Да би мирно седяло...

@Тервел Шаханов


Яна не можеше да спи. Това не беше нещо ново, напоследък много трудно заспиваше и после се събуждаше от кошмари, а после го караше на автопилот през деня. Та, поправка, Яна отново не можеше да спи. Въртя се, въртя се и накрая просто се измъкна от леглото и реши да се поразходи. Може би по това време нямаше да има досадни вийли в кухнята и никой нямаше да ѝ попречи да си направи чаша горещо какао? Или просто да... Просто да се разкара от тук, за да не гледа в тавана, докато навън започне да се развиделява. Колко беше часът изобщо? Вероятно около полунощ, все още имаше време да се наспи, но очите ѝ просто не искаха да се затварят.

Обу си обувките, но не смени пижамата с дрехи за навън, а само си наметна халат. Така ако я сгащеха някъде, можеше да излъже, че ходи на сън, пък кецовете доста лесно се събуваха. Проблемът в цялата работа бе, че нямаше как да използва пръчката си за светлина, защото така спипването ѝ беше в кърпа вързано и се наложи да разчита на нощното си зрение.

Нямаше такова. На няколко пъти се препъна в тъмницата и щеше да падне в нечие легло, но се закрепи по някакво чудо. Дръжката на вратата на спалното помещение също реши, че трябва да ѝ се противопоставя. После имаше вийла в общото помещение, но тя като че ли бе влязла само да хвърли едно око и после доста бързо се разкара. Яна изчака, преди да излезе от общата стая, за да не се натресе право в нея, като за всеки случай се огледа хубаво (и доколкото можеше) и в двете посоки по коридора, преди да предприеме пътешествието си.

Тъкмо се бе измъкнала от кулата, когато дочу стъпки. Ама разбира се, че щяха да я заловят едва ли не в началото. Защо изобщо се бе заблуждавала? Тия амулети не им ги бяха сложили за красота все пак... Все пак притаи дъх и се опита да се слее със стената, която бе зад нея, само за да установи, че това не бе никаква вийла, ами Тервел Шаханов. Явно бързаше, защото я подмина или наистина не я беше забелязал. Като се замислеше, той изглеждаше доста добре като за момче, може и да имаше нещо вийленско в него... Както и да е, тя си имаше свои неща, за които да се вълнува, пък и Ян не го харесваше особено след инцидента с банските гащи. Обаче накъде толкова беше тръгнал по това време на денонощието, а?

Какао. Беше тръгнала за какао, нямаше какво да се чуди повече, след като нищо лошо не се беше случило. Можеше просто да си продължи по пътя, обаче нещо я загриза и нямаше да ѝ даде мира, докато не се поддадеше. Може и да не беше съвсем жена още, но женското любопитство надделя и Яна идобщо не разбра кога е тръгнала след по-голямото момче. И какво щеше да стане, ако я хванеше, че го следва? Нищо по-лошо от това да я хванат церберите, всъщност. Пък и винаги можеше да му поиска автограф или нещо подобно!

"Че за какво ти е автограф?" - попита Яна от главата ѝ.
"От къде да знам!"

Ами, преследване щеше да бъде.

 
 
 
 
 
 
 

Ще трябва да ви споделя, не точно с гордост, че този глас принадлежеше на Яна. Точно така, на наша Яна, която бе решила, че в идеята да преследваш някого по коридорите нощес няма нищо странно. Естествено, тя нямаше намерение да го последва чак до тук, но за малко да се нахака право в леля Радина и трябваше бързо да импровизира, а после вече беше късно да избяга. Само нямаше идея защо лелята го затвори тук. Наказание?

ЦАП!

Тервел се озова по гръб в езерото.

- Това някакъв завоалиран начин да кажеш, че си падаш по нея ли е? Защото ако да – имаш много странен вкус за... жени. Все си мисля, че „Хвани си кака да те отрака” върви повече за някоя, на която не се налага да викаш „лельо”, но какво ли разбирам аз?

Дърдореше. Винаги го правеше, когато се чувстваше дискомфортно, а в момента нивата на дискомфорт така се бяха завишили, че можеха да преминат през всички илюзии и да пробият тавана. Меко казано не беше очаквала нещата да се развият точно по този начин. Искаше просто да види къде толкова се размотава Шаханов, а то...

