Готови! На старта! БУМ!

@Яна Вълканова  @Люба Бюлбулева  @Исмаил Колимечков

Калоян не знаеше как я бяха докарали до тук - ама изобщо. По някакво стечение на обстоятелствата беше мигнал три пъти и сега пристъпваше бавно напред, със светнала пръчка, в компанията на Яна, която си подмрънкваше нещо под носа и изглеждаше меко казано накокошинена от вълнение. Исмаил се намираше малко по-назад от тях, вдигнал ръце и надянал сериозна физиономия, докато чат пат хвърляше някой поглед на тефтерчето, стиснато здраво между пръстите му. Точно зад него пък се влачеше... това Люба ли беше? Люба която е надянала огромен картонен конус на челото си? Да, съгласна съм, че за непосветения страничен наблюдател това би изглеждало повече от странно. Почти толкова странно, колкото огромното създание, което се мъкнеше подир малката вийла и отправяше някак любовни измучавания по нейн адрес.

- По-тихо! Ъъъ, имам предвид... оооо, колко ти е хубав рога... Лъскав и дълъг... Как ми се иска да го... погаля....

Като по команда Исмаил и Ян се спогледаха и лицата им се изкривиха, бузите се наляха и двамата изглеждаха така, сякаш те самите всеки момент ще експлодират, само че от неприлични шеги по адрес на Люба. Въпреки, че момичето беше почти сигурно, че вече ги е чуло всичките, момчешкият гений на двамата хлапаци не познаваше граници.

- Люба, не ти ли се струва, че рогът му е особено набъбнал.
- Толкова е... голям и остър.
- Млъквайте и двамата.
- Ян, по-добре да я послушаме, че току-виж е насъскала новото си гадже по наш адрес.

Бълвачозавърът, явно усетил недоволството на любимата си, изпръхтя и се закова на едно място, започвайки да рие с единия си огромен крак в земята. Четиримата магьосници се спряха и си отправиха ужасени погледи един на друг. Не трябваше да казват нещо повече на Люба, защото тя мигом се втурна да усмири юздите. Или да ги пришпори - въпрос на гледна точка.

- Ъъъ... любов моя, смрадлива и рогата... хайде, още малко остава и ще... ъъъ... ще ти покажа... ъъъъ...
- Ще те предизвикам на един романтичен en garde? - предложи Исмаил.
- Ще кръстосаме любовните си шпаги? - додаде Ян.
- Ще ви извия вратовете и ще накарам Бълван да ви стъпче? - изсъска Люба тихо, но все пак продължи. - Хайде любими мой рогат красавецо, следвай ме, ела с мен...

Исмаил прошушна нещо под мустак, а Яна се приближи по-близо до Люба и отвори особено миризлива малка стъкленичка. Погледна съдомничката си извинително, което ѝ докара една примирена въздишка, след което изсипа няколко капки върху картонения "рог", които се разляха надолу и се стекоха по лицето на вийлата. Калоян изкриви лице. Не беше и подозирал по какво си падат бълвачозавърите, но вече съжаляваше, че е научил. Явно феромоните им бяха смесица от мариновани мръсни чорапи и вкиснало сирене. Люба обаче се справи геройски като не повърна. Вместо това стисна устни, даже се поусмихна и продължи да приканва рогатото да я псоледва.

Почти бяха стигнали до Мелачката.

Беше логично тя да е тази, която да води бълчозавъра. Поне в нейната глава. Ако имаше друг рогат добитък освен магическото създание, ми беше другото двукрако магичесно създание в групата.
А и Исмаил беше казал нещо за телета и звезди. Като се притесняваше да не омайва мъже без да иска... не очакваше да й се наложи да омайва едър рогат добитък.

- Хайде мили Бълви! Не им обръщай внимание, просто ревнуват защото те и с отвара няма да успеят да забършат момиче.
- Хей!
- А значи е другото, Ян? - Поусмихна се лукаво, ама той за каква я имаше! Срамежлива? Люба? Ха.. последната грешка на много хора - Притесняваш се че твоят, рог не е толкова голям и хубав, като на новия ми любим?
- Ти пък откъде знаеш! - Ооо директен удар. Съдейки по червеното лице на Ян и лекото пропускане на стъпка на Ис - Не е като да си го виждала!
- Аз съм, не е нищо особено.
- Яна! Не помагаш!
- Не че нещо, ама не го ли е виждал цялото училище?

Бълчозавъра се понаежи в този момент и Люба се върна да му гука любвеобвилно. Изглежда не харесваше да обръща твърде много внимание на други.. мъже.
- Спокойно любими. Твоят е най хубавият и голям, който съм виждала - май я разбираше, защото животното се изпъчи гордо.
- Много ли си виждала?
- Виждала ли си на Илиян?
- Ъ, не. Всъщност освен на картинка не съм - Оплези им се въпреки че й се искаше да се свие при споменаването на момчето - Вас пък какво ви интересува рога на Илиян?
- Дали и там е... такова..
- Ходи го питай.
- Иииъл не! Не може да питаш друго момче това!
- Що пък?

