Три дни бяха достатъчни за да плъзне клюката из аристократските среди. Максимилиян Шарков бе видян в компанията на една нищо и никаква мъгълородна художничка. Но той не просто бе видян в нейна компания, той бе видях да танцува с нея, бе видян да я прегръща и бе видян да я целува.
Всичко това добавено на куп доведе до една лека драма – сиреч майка му да падне драматично на дивана с ръка на челото и да поиска мента, глог и валериан. Ма как така нейният син, нейният първороден син бил си развявал пръчката по мътнороди. Баща му бе докоснал мустака си, сбърчил вежди и заявил, че „тая няма да я бъде“ и сякаш с това въпроса бе приключен.
Бе толкова приключен, че още същата вечер Максимилиян бе на права на дома на Илияна от където се изниза към четири сутринта, блъскайки се звучно в една врата и бутайки ваза с цветя..., за късмет на вазата имаше някакви бързи рефлекси и я бе уловил. За не толкова голям късмет на цветята – беше ги стъпкал в процеса на изнизване.
В негова защита, той имаше работа. Не се изнизваше просто така. Бе оставил бележка на нощното шкафче за Илияна, но по – рано също й бе споделил за необичайния час на работната срещата която му предстоеше. Тя го бе изгледала леко скептично, бе забучила една вилица в парче мусака и бе казала едно „аха“. Но работата бе свързана с нейните картини и по – точно с човека през когото те преминаваха за да получат своят магически черен туист.
И така след известно време той бе на остров Катран, срещна се с когото трябваше. Остави една кесия с галеони, няколко заплашителни думи, сдържа се да не използва някое проклятие и по живо по здраво двете страни се разделиха. Едната щедро забогатяла, другата с още две картини под ръка. Така с това колекцията му ставаше пет.. Какво щеше да ги прави? Той лично нищо, собственика им щеше да реши това. Но една от тях определено бе привлякла вниманието му и би стояла добре в хола му. Може би щеше да си споразумее дори леко намаление от Илияна с мили думи и няколко целувки.. може би.
Бе заел почти стратегическо – и тъпо – място в магазина, седнал на едно кресло с книга в ръка. Прелистваше страниците, но не виждаше точно какво чете. Умът му бе някъде другаде. В една малка спретната къщурка...
При всяко подрънкване на звънчето над вратата, той вдигаше поглед, след което разочаровано го насочваше пак към четивото си, а Нета се заемаше с клиента. Повечето така или иначе идваха за дребни неща. Такива, които на него не му бяха интересни – отвари, съставки, поръчки на неща, които можеха и никога да не пристигнат, ако те не ги намереха. Но всеки си имаше своите желания, както и той...
И говорейки за това неговото желание тъкмо влезе през вратата. Русите й коси се развяха от вятъра, а аромата й погали ноздрите му. Той се подсмихна и се изправи елегантно, оставяйки книгата настрана.
- Нета, свободна си. - изрече почти като заповед. Продавачката не чакаше и друго, хвана си палтенцето и скокна пъргаво, почти тичайки през вратата. Тя още не бе излязла, когато Макс обърка табелката на „Затворено“ , хвана Илияна и я притисна към една от малкото празни стени, като се усмихна срещу устните й. Докосна носът й със своя както обичаше да прави, а дъхът му я погали. Не се сдържа за дълго и допря устни до нейните, намествайки ръка на кръста й и друга на бузата й.
- Липсваше ми...