо друго. Защо ти е притрябвала тази карта?
- Защото ще ми помогне да се превърна в нещо... повече.
- Ха! В повече какво? По-щастлив, по-богат. Или може би по-красив? Не ме разсмивай, това са глупости.
- Може би, за теб.
- Не. Глупости са. - беше уверена в думите си. Но как да му обясни, че те бяха самата истина? Тук, сред природата, където тя самата бе израстнала, и от която самия той черпеше силата си, дори без да подозира, подобни капризи бяха излишни. Думи като его, богатства и слава бяха ненужни - природата беше безразлична към тях. Всеки човек, дори и Максимилиян Шарков, който сега се чудеше дали не е настъпил удачния момент да си тръгне, имаше всичко необходимо вътре в себе си. Просто някой трябваше да завърти ключето и да отвори вратата - тогава всичко щеше да може да потече както трябваше да тече.
- О, за малко да забравя - нося подарък...

Райна чу проскърцване, последвано от шумолене близо до себе си. Вдигна вежди подозрително, но и някак любопитно.

- Какво си донесъл?
- Билки от... моя свят. Мислех, че може би биха ти били полезни.
- Сложи ги на плота в кухнята. Ще ги разгледам по-късно.

Не му каза истината - че каквато и билка да ѝ бе донесъл, вероятността вече да я бе познала и отгледала сама, беше доста голяма. Всички билки по естеството си бяха магически, дори и хората да не мислеха така. Нищо, все пак жестът бе важен.

- Попитай ме още нещо. Но не за картата, моля те...

Максимилиян Шарков and Атсу Оттах харесват този пост.

Максимилиян Шарков: Черен магьосник; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 6
Издръжливост: 6
Интелигентност: 6
Ловкост: 2
Магия: 8
Късмет: 2

Post n°8

Re: Теореми на относителността

by Максимилиян Шарков Вто Сеп 05, 2023 2:37 am

Тя не го разбираше, както и той не разбираше нея. Двамата бяха израснали по съвсем различен начин. Вярно, Макс нямаше как да знае, че момичето е отраснало тук сред природата, далеч от контакт с хората, но имаше усещане, че нейният живот нямаше нищо общо с неговият. Той бе отраснал с идеята да наследи семейният бизнес, някой ден да стане глава на семейството. Да ръководи министерството от сенките, да убива без да му мигне окото и да дава заповеди. Беше цяло чудо, че не са му намерили някоя покорна булка с която да създаде армия от ново поколение Шаркови, както бе при родителите му, техните родители, техните братя и сестри и прочее по линията на семейното дърво.

- Не знам какво да те попитам. - призна той, като гледаше картата.
- Знаеш. Но те е страх. - тя се усмихна съвсем леко. Наистина ли знаеше? Имаше няколко въпроса на ум, но... не искаше да се занимава с тях. Не бяха приятни и отговорите им надали щяха да дойдат от нея и способността й да вижда в бъдещето. Съмняваше се. Все пак тук не ставаше дума дали ще спечели от тото, числата за фиша, местоположението на нещото на картата или къде са му ключовете за колата, която нямаше. Тук ставаше дума за тежки семейно проблеми и детски травми, които все още преследваха Максимилиян и сигурно винаги щяха. Поне докато баща му не го признаеше, а с всеки ден и с всяка следваща глупост на младият Шарков, шансовете за това намаляваха. Поне така се усещаше.

- Не искам да говоря за това.
- Тогава за какво искаш да говорим? - тя беше изключително любопитна. И за човек, който искаше да му задават въпроси, то тя задаваше доста също. Може би трябваше да играе някоя игра тип "истината или се осмеляваш" с някого, но само първата част. Или нямаше да й е забавно, защото вече щеше да знае отговора на събеседника си.