 - Глупости, момчета могат да се питат много неща. Яне, може ли да ти видя рога?
 - Ъъъ, не, Ис. 
 - Хайде де, дори на картинка?
 - Иу. Гей. 
Исмаил се обърна към Люба.
 - Никаква мъжка солидарност. Яна, а ти...
 - Да, може на картинка... 
 - Янче, взе ми сърцето и душата. 
 - И рога, донякъде. 
 - Добре, вие двамата официално ни биете по лиготия. - засмя се Люба и поклати глава. Ис се ухили. 
 - Поне дядо Ставри не беше проблем, но как ще стигнем до Мелачката без да ни забележат? - започна Ян и погледна към Яна, която погледна към Люба, която погледна към Исмаил, който погледна надясно, осъзна, че е последния в редицата и се обърна обратно към Люба.
 - О, не, аз съм тук, за да пазя нея. - посочи Люба с пръст. - Вие се решихте на този план, вие мислете. 
 - О, хайде де, не можеш ли да измислиш нещо с руни?
 - Който да кажем да направят бълчозавъра невидим и да можем да ...
 - Прелетим през всички опасности, докато стигнем до Мелачката? Не, Яна не може да направя вълшебно килимче, с което да счупя физичните закони.
 - На бас, че Галя Колева може! - ухили се Яна срещу Ис и той повдигна вежда.
 - Ти точно за какво си дошла? - подсмихна се шестокурсника. 
 - Момчета и момичета, дошли сме да вършим работа! - каза на високо Люба заставайки между тях, но не и преди Ис да смигне на Яна, а Люба да завърти очи. 
 - А ако го направим невидим? - подпита Ян.
 - Пак ще се чуе. - каза Люба сериозно. - Пак ще ни видят. И чуят и ...
 - Ако не можем да го прикрием, защо да го правим? - повдигна рамене Колимечков. - Можем просто да минем отгоре им с ... ъм, яздейки? 
 - Един не лош план. - усмихна се Яна.
 - Само, че не оставяме Люба да го прави сама, защото ... - започна Исмаил.
 - Да, да, защото искаме всички да ме живи, здрави и цели ...
 - Тоест искате да ядосаме бълчозавъра, за да влети в Мелачката?
 - И да направи бум.
 - Можем да вземем метли, за да сме близо до вас. 
 - И накрая се правим на невинни.
 - Накрая всички ще сме в килиите заедно.
 - Хайде, скъпа, мисля, че е крайно време да си възседнеш покемона си. - обяви Ис и направи стъпало с ръце, за да помогне на Люба да се изкачи на бълчозавъра.
 - Какво е покемон?

//поправка след като ми обясниха нагледно къде е Мелачката.

Нямаше как нещо да не се обърка, нали? ВСИЧКО щеше да се обърка и тогава щеше да им се иска да ги натикат в килия, защото... Пое си въздух, докато не усети как изпълва и коремната ѝ кухина и издиша бавно. Нямаше полза от това да изпада в паника точно сега, а и нали с Ян бяха обсъдили всичко и пробутаха идеята на другите двама? Ето, те се бяха навили, всичко вървеше по План. Защо тогава се чувстваше така, сякаш е погълнала дузина живи въртопчели и гадинките се мятат неспокойно в стомаха ѝ. Май малко ѝ се гадеше. От мисълта за въртопчелите и мисълта за това как щяха да ги хванат в крачка във всеки момент. Трябваше да спре да мисли, трябваше да...

- Какво е покемон? – попита Люба, яхвайки бълвачозавъра.
- Ъ-ъ-ъ...
- Не знаеш ли?
- Бълван е един вид покемон – започна Яна, преди момчетата да са успяли да кажат нещо, защото ѝ ставаше малко по-добре като говореше – Те са магически същества, които имат различни способности и покемон мастърите ги ловят, за да станат най-добрите. О, и се бият помежду си. Винаги съм смятала това за насилие срещу измислените животни... Както и да е, те си имат тренировъчни...  какво? – сопна се накрая, забелязвайки, че Исмаил я зяпа.
- Чудя се кога ще ти свърши въздуха и дали ще припаднеш – пак ѝ намигна.
- Искаш ли на теб да ти свърши въздуха, м? – нямаше абсолютно никакъв плам в този въпрос.
- Ще вървим ли или ще си гукате? – попита Ян.
- Просто те е яд, че ти откраднах възможността да блеснеш със знанията си за покемоните.
- Да, направо зеленея.
- Всичките сте луди за връзване.