- Какво правиш тук? – по-голямото момче успя да се окопити и се втренчи в нея.
- П-пижамено парти? – опита се да му отправи усмивка – Добре де, проследих те.

Нямаше смисъл да се опитва да лъже, нито пък къде да избяга. Рано или късно последствията от действията ти те настигат и е по-добре да си готов да ги посрещнеш с отворени обятия – все пак сам си се набутал.

- Проследила си ме? Защо?
- Ще ми повярваш ли ако ти кажа, че дяволите ме накараха? Мислех да ти кажа, че искам автограф, но едва ли ще ти прозвучи по-достоверно... А и нямам средство за писане.

Да, ако имаше средство за писане, щеше да напише на челото си ИДИОТКА, за да не вземе някой случайно да се обърка като си изгражда първото впечатление за нея. А Тервел защо изглеждаше толкова... даже не беше неприятно изненадан, в очите му се прокрадваше нещо, което според Яна най-много граничеше с ужас. Сигурно си мислеше, че ще го занимава с някакви глупости, или ще му се обяснява в любов (Ян би получил мозъчен кръвоизлив само от идеята за това), или каквото там си мислеха по-големите момчета за по-малките момичета. Да си мисли. Тя нямаше намерение да му пречи още дълго време.

- Е, това беше забавно, но мисля да те оставям! Прощавай, ако нещо... – Яна напъна дръжката на вратата, но тя на свой ред реши да ѝ се опъне.

Ха-ха, много весело. Естествено, че щеше да се затрудни с нещо елементарно като отварянето на най-обикновена врата и да се изложи още повече. Хайде сега малко по-сериозно.

Натисна по-силно, но това се оказа недостатъчно добър аргумент за вратата, която продължаваше да не помръдва.

- Слушай какво – започна момичето и извади магическата си пръчка – Алохомора!
- Няма да стане...
- Какво?
- Няма да стане.
- Ма...

Макак така?

 
 
 
 
 
 
 

Яна остана зяпнала, въртейки магическата пръчка в ръцете си. Не се случваше често да не ѝ върши никаква работа и това като че предизвикваше някакво възмущение у нея. Също така се опитваше да се примири с фактите - налагаше се да прекара известно време заключена с Тервел Шаханов (липсата на идея колко време точно също я тормозеше), беше се набутала сама в тази ситуация и най-тъжното от всичко, нямаше да пие никакво горещо какао тази нощ.

Ще си позволя да цитирам Тервел: „МАМКА МУ!“

Впрочем реакцията му бе малко странна, като се замислеше. Да, нормално да не се чувства очарован от идеята, че  е залостен в оазиса с петокурсничка, при това от друг дом, но… Какво му пукаше? Той дори не я забелязваше, когато се разминаваха по коридорите, би трябвало да му е лесно да я игнорира и сега. От друга страна, вероятно времето и обстановката го бяха променили, както се отразяваха на всички останали. Тервел от преди обаче не изглеждаше толкова омърлушен и изтощен, а сега…
В главата ѝ започнаха да се блъскат мисли, на които изобщо не им беше мястото там. Какво я интересуваше как изглежда? Защо изобщо ѝ правеше впечатление? В момента никой в училището не изглеждаше особено добре с изключение на вийлите, тяхната семка долна, та дори не можеше да се каже, че е това е нещо в категория УАУ. Какво беше тогава?

Защо дойде тук така, сякаш го правеше редовно?

Защо леля Радина го чакаше, че на всичкото отгоре трябваше да запечата вратата след него?

Защо си носеше багаж като за уикенд извън града?

Тук ставаше нещо, просто тя не бе достатъчно умна, та да се досети какво. Обикновено тикаш някого в помещение, от което не може да излезе, ако смяташ, че това ще бъде полезно за него по един или друг начин. С възпитателна цел, така да се каже, нали точно това правеха напоследък, когато някой не слушаше… Или ако смяташ, че така ще му попречиш да навреди на околните, както когато затваряш голямо куче в някоя стая, докато си тръгнат гостите, защото може да ги уплаши или има тенденция да ръфа глезени, когато най-малко очакваш. Обикновено това е наистина много голямо куче или представител на порода, за която се знае (глупости), че е по-агресивна.