Шарков се смръщи, отпи от чая и се загледа в ръцете й. Може би за първи път от както бе тук, в тази стая, се радваше, че тя е сляпа. Че не можеше да види емоциите, които преминаваха през лицето му и се въртяха в очите му. Болката, която изпитваше заради семейството си. Семейството, което толкова обичаше, а сякаш това , което получаваше от тях бе презрение, болка, ненавист. Пренебрегваха го... Старият особено.
- В теб се крие болка.
- Не ме познаваш.
- Няма нужда да те познавам. Усеща се във въздуха. - гледаше го с невиждащите си очи, но те някак фокусираха точно неговите. Потръпна, тялото му се стегна, а сърцето по пропусна удар. В гърлото му се появи буца. - Не си тръгвай.
О, обмисляше го. Нямаше какво да прави тук. Прочисти гърло.
- Картата е свързана с работата ми. А след като ти не можеш да ми помогнеш... - то какво, щеше сам да търси някакво мистериозно нещо си в местност, която не познаваше? Колко му е, така и така до тук се бе качил сам..., но нямаше работа тук. Нямаше...
- Ти не си работата си. - напомни му Райна,той обаче не бе сигурен в това. Напоследък се бе превърнал точно в това. Защото единственото, което можеше да спечели одобрението на баща му, то бе работата в семейният магазин... и колкото и да обичаше мястото, предметите, книгите които минаваха през ръцете му... някои неща му тежаха, точно като това чувство от което не можеше да се отърве.

Райна Гущерова and Лилиян Кардамова харесват този пост.

Райна Гущерова: Знахар; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 4
Издръжливост: 4
Интелигентност: 2
Ловкост: 2
Магия: 4
Късмет: 4

Post n°9

Re: Теореми на относителността

by Райна Гущерова Вто Сеп 05, 2023 2:49 pm

- Защо ти е притрябвало одобрението на баща ти? - зачуди се Райна, сякаш сама на себе си. - Аз имах ободрението на моя, пък не ми помогна много.
- Недей да говориш за неща, които не разбираш... - раздразнението в гласа на магьосника бе осезаемо. Райна обаче не му обърна внимание.
- Не е нужно да разбираш някои неща, за да... ами, за да ги знаеш. Както знаеш, че огънят пари, от твърде много храна те боли корем, а одобрението на родителите ни не ни превръща непременно в стойностни хора.

Чу се проскърцване на стол. И тропването на тежки токове върху дървения под.

- Благодаря за чая.

Райна не се изправи, за да го изпрати. Знаеше, че нямаше смисъл. Нямаше смисъл, защото точно след малко, когато ръката му докоснеше студената брава на вратата и понечеше да я отвори, светът щеше да избухне в какафония от звуци и проблясъци. Точно така и стана - трясъкът беше оглушителен. Райна не можеше да види точно какво се случва, но успяваше да съчетае някак издаваните звуци, с изображенията, които ги предизвикваха. Взрив - вратата се пръска на хиляди малки тресчици, които така политат във въздуха, че една я достига и порязва бузата ѝ. Кръвта е топла и потича надолу по лицето на Райна, но тя не забелязва. Заета е да слуша с разширени очи. Тропане на ботуши, звукът се наслоява, няма как да е предизвикан от един-единствен чифт. Някой се строполва на пода, дъските скърцат, звуците са навсякъде, Райна не може да определи какво къде се случва.

- Какво по дяв...
- Най-накрая, Шарков. Ако знаеш от кога те преследваме. - звук от сборичкване и фучене. Мирис на озон. Някой събори масата, чая се разля по пода, а поправения от Максимилиян порцелан се пръсна отново. Райна побърза да се прикрие зад едната дървена колона, която разделяше кухнята от всекидневната. Очите ѝ бяха все така разширени от почуда - кое ли бъдеще щеше да се изпълни, десетте, в които двамата с магьосника умираха, или единственото, в което успяваха да се спасят?
- Щом ме познавате, значи сте наясно, в какво се забърквате! - кресна Максимилиян някъде близо до нея, след което се чу още едно изфистяване. Казаното от него предизвика дълбок боботещ смях у онези, които бяха нахлули така безцеремонно в къщурката на пророчицата и бяха заети с това да чупят покъщнината ѝ.
- Знаем, и още как, Максимилиян. Нали затова сме тук? - шумотевицата като че ли утихна за малко. Райна можеше да долови тежко дишане някъде наблизо. - Хайде, бъди добро момче и ела с нас. Не се налага да правим това по трудния начин.
- Нямам представа за какво говорите! - викна пак мъжът. Тежкото дишане все пак се бе оказало негово.
- Затова ела и ни дай възможността да ти обясним.
- Благодаря, но не преговарям с хора, които се опитват да ме убият!
- Не се опитваме да те убием, келеш такъв. Ако умреш, няма да си получим наградата!
- Империо!
- Подценяваш ни, малък негоднико. Какво, чудиш се как така заклинанията ти не работят ли? Чуди се - може да имаш време да го премислиш, докато вървиш след нас в окови.
- Райна, трябва да бягаме. - Максимилиян се беше приближил иззад Райна и тя чуваше гласът му в ухото си. Струваше ли ѝ се или звучеше уплашен?
- Не мога да оставя всичко, не мог...
- Трябва да тръгнем веднага.