Люба беше права, разбира се.

- Каза момичето, яхнало бълвачозавър.
- Искаш ли ти да го яхнеш?
- Не, не, яхай си го.

Щяха да ги хванат и да ги убият. Или по-лошо - изключат.*



_________________

* не се сдържах, окей

Люба може и да беше единствената яхнала нещо за момента, но това нямаше да остане така за дълго, понеже Калоян във всеки момент се канеше да яхне метлата. Исмаил защо намигаше на Яна? Те защо си говореха така... приятелски? А на него самия защо изобщо му пукаше за всичко това!? Нямаше отговор на повечето от тези въпроси, но независимо от това, цялата тази ситуация го караше да се чувства некомфортно и да се муси сръдливо малко по-напред от групичката. Надяваше се по-скоро да взривяват тая Мелачка, че да може да се цупи на някое по-прикрито място.

- Добре ли си? - попита Люба, която неусетно го беше настигнала с тромавия си жребец. Калоян хвърли поглед през рамо - Яна и Исмаил бяха изостанали иззад тях и дърдореха нещо развълнувано. Сигурно продължавха темата за покемоните - Ян беше абсолютно убеден, че по-голямото момче дори не можеше да назове всички покемон зали във всеки един от районите в Япония!
- Да бе, всичко е супер. - изсумтя Калоян и се опита да смени изражението на лицето си с друго, по-неутрално. Не му се получи.
- Сигурен ли си? - попита Люба и надигна вежди, от което рогът на носа ѝ подскочи. Момчето я изгледа изпод рунтавите си вежди. Не му се искаше да казва нещо повече, но май не се и наложи. Мнимата бълвачозавърка успя да върже две и две като го видя как гледа уж разсеяно назад към двамата им приятели. - Ааааа, това ли билооо...
- Какво било?
- Каквото било, било. Споко, Ис си има приятелка.
- Не знам за какво говориш.
- О, мисля, че знаеш много добре.
- Не, не знам. - отвърна Ян малко по-ядосано, отколкото му се искаше. Люба пък го изгледа със съчувствие.
- Ако искаш скромното ми женско мнение, трябва да ѝ кажеш.
- Няма нищо за казване.
- Ей! - Люба звучеше предупредително. - Ако държиш да се държиш като гадно, глупаво момче, заповядай. Просто се опитвам да ти помогна, темерут такъв!
- Кой е темерут? - Яна и Исмаил бяха скъсили разстоянието и бяха дочули края на думите на вийлата.
- Яна, Калоян има да ти казва нещо. - изчурулика тя, а Ян не просто поаленя, ами направо получи трета степен кожно изгаряне. Щеше да ѝ извие врата!
- Така ли? - попита Яна и се обърна към къдрокоското.
- Ъъъ... таковата... едното ти перо е останало при мен. Онова хубавото, кичестото. Трябва да ти го върна.
- Няма проблем, ако искаш го задръж... - тъмнокосото момиче изглеждаше объркано. Зад нея Люба завъртя очи неодобрително.
- Хайде, още малко остава, вече виждам Мелачката ей там. - реши да смени темата удобно Калоян. И наистина, в далечината се очертаваше контурът на купола на сградата, черно на черно в нощния мрак. С малко повече късмет разговорът от преди малко щеше да потъне дълбоко и никой нямаше да го повдигне отново.


*бяхме се объркали, че Мелачката и Фермата са от двете страни на рова с вода, всъщност са от една и съща, така че няма нужда да плуваме. Бубу, сори, постът ти беше супер иначе

- Оф, много си смотан.
- нито дума повече ! - шушна й Ян сякаш не ги чуваха, все пак бяха на един хвърлей.
- Ти пък ще ми кажеш.

Мдааа, момчето хич не му се получаваше днес .. ако го оставеше Ян сигурно и докато завършат да се моткат. За негов ужас Люба беше в невероятно настроение днес! Бяха се измъкнали от сградата. Това беше чудесна причина за малко своеволно празненство.
Ухили се до уши и се наведе плътно над "жребеца си".
- Готов ли си, Бълви, миличък?
- Люба?
- Споко Ис, правила съм го и преди! Е поне част от това. - заклинанието, само тази част, но нямаше да го притеснява - А между другото, Яна!
- Да?
- Ян те харесва! Аспетиос!

Няколко неща се случиха едновременно: Люба изчезна поне видимо от гърба на бълвачозавъра. Ян се стрелна към мястото, където я видя последно. Люба предполагаше че беше по скоро с идеята да я убие , или поне така смяташе спрямо последните му думи. Пропусна я основно защото момичето не беше там. То и бълвачозавъра не беше. Животното хукна в бесен галоп право към Мелачката като ужилен. 
Може би и беше.
Рогът е толкова удобно приспособление! Защо и хората си нямаха!