ЧАКАЙ МАЛКО!

Сякаш нещо я стисна за гърлото, когато най-сетне се отправи с бавна крачка там, където седеше Шаханов, с гръб обърнат към нея. Раменете му бяха напрегнати като на един Атлас, който се опитва да понесе тежестта на цялата Земя, но вече е на предела на силите си.

- Хайде да изясним нещо – буцата, която притискаше гласните ѝ струни се стегна още повече, когато заговори – Не си тук за наказание, нали?

Нищо. Тишина.

- Чудно.

Онова „Чудно“, което човек отронва, когато вратите на автобус се затворят пред лицето му, въпреки че е тичал презглава, за да го хване. „Чудно“-то, което се изтръгва от него, когато спре електричеството, а той е в асансьор и засяда между два етажа. „Чудно“, ама не точно. Такова беше и яниното. 

Нищо чудно…



+ 1т. (лош) късмет.

 
 
 
 
 
 
  
 
 
 
 
 
 

А ужас дори не можеше да започне да описва каквото изпитваше в момента. Нещо сякаш беше стиснало сърцето ѝ го пусна рязко в момента, в който очите ѝ се заковаха в несъвършения овал на луната. То се заблъска в гърдите ѝ като птица, озовала се в твърде тясна клетка, биеща с криле по решетките на затвора си.

Загледа се в Тервел с лъскавата му коса и сини очи и се опита да си го представи като чудовище. Някак не се връзваше. От друга страна това обясняваше промяната в него, защо имаше тъмни кръгове под очите и не го чуваше да се смее толкова често. И тя не би могла, ако трябваше да преминава през трансформация на всяко пълнолуние. Само беше чела за това какво се случва, когато някой е върколак и се превръща, всички източници твърдяха, че е мъчително и болезнено и индивидът представлява опасност за себе си толкова, колкото и за другите.

Щом го затваряха тук…

- В…взимаш ли нещо? – попита едва чуто.

Той поклати глава.

Без отвара значи. Можеха да го заключат в някоя стая и да го оставят да се самонаранява, но не можеха ли да му осигурят необходимото, за да не се измъчва? А за вийлите се носеха легенди, че са невероятни лечителки, нямаше как някакъв си еликсир от вълче биле да им се опре. Усети как я обзема гняв срещу поредното нещо, което правеха по възможно най-грешния начин. Не беше честно!

- Съжалявам… - пророни и се опита да скрие треперещите си ръце зад гърба.
- Съжаляваш? – момчето се обърна изцяло към нея и примигна.
- Че се налага да преминаваш през това. Че те затварят тук, вместо да се опитат да ти помогнат. Че сега трябва да се притесняваш и за това какво може да се случи с мен и да ти тежа на съвестта, ако… - поклати глава – Не, няма. Надявам се…

Млъкна, защото как смяташе да продължи изречението? „Надявам се, че няма да ме убиеш“? „Надявам се, че няма да прекараме следващото пълнолуние заедно по други причини“? Някои неща по-добре да се премълчат, дори ако са истина. Особено тогава, само понякога… Случаят бе такъв.

И Яна наистина се страхуваше за живота си, но този страх се смесваше с чувство за безсилие и яд. Получаваше се един емоционален миш-маш, с който не знаеше какво трябва да прави. Ако беше Люба, сигурно досега да е съборила вратата, да е овикала всички и да си е навлекла поредното посещение на килиите, но тя поне знаеше как да се справя с чувствата си, докато Яна…

- Извини ме за секунда – вдигна ръка, а гласчето ѝ се пречупи.

Свали пухкавия халат, оставайки по пижама на пингвини, сви го на топка и се обърна с гръб към Тервел, сякаш това подобряваше нещо…

После си завря лицето в меката материя и изкрещя с пълно гърло.

 
  
  
  
 
 
 
+1 т. магия

Кимна, макар че в момента не се притесняваше толкова за себе си, колкото… Не знаеше, всъщност. Чувстваше се обидена на цялото училище, задето бе допуснато да се стигне до подобна ситуация. Това, че някой бе върколак и се превръщаше, не го правеше някакво същество, което да залостват в стая и оставят на произвола на съдбата. Щом не пиеше отвара, значи явно не можеше да си я позволи, а знаейки, че родителите му са доста богати… явно не можеше да разчита на тях. Буквално това да го заключват по време на пълнолуние бе единственото нещо, което някой правеше за него и… хм, особеното му състояние.