Чу се поредното проскърцване на дъсчения под - бавно, протяжно. Сякаш някой се промъкваше от кухнята към всекидневната. Максимилиян не дочака отговора на Райна, ами я грабна за ръката, без много-много да му мисли, след което всичко се случи много бързо. Знахарката усети как изведнъж беше притисната от всички страни, като някой цирков артист, който влиза в прекалено малка кутия, очите ѝ сякаш се забива в задния край на черепа ѝ, а ушите ѝ започнаха да пищят. Докато се случваше всичко това, пред очите ѝ разцъфтя ново видение, което тя не успя да осмисли съвсем, защото в следващия момент си удари главата на нещо остро и изгуби съзнание.

Някои уточнения:

Хората, които се появиха в къщичката са тримата братя Вражалски, ловци на глави. Някой им е поръчал да доведат Максимилиян, вероятно враг на Шаркови. Какво искат да правят с него не е известно. Двама от тях са магьосници, единият е безмощен изобретател, който създава целия арсенал от артефакти, отвари и други спомагателни средства, които братята ползват по време на лов.
По време на схватката, Максимилиян е посипан с и е вдишал актиниев прах. В следствие на това, за неопределено време, той няма да има достъп до магическите си способности, а ако се опита да направи заклинание или да използва способностите си по друг начин, има вероятност това да не завърши добре.
Максимилиян и Райна се магипортират някъде, не много далеч от къщата на Райна, все още са в планината/гората. Може Шарков да е опитал да ги магипортира другаде, но поради моментната си слабост това да не се е получило съвсем добре.

Ела Благоева and Максимилиян Шарков харесват този пост.

Максимилиян Шарков: Черен магьосник; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 6
Издръжливост: 6
Интелигентност: 6
Ловкост: 2
Магия: 8
Късмет: 2

Post n°10

Re: Теореми на относителността

by Максимилиян Шарков Пет Сеп 08, 2023 3:43 pm

Когато си Шарков, то името често върви с някои проблеми. Сред тях са враговете и голямото его. В случая враговете бяха на лице, а егото на Максимилиян – наранено. Това обаче нямаше да е единственото наранено нещо в малката къщурка, ако не се ометеше от там. На секундата.

Като първоначална мярка едно от трите любими проклятия на баща му изплува в главата му – Авада Кедавра. Да, но виждате ли, Макс бе задник със съвест. Не искаше да „пролива кръв“ и да оставя планини от трупове след себе си на място като това – което по един или друг начин бе свещено за онази скрила се девойка с пророчески способности.

Затова прибегна до Империо. Пръчката му се изсмя в лицето. Както и мъжете, които стояха пред него. Не бе възможно... магическите му сили? Но как така! Това... не бе възможно!

Отне му няколко кратки мига да разбере какво става, да навърже някои неща (макар и не всички, ситуацията имаше твърде много неизвестни, дори за него), и да се мръдне далеч от нападателите си. Може би щеше да успее да се магипортира, може би щеше....

„Райна.“

Ей онази му съвест отново бе подсвирнала и надигнала глава. Трябваше да отведе и жената със себе си. Макар и очевидно те бяха тук заради него, не заради нея. И тя сигурно щеше да остане в безопасност..., но сама. В порутена къща, без врата, с пръснат чайник по пода (нямаше късмет този съд, не му е било писано явно) и май дори еди от столовете бе пострадал в процеса.