Ако не се правеше на невидима щеше да извика щастливо. Бълвачозаварът набираше скорост и Мелачката изглеждаше все по близо и близо. Люба подготови защитните заклинания.

Така или иначе щяха да го видят.

Нека видят.

Щом Люба набра крачка, а според Ис бълвачозавъра не беше от нещата, които набираха крачка. По-скоро бяха склонни да не спрат. Това беше и основното притеснение на Колимечков, когато се бяха съгласили на лудия план. Животинчето с нищо не беше виновно, че четирима тинейджъра бяха решили да го използват, за да взривят отвратителна сграда обвързана с измъчване на деца. На животните им беше разрешено да са в шок, да се плашат и генерално да помитат всичко до себе си. Но Люба беше отгоре. А Исмаил вече я беше държал в ръцете си припаднала. Така, че ако можеше да не се случва никога повече щеше да е доволен. 

Ян беше първият, който се стрелна към действие и се издигна с метлата си. 
 - Мадам. - Колимечков изкара едно от вълшебните килимчета. Беше го задигнал от последния час по Летене и сега го разтилаше пред Яна с доволна усмивка. 
 - О. Какъв джентълмен. - бузите ѝ бяха зачервени от думите на Люба и Исмаил поклати глава. Бяха на важна мисия, само това им трябваше - любовни трепети. 
 - I will show you the world*- смигна Колимечков и подаде ръката си. Колкото по-бързо стигнеха до Люба толкова по-добре.
 - Предлагам да стигнем до Люба, да накараме небето да се изсипе върху главите на вийлите и после да целунеш момчето.
 - Какво? - примигна Яна объркано.
 - И имам точните неща по въпроса. - ухили се Ис и отвори торбата си. Вътре беше пълно с яйца, които изглеждаха с размери на кокоши, но бяха много цветни. - Лично изобратение. Да кажем, че правят малки експлозии и миришат ужасно на яйца. Яна се усмихна срещу него. Исмаил предположи, че дори търсачите искаха да замерват с куофъли понякога. 

*Ис цитира A whole new world - Alladdin.

- Предлагаш да го замервам с яйца ли? Не мисля, че ще е очарован... – някак си говоренето за целувки я караше да влиза в отбранителен режим, а тя в този режим или говореше глупости, или пускаше тъпи шеги.
- Много добре знаеш какво предлагам – Исмаил се намести и накара килимчето да се издигне и полети в генералната посока на Люба и Ян.

Щеше да е приятно преживяване и да я накара да се почувства като в „Аладин” наистина, ако не се притесняваше до смърт. За Люба, за Ян, че дори за Бълван... Последният вече бе наближил Мелачката и започна да прави точно каквото си бяха представяли, че ще прави. Забиваше рога си в стените, докато не се издуха и пръснаха на парчета, след което влетя вътре и започна да сее погром там. Чуваше се жалното скърцане на дърво, миг преди дъските и камъните, от което бе съставена конструкцията да се разхвърчат във въздуха, а онова, което бе останало на мястото си изглеждаше овъглено и от него се издигаше дим. Само се надяваше, че момичето на гърба на бълвачозавъра си е направило защитните заклинания и е добре. Трябваше да я разкарат от там и то бързо.

Не бе нужно много време на вийлите да чуят какафонията и дотичат с крясъци, което също бе очаквано. Исмаил засили килимчето над главите им и Яна започна да хвърля от цветните яйца по тях, като някаква извратена форма на великденски заек.

- Какво е това-а-а-а? – обади се една от вийлите.
- Мирише на смъ-ъ-ърт – оплака се друга.

И се заоглеждаха с явното желание да открият кой направи всички тези зулуми, но от пушекът наоколо не можеха да видят нищо. Вълканова винаги бе твърдяла, че повечето не могат да прогледнат по-далеч от носовете си, а сега това беше самата истина.

Докато мъчителките се вайкаха, а Мелачката се рушеше, Люба така и не се появяваше.

- Къде е Люба?
- Не знам, Ис, не я виждам.
- Трябва да я намерим.
- Опитвам се!

Но идваха още вийли, а запасът от яйца не беше безкраен. Накрая се принудиха да се отдалечат от мястото, понеже имаше реален риск да ги забележат. По-точно наложи се Яна да поеме управлението на килимчето, въпреки протестите на Колимечков, който бе готов да скочи от него и да ръгне да търси Бюлбулева на крак.

Тримата кацнаха достатъчно близо, та да могат да следят случващото се без да ги забележат. Яна и Ян не се поглеждаха в очите, но то и не беше подходящ момент сега. Исмаил закрачи като животно в клетка и тъкмо да отвори уста, за да каже нещо, когато иззад тях се чу:

- Това беше яко-о-о!

Е, поне намериха Люба.