И да, идеята, че може да пострада не ѝ се нравеше особено, но идеята да се отнасят към някого по такъв начин, по какъвто се отнасяха с Тервел я караше да се възмущава до дъното на душата си.

Тя също закрачи по своя собствена мислена пътечка, сякаш това щеше да помогне по някакъв начин на идеите, които не идваха и не идваха.  Можеше да се качи на някое от дърветата и да остане там, докато не се приключеше с всичко, но не бе сигурна дали върколакът Тервел няма да се опита да я последва там. От това, което бе виждала като илюстрации и дори снимка във вестник, осанката им бе много повече човешка, отколкото вълча и катереното определено не би го затруднило. Какво друго оставаше? Магия? Хубаво, че пръчката си беше при нея, но и да имаше заклинание, което би свършило работа, тя не го знаеше още.

Въздъхна и се насочи към статуята на магьосницата, която бе полегнала край водопада и изглеждаше безгрижна и спокойна като… ами, като статуя. Не че всичките изглеждаха така, но тази… тази си беше съвсем на мястото тук, в това малко кътче, пълно със зеленина и носещо душевно спокойствие. На онези, които не трябваше да следят Луната, разбира се. Дали наистина тя беше създала този оазис, както се говореше или ѝ е бил подарен? Или просто някой бе решил, че подобна статуя ще изглежда добре тук?

Намести халата зад гърба си и се облегна на дамата, вдигайки поглед към небето и звездите, които примигваха по него. Изведнъж се почувства толкова изморена и осъзна, че очите ѝ се държат отворени по-скоро от инат, отколкото поради нещо друго.

- Знам, че трябва да мисля варианти, но така ми се доспа – сподели Яна на магьосницата и се извърна, за да погледне умиротвореното ѝ лице още веднъж – Впрочем, ако имаш навик да споделяш мъдростта си с хората понякога, сега е подходящ момент за това.

Тя обаче нищичко не каза и петокурсничката задряма, притиснала лице в рамото ѝ.

  
   
 
 
 
 
 
 
 

Сънува поредица от абсурди, които се преливаха един в друг, докато накрая някаква част от нея прецени, че повече не може да продължава така. Вдигна глава от камъка и тялото ѝ изпротестира, понеже колкото и удобна да бе позата за спане, все пак трябваше да си понесе последствията от нея. Имаше момент, в който не бе сигурна какво точно се случва и къде се намира, но събитията от изминалата нощ бързо се заредиха в главата ѝ.

Мамка му.

- Съжалявам, явно съм заспала – опита се да приглади косата си, но тя не щеше и да чуе, затова се зае с веждите – Ти успя ли да измислиш нещо?
- Можеш ли да призоваваш покровител? – нямаше абсолютно никаква надежда за положителен отговор в интонацията, с която зададе този въпрос, сякаш по-скоро чувстваше, че е редно да я попита.
- О, не – Яна поклати глава – Още не знам дори какъв е… Не е като да не съм опитвала, де... – изчерви се, макар че Експекто Патронум се опираше дори на опитни магьосници и не всеки можеше да възпроизведе мъгла, какво оставаше за оформен покровител.
- Добре, тогава мислиш ли, че ще можеш да се справиш с „Репело Иминикум“?
- Ти можеш ли?
- Учихме го…
- Аха. Не пречи да опитам – вдигна крачола на пижамата, за да измъкне пръчката от чорапа си. Беше от онези дълги чорапи с цветни картинки по тях. На този имаше изобразени парчета сирене, на другия – мишлета.

Наложи се да се изправи, понеже имаше навик да работи с широк размах и не искаше да си удари лакътя в статуята или да си счупи пръчката в нея. Бодливата зеленика и змейската нишка по навик откликваха лесно на желанията ѝ, но все пак и те имаха граници. Колкото и пъти да въртеше магическата пръчка и колкото и пъти да изричаше думите на заклинанието, ефект нямаше. Тервел беше отпуснал глава в ръцете си, далеч отвъд ръба на отчаянието. За разлика от нея, той не бе мигнал и това също не помагаше за състоянието на духа му в момента.

