Тренировки на отбор "Северен вятър"

Тридесет минути а?
Толкова бяха отпуснали вийлите за