Хвана я, пренебрегна онази й молба от по-рано да не я пипа, нямаха време за претенции, желания и тем подобни неща. Целта бе една – далеч от тук, колкото се може по – далеч. Пък и тя бе в несвяст, надали щеше да получи някое видение насън. Нали?

Пук!

Нямаше ги, само малко прах падна на пода на местата където до сега се бяха намирали от което дори и нападателите изглеждаха изненадани, но на тях им бе ясно, че Шарков не би стигнал далеч в това си състояние. А това стана ясно и на младият мъж в същият момент. Целта му бе Торбаланово, а се намираше в средата на един къпинов храст с Райна в ръцете си.

Беше обвил ръце около нея плътно, поемаше си дъх и леко трепереше. Тя пък изглеждаше почти спокойна в това си състояние на несвяст. За разлика от него не трепереше, беше застинала. Дишането й бе спокойно. Ако не бе едва повдигащите се гърди, то Макс щеше да реши, че й е докарал някой сърдечен удар.

Погледна я, огледа я внимателно. Всичко й си бе по мястото му – крака, ръце, пръсти. Неговите също. Поне не ги беше разполовил с това тъпо магипортиране..., а как едно време четеше лекции на едни други хора, пълен срам. Но то бе първоначално срам, че бе хванат от някакви си... каквито и да бяха. И това щеше да му се наложи да докладва на баща си. Щом стигнеха цивилизацията, но на къде бе тя? Наоколо виждаше само дървета, храстчета, тревички, дървета, храстчета, тревички. И, о, изненада! Още дървета, храстчета и тревички. И един камък, за разнообразие.

Стисна Райна по-здраво в ръцете си, дори и физическото му състояние в момента да не бе идеално, най – малкото не искаше да рискува тя да нарани краката си, когато я събудеше, в това нещо в което ги бе пренесъл, пък и сигурно щеше да е по-бавна, ако вървеше по непознат терен. Или пък го познаваше, за разлика от него?

- Райна... събуди се.. - гласът му прозвуча една идея по-грубо от колкото трябваше. Но беше изнервен до краен предел, чувстваше се като безмощен и това караше всичко в него да крещи от болка. Искаше си магията, искаше да я усеща във вените си и да струи от магическата му пръчка.

Погали бузата й, след което леко я побутна. Опитваше се да я свести и да привлече вниманието й. Други начини не знаеше. Очите й леко потрепериха и тя ги отвори. Той само леко се намръщи над нея.

След две дълги минути в които се взираше в нея, Макс нежно я "стовари" на един камък и чак тогава забеляза кръвта по бузата й. И с това не можеше да помогне много, без магия. Май без магия не бе особено полезен спътник. Тъжно, много тъжно. Но затова пък извади кърпичката от джобчето на костюма си и я допря до бузата й.

- Какво се случи там? Моят дом...

- Боя се, че дори аз нямам отговор на това. Ще се погрижа за дома ти по-късно, когато е безопасно... - можеше ли да каже, че не знаеше дали щеше да е безопасно? Дали пък в бъдеще не трябваше да се издигнат някакви бариери тук? Дали пък... след като го бяха видяли с нея, в бъдеще нямаше да опитат да я използват срещу него? Семейството му?

Въпросите напираха един след друг в главата му, а той усети как ръцете му треперят. Остави кърпичката на нея, отиде до едно близко дърво и стовари юмрукът си в него. Никога, никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен и безмощен. И на всичкото отгоре не бе сам – имаше една жена със себе си за която трябваше да се погрижи.

„Ти с твоя късмет...да си бе седял на задника в Торбаланово и това нямаше да се случи“ скастри се мисловно, докато възвръщаше спокойното си непукистично изражение, сякаш нищо не се бе случило, игнорирайки разранената кожа около кокалчетата на дланта си.

- Как се чувстваш...?

Ела Благоева, Атсу Оттах and Геновева Самарджиева харесват този пост.