Нещо започваше да пълзи по гръбнака ѝ, предизвиквайки тръпки и дискомфорт. Паника. Яна се опита да я игнорира, но пущината беше упорита, промъкна се и в сърцето ѝ, потече заедно с кръвта във вените ѝ, опитваше се да я парализира, да я смачка, да я свие до точка.

И какво ще постигнеш така?

Нищо. Нямаше да постигне нищо. Наложи си да диша равномерно, да позволи на мисълта си да пробие мъглата, която така удобно се бе разположила в главата ѝ, да брои до десет. Пак. И пак. Не можеше да си позволи да се паникьоса, когато буквално беше въпрос на живот и смърт.

- Добре, това няма да проработи, ще трябва да опитаме друго! – звучеше много по-жизнерадостно, отколкото се чувстваше – Но първо ще си измия лицето.

А всъщност малко искаше да се удави, щеше да е значително по-лесно.

 
 
 
  
 
 
 

Ако за момент забравеше, че не са на някаква малка почивка и за нито един от двама им няма опасност, сигурно би определила времето прекарано тук като едно от по-приятните преживявания напоследък. На рамото ѝ като голяма черна птица обаче бе кацнало нещо, което най-добре можеше да определи като чувство за безсилие, приело един вид физическа форма. Да, то не беше наистина там, нямаше реално присъствие, което периферното ѝ зрение да регистрира и въпреки това го имаше. Някак. Помръдна рамо, сякаш за да го прогони, но то не пожела да си тръгне и накрая момичето се отказа. Да си седи.

От толкова близо можеше да види какъв контраст правят тъмните кръгове под очите на Тервел с бледата му кожа, вените, които образуваха паяжини под нея и сянката на брада, която бе заела долната част от лицето му. Когато ръката ѝ се протегна, за да го докосне, то беше по-скоро инстинктивно, отколкото планирано действие. Хладните ѝ, все още влажни от водата пръсти се допряха до едната му скула, от което и двамата трепнаха. Той отчасти заради осезаемата разлика между температурата на неговата и нейната кожа, тя поради това, че сякаш чак сега се усети какво е направила.

- Извинявай, изглеждаш…

Като усмивката ти да е по-крехка от стъкло. Като да имаш нужда някой да те прегърне, да събере частите от теб, които са тръгнали да се отчупват и да ги задържи на едно място. Да ти каже, че всичко ще бъде наред, дори ако не е сигурен дали думите, които изрича не са лъжа.

Поклати глава. Не знаеше какво иска да каже, само че тълкува каквото вижда по свой начин и не бе задължително да е права.

- Няма значение, извинявай. – ръката ѝ се отпусна обратно в скута – Исках да кажа, че какъвто и край да има тази приказка, ти можеш да решиш дали ще има продължение и как ще се развие то. За теб най-вече.
- Ще ми кажеш ли какво имаш предвид, или трябва сам да го разтълкувам? – като че ли нямаше заяждане в този въпрос, само откровено любопитство.
- Да, имам предвид, че според мен не си заслужава да „работиш“ – описа кавичките с пръсти във въздуха – … за вийлите, когато те се отнасят с теб по подобен начин. Или поне е добре да се замислиш дали наистина си струва. Аз бих споделила с някой от преподавателите, Колева например. На твое място, разбира се. Можеш да бъдеш сигурен, че с никого нищо нямам намерение да споделям, защото това не е моята тайна, а твоята. И… о, знам, че не сме приятели, но предполагам, че можем да бъдем? Ако искаш? Ъъъ… – ако оцелея, остана неизказано, но увисна между тях.

Сви се от неудобство, усещайки как кожата на лицето ѝ пламва. Не бе свикнала да предлага приятелството си като пресен хляб и усещането бе малко странно. Все пак не го казваше просто така. Знаеше, че Тервел си има Ясна, Арина и предполагаемо Борис някъде навън, но в момента нито един от двамата не беше тук, за разлика от нея.

Record scratch

Яна обръща лице към камерата, докато всичко останало в кадър замръзва, включително Тервел.

