Всичко което тя бе изрекла към баща му, пожара в главната зала, думите насочени към самият него от собствения му родител - всичко това му се струваше маловажно. Маловажно, защото нищо в момента за Максимилиян нямаше смисъл. Нея я нямаше. Бе провалил нещо красиво преди то още да е започнало.
Бе я поставил в една ужасна ситуация - собствената му кръв и плът да изрича такива думи срещу нея..., но Илияна не бе покорна девойка от аристокрацията. Тя бе всичко друго, но не и това. И на свой ред бе изрекла некрасиви думи по адрес на родата му, което той надали би простил.
Семейството му бяха всякакви - бяха черни магьосници, бяха аристократи, бяха задници, бяха бездушни същества. Но бяха негово семейство. И баща му, баща му бе главата на това семейство... той бе този срещу когото Макс не можеше да тръгне. Нито сега, нито когато и да е било...
Дори и заради нея?
Дори и заради нея...
Единственото, което бе останало от нея в този момент бе аромата й - цитрусовият наситен аромат във въздуха и липсата в душата му. Бе се привързал твърде бързо, твърде дълбоко. Но какво можеше да очаква? Че тя ще остане? Че ще стои и ще преглъща жлъчните коментари по неин адрес? Че ще преглътне достойнството и егото си заради него? Ще мълчи и ще се усмихва? Това можеше да го очаква от почти всяка дурга, но не и от Илияна. И може би точно това бе, което го бе привлякло на първо място. Защото тя не търсеше одобрението на никого, нямаше нужда от никого, и винаги, винаги казваше това, което й бе на езика.
Той от своя страна бе пълната противоположност. Играеше го голямата риба, но независимо колко голяма риба си в морето винаги имаше и по - голяма. В случая той бе устроен по такъв начин, че винаги да търси одобрението на тази голяма риба. Винаги да угажда, да спазва правилата... на някого другиго.
- Ти си разочарование за мен и за фамилията си. - изплю баща му насреща му, след което се врътна демонстративно на токовете на обувките си и тръгна към главната зала от където продължаваха да се чуват писъци и пукот на дърво.
Всичките й картини....
Какво бе направил? Какво беше сторил.. на нея, на себе си...?
Какво беше това, което пареше в очите му? Защо погледа му бе замъглен?
Отне му момент да осъзнае, че очите му се бяха напълнили със сълзи. Сълзи, които той толкова отчаяно се опитваше да сдържи. Мъжете не плачат, отново думи на баща му. Отново правило, което бе следвал цял живот и в което сляпо вярваше. И точно тези сълзи го караха да се чувства слаб. Като един провал.
Бе провалил не само връзката си с нея, но и тази с баща си. Защото старият Шарков нямаше толкова лесно да прости това, за него си бе чиста доза предателство. А тази дума в рода не съществуваше. Шаркови винаги бяха заедно, лоялни към фамилията.
Облегна се на стената и затвори очи, извади табакерата си, докосвайки платът в джоба си. Последният му подарък от нея, хм.. Може би последното нещо, което някога щеше да получи от нея. Каква ирония.
Но трябваше да го очаква, трябваше да знае, че довеждайки я тук при семейството си то нещата нямаше да завършат добре.
Усети нещо мокро да се търкулва по бузата му и да докосва брадичката му - сълза.. една единствена сълза си бе позволил докато другите просто искряха в очите му на бледата светлина, докато палеше цигара. Вдиша дима, задържа го в устата си и след цяла вечност сякаш издиша.
Липсата, самотата, тъгата - всичко това, което усещаше започваше да се заменя с гняв. Гняв към самият него и глупавите му постъпки.
Хвърли цигарата на пода и я стъпка, след което напусна имението, търсейки някаква утеха в нощта.
–––––––––––-
Бе направил един жалък опит за напиване. Бе осъзнал, че дори не му се пие. Гледаше уискито в чашата си и изпитваше ненавист и към него. А това никога до сега не му се бе случвало.
Поредната цигара бавно догаряше в ръката му, а той дори не си правеше труда да я изтръска в пепелника, просто я държеше и гледаше чашата с празен поглед.
Апартамента му бе хаос - по пода имаше парчета порцелан и стъкло, една маса дори бе обърната. Ако някой му беше казал, че след едноседмичен романс ще се чувства толкова зле и ще е на прага на лудостта - нямаше да му повярва. Не бе нито първият му романс, нито първото разбито сърце. Но за първи път се чувстваше така.
Това може би имаше общо с факта, че бе използвал Илияна за някакви собствени цели, които дори не се бяха получили. Да, харесваше я. Много. Искаше я. Повече от всичко. И все пак нямаше топките да си я вземе. Нямаше топките да се изпречи пред единственото, което стоеше между него и нея.
Бе прекарал часове на размисъл. Осъзнаваше, че нито я заслужава, нито е готов за нея. Нито за нещо такова. Каквото и да бе то. И колкото повече го мислеше му се струваше, че тя знаеше всичко това от самото начало. Знаеше какъв е, какво може да стане, какво ще стане. И как ще му се отрази това. Но как се отразяваше на самата нея?
Тази мисъл не му даваше мира. Искаше да знае как е тя. Защото, въпреки всичко, което се бе случило, тя все пак оставаше негов приятел. Нали? Това май бе под въпрос... бе нещо, което трябваше да обсъди с нея, ако някога я видеше отново... някога.
Изправи се, хвана сакото си и тръгна към домът й. Да стигне до покрайнините на Велико Търново му се стори цяла вечност, а не бяха минали дори десет минути. Благодарение на магията Максимилиян си бе спестил часове пътуване и сигурно още часове размисли в които щеше да достигне до нови проблясъци и познания. Къде за себе си, къде за мимолетния романс, къде за жената с която бе бил до сега.
Но тези десет минути му бяха достатъчни. Защо обаче нямаше смелост да прекрачи прага на дома й? Защо просто се взираше в малката спретната къщурка със студени длани? От кога бе изгубил себе си до такава степен?
От увереността му тази вечер не бе останало нищо. Беше една празна обвивка и жалко подобие на Шарков. Не, жалко подобие на Максимилиян, защото той не бе просто фамилия. Беше част от тях, част от цялото, но бе и индивид. Един сринат, объркан, примирен с падението си индивид.
За повечето хора той със сигурност драматизираше излишно, и най - вероятно бе така. Дори сигурно за Илияна това бе грешно използване на енергия, но за него всичко това бе ... бе какво? Вече не знаеше. Бе объркан и изморен и просто искаше да види приятелско лице. Някой , който няма да гледа на него като провал. Може би не бе на правилното място изобщо в такъв случай. Все пак бе разочаровал жената, и то как! Това бе среща, която сигурно щеше да помни до края на дните си. Той със сигурност щеше.
След като изгаси цигарата в едно дърво я прибра в джоба си, не искаше да оставя такъв тип боклук в градината й. Отвори портичката и влезе в двора, а вятъра разроши косата му, която така и така бе каша, като душевното му състояние по - рано.
Облиза устни и почука на вратата, не особено сигурен какво можеше да очаква. Дали тя изобщо щеше да отвори? Или щеше да го прати по дяволите? И двете си ги заслужаваше. Както и много повече.
О Илияна...
Индекс
10
0 т.
by 
