Някой ден... Някой ден с най-голямо удоволствие щеше да запали "Мелачката", мислеше си Яна, докато излизаше от нея, уж с намерението да се върне обратно в замъка. Ама не ѝ се връщаше в замъка... Не само, защото беше изморена и не бе сигурна, че може да извърви пътя, ами и обстановката там не бе много по-приятна. Така или иначе бяха приключили за деня и имаше намерението да си позволи няколко минутки спокойствие, пък ако искаха да я наказват после. Хареса си едно дърво с достатъчно ниски клони, за които можеше да се хване и се набра на един, въпреки че мускулите ѝ изпротестираха. Нямаше намерение да седи на земята, където веднага щяха да я забележат, я. Изкатери се някак и си намери удобно място за сядане, опирайки гръб в дебелия ствол.
Сега можеше да наблюдава от тук и просто да си кротува, докато не станеше крайно наложително да се връща обратно. Първото нещо, което видя не беше нещо, а някой и се оказа Ина Янакиева, която минаваше съвсем наблизо. Физиономията ѝ беше измъчена, а Ина по принцип беше един от по-усмихнатите хора, които познаваше севернячката. Уви, сега бе много трудно да си положително настроен.
- Пс-с-с-ст! Ина!
Русокоската се огледа, но не видя нищо.
- Тук, горе!
- Яна?
- Днес не ми харесва да съм Яна и реших да бъда...
- Катерица?
- Примерно. Искаш ли да дойдеш при мен?
- Не трябва ли да се връщаме?
- Бързаш ли?
Два чифта сини очи си размениха поглед и се завъртяха почти едновременно. После Яна подаде ръка на Ина и по-голямото момиче се качи при нея. Този клон бе достатъчно дебел и нямаше опасност да възникне инцидент със счупване, така че двете можеха спокойно да седят на него с перфектен изглед към Месомелачката.
- Представям си как някой ден ще я запаля - сподели Вълканова - Даже мисля да направим една голяма клада от нея и да играем хоро. Разбира се, ще си вземем и маршмелоус.
- И бисквитки?
- И бисквитки. Шоколадчета също.