- Сигурно се чудите как попаднах тук…

Record scratch

Естествено, нищо такова не се случи, защото не бяха в някакъв филм, колкото и далеч от реалността да ѝ се струваше всичко, което се случваше от снощи насам. Тервел. Шаханов. от всички хора на света, тръгна да я целува. Никой досега не се беше опитвал да направи подобно нещо, пък и ако трябваше да бъде честна, представяше си първата си целувка с друг човек. Един значително по-рошав, тъмнокос, луничав и янест младеж.

Как се стигна до това положение, наистина?

Нямаше предвид това, предлагайки му приятелството си, да не би да го беше подвела по някакъв начин? И, не ме разбирайте погрешно, намираше го за привлекателен, но не смяташе, че е удачно да позволява на тази целувка да се случи. Та те почти не се познаваха, а и…

Все пак обърна лице „към камерата“ и устните на по-голямото момче се долепиха до бузата ѝ, а тя вместо да избяга, което щеше да е по-логичното действие, го прегърна. В нейната глава Тервел имаше нужда по-скоро от това, просто беше недоспал, уморен, огорчен и какво ли не още и всичко това го караше да действа прибързано и необмислено. Можеше да разбере. Искаше да му помогне, но не знаеше какво друго може да направи за него в момента, освен да го държи здраво и да бъде нещо като пристан за него.

- Съжалявам, но не мисля, че наистина искаш да ме целунеш – заговори в косата му, без да го пуска – Обаче съм тук за теб, не се притеснявай.

Само трябваше да измислят как да не стане страшен мазаляк, когато в крайна сметка луната изгрееше тази нощ, защото тогава щяха да имат много по-големи проблеми от това кой как реагира. Например Яна да пострада сериозно или да прекарват всяко пълнолуние затворени тук… за другото изобщо не ѝ се мислеше, но и то бе надвиснало над нея като зла прокоба. Говоря за възможността, чисто хипотетично, да се наложи приятелите ѝ да ядат жито, а някой преподавател да се чуди как да обяснява на родителите ѝ, че може би е крайно време да започнат опитите за второ дете.

Не че времето ги притискаше или нещо подобно.

 
  
 
 

Има неща, които хората ти казват и разни звуци просто влизат през ушите ти, но не могат да бъдат регистрирани там, където има значение. Нещо такова се случи с думите, които Изрече Тервел и Яна премигна срещу него един, два пъти, след което наклони глава на една страна като кученце. Не, продължаваше да не схваща и от този ъгъл.

- Да те заключа – повтори.
- Да – съгласи се Тервел.
- С вериги – все едно чутото щеше да придобие повече смисъл като го повтореше.
- Да – отново се съгласи Тервел, вече активно търсейки нещо.
- Като някакъв звяр... – обади се отново Яна.
- Технически точно някакъв звяр ще бъда, а и имаш ли по-добра идея?

Нямаше. Не можеше да се справи със заклинанията, които иначе биха свършили работа, дърветата не бяха подходящо решение, не беше твърдокожа, та да не се притеснява за здравето и живота си, да бяга от пълнолуние до видело едва ли щеше да може... И като ги изредеше така в главата си тези неща, наистина не оставаше много какво друго да се направи. Ако беше религиозна, може би щеше да се помоли на някое божество за защита или поне малко акъл, но вижданията ѝ за света бяха приятно агностични и определено не смяташе да ги променя заради някаква си опасност от ранна смърт.
Явно щеше да връзва по-голямо момче от нея с верига. На хората им се случваха къде къде по-странни неща през цялото време от това някой да се опита да ги целуне и после да им предложи да го вържат, нали? Нали? Дано.

А какво щяха да правят ако или по-скоро когато веригата се разкъсаше? Върколаците може и да не изглеждаха като някои от онези мъже, които прекарват по-голямата част от времето си в някой фитнес, превръщайки се в облаци и Тервел беше млад, но все пак... Говорим за доста голяма сила, която не може да бъде контролирана наистина, тъкмо заради това се правеше отварата от вълче биле, защото поне ги обезвреждаше. А да се опиташ да обуздаеш подобна сила не я ли настървяваше още повече по принцип? Не искаше да прави това сравнение, но кучетата, вързани на двора в девет от десет случая ставаха изключително агресивни и винаги се опитваха да избягат, а доста от тях успяваха и това рядко завършваше добре за кучето или когото и да било наоколо. Значи...