Райна Гущерова: Знахар; Галеони : 60
Ниво :
Статистики :
Сила: 4
Издръжливост: 4
Интелигентност: 2
Ловкост: 2
Магия: 4
Късмет: 4

Post n°11

Re: Теореми на относителността

by Райна Гущерова Пон Сеп 25, 2023 9:15 pm

Главата ѝ беше на път да се сцепи на две като презряла любеница на бостана и главният виновник за това не беше резката на челото ѝ, която пълнеше с кръв безжизнените ѝ очи. Не, главата ѝ щеше да се пръсне, понеже минало, настояще и бъдеще се блъскаха в нея като подплашени коне, всеки дърпащ в своята собствена посока. Това караше Райна да се усеща като дете, което не може да намери правилните думи за нещата - чувство, което бе изпитвала и преди и което крайно недолюбваше.

Ама че бъркотия.

- Спри да удряш дървото, нищо не ти е направило. - скара се Райна, докато се опитваше да подреди мислите в главата си. Думите ѝ бяха последвани от мълчание, но не и от липса на косвен отговор. Чуваше как тежките му крачки мачкат тревата и огъват съчките под себе си. - И сега какво?
- Не трябва ли ти да ми отговориш на този въпрос? - контрира я той с известен яд в гласа си. Райна усещаше, че не е насочен директно към нея, но въпреки това душичката ѝ припламна. А, не, нямаше да играят тази игра, изобщо не беше нито времето, нито настроението за нея.
- Няма да ми се правиш на многострадален! - рече тя с малко по-силен от обичайния си тон и размаха пръст заплашително. Надяваше се да е уцелила местоположението на мъжа, иначе щеше да изглежда доста смешно.
- Не се правя на многострадален! - побърза да възрази той.
- Не на мене тия. Взели са ти магията, голям праз.
- Откъде знаеш, че...
- Ако още веднъж ме попиташ откъде знам каквото и да било, ще те урочасам. Не си мисли че не мога, само защото не съм такава като теб. Имам си начини и ако държиш, ще ти ги демонстрирам.
- Не държа... госпожо. - отвърна стреснат от неочакваната инерция Максимилиян.
- И никаква госпожа не съм. Сега. Дай да видим къде сме. Какво виждаш?
- Гора.
- Бъди по-точен.
- Дървета. И един камък, а до него - мравуняк.
- Мравуняк. Хм.. - замисли се Райна. Имаше надежда. - Колко голям ти се вижда мравуняка?
- Ами... среден размер да речем. - изпуфтя Макс, след което се размърда отново и Райна го чу как се стяга. - Челото ти кърви...
- Дреболия. - махна с ръка Райна, след което размърда крака така, сякаш се готвеше да изиграе една ръченица, но по-леко, с ясно изразена грация. Когато намери каквото търсеше, защото май наистина се оглеждаше (образно казано) за нещо, ахна и по лицето ѝ се разля усмивка. С бодра крачка се обърна и приближи мравуняка, като се спря точно пред него и приклекна. Наклони глава настрани и протегна показалец право към гъмжащата от насекоми туфа. - Дай да видим сега, бабо Мравко, как да помогнеш на двама скитника...

Мравките мигом се спуснаха към подкъсения и мръсен нокът на Райна, а щом малките им крачка се докоснаха до кожата ѝ, жената се сепна от интензитета на видението.

Мравунякът беше огромен и мравките му стигаха навсякъде. Събираха семенцата на шишарките, стъпканите от мечка плодове, счупени черупки от орехи... Не се отдалечаваха прекалено от мравуняка и въпреки това обикаляха периметъра на почти цялата гора. Стигаха дори до изоставената вълча бърлога, която едно време беше същински рог на изобилието след като вълците се изнесоха от там. Какво ли не намериха, как ли не подсилиха мравуняка, а това беше преди толкова много луни, още когато първата царица...

Райна тръсна пръст и мравките излетяха от него. Тя кимна все така усмихнато към мравуняка.

- Благодарим, бабо Мравко. Ако намерим храна и пак се срещем, ще ти донеса. Хайде, Мориц*, да вземем да се скрием някъде на топло.

*от Макс и Мориц

Лилиян Кардамова харесва този пост.

Критерии за търсене

Display results as : Мнения Теми
Advanced Search

Български магически свят

Теореми на относителността