Значи при липса на други варианти се надяваме на най-доброто и толкоз. Тази нощ луната щеше да се покаже в цялата си прелест и за пръв път Яна нямаше да се радва, че я вижда, но със сигурност трябваше да направи така, че да не им е последното виждане.

Нещо издрънча наблизо, явно Шаханов бе открил каквото търсеше.

 
 
 
 
 
  

Да бяга... Разбира се, че трябваше да бяга, но... как? Как, когато цялото ѝ същество се бе вцепенило и не можеше да помръдне нито едно мускулче? Как, когато кръвта бе като замръзнала в жилите ѝ и дори дъхът ѝ беше секнал. Не можеше дори да премигне, вместо това широко отворените ѝ от ужас очи проследиха трансформацията от начало до край. О, знаеше как се случва на теория, както казах, беше виждала картинки, само че истинското нещо беше съвсем друго. Да наблюдаваш как се променят костите, мускулите и кожата, как се огъва тялото, неспособно да се пребори с невидимото, но неумолимо проклятие, което го изменяше, изменяше...

Приключи много по-бързо, отколкото ѝ се стори в онзи момент, когато сякаш дори времето бе спряло. После вече нямаше Тервел, нямаше време. Нямаше. Време.
Защото макар и Тервел доброволно да се бе оставил да го омотаят с вериги, върколакът определено нямаше намерение да стои в тях. Мускулите му се опънаха до краен предел под кожата, това се виждаше дори под лунната светлина и брънките изскърцаха жално. Нямаше да издържат дълго, нямаше да ѝ спечелят повече от миг, за да може да избяга, да се скрие, да се спаси.

Яна дойде на себе си рязко и си пое дъх, сякаш я бяха заляли с леденостудена вода. Горе-долу така се и чувстваше в момента или все едно е изплувала от някъде и главата ѝ се е показала над повърхността, само за да установи в последствие, че наоколо няма суша. Дойде на себе си само за да установи, че там няма никой.

И хукна. Хукна така, сякаш я гонеха всички дяволи на света, но не беше достатъчно бърза. Чу как веригата започва да се къса много преди да е наближила водопада, после ръмжене и вой... Скоро, съвсем скоро всичко щеше да приключи за нея. Краката ѝ омекнаха и бяха готови да я оставят да се свлече на земята, но тя отказа да се предаде на паниката. Вместо това смени посоката. Щеше да тича, докато не ѝ свършеха силите, можеше да го направи, нали? Не, не можеше. Дори да намереше друго скривалище, нямаше как да скрие миризмата си, а да я надуши за върколака беше нищо, детска игра и щеше да я хване и после... Представи си колко малко всъщност щеше да отнеме – едно щракване на челюсти около гърлото ѝ. Толкова. Повече нямаше да има Яна.

Не. Не. Не. Не. Не.

О, Земята щеше да продължи да се върти и без нея, Слънцето щеше да продължи да изгрява и пълната Луна щеше да продължи да ужасява много хора със самото си присъствие на небето. Но никак не искаше да си отива още от този странен свят. Никак не искаше да е точно днес. Никак не искаше да е точно по този начин.

Не знаеше какво я накара да се хвърли към статуята на магьосницата, нито какво задържа ръцете ѝ в сравнително спокойно състояние, докато ровичкаше около основата ѝ. Шесто чувство? Отчаяние? Заблуда? Каквото ѝ да беше, щеше да му благодари по-късно. Пръстите ѝ напипаха някаква ръчка, точно когато започна да чува вой и ръмжене все по-близо, но въпреки това не се обърна назад. Дръпна ръчката, най-много да се окажеше механизъм, който превръща статуята във фонтан или нещо такова...

ЩРАК.

Появи се квадратна дупка, в която Яна се хвърли без да се замисли с главата напред. Ако не друго, бе твърде тясна, за да се провре върколак през нея. Точно в този миг усети как нещо захвана крачола на пижамата ѝ и дръпна. Платът се разкъса, оставайки в хишната паст, а момичето се сурна по нещо като пързалка надолу, надолу, на
до
лу...

Докато накрая не се приземи по корем върху някакво... легло?*

---

*попаднала е в някаква тайна стая, която се намира под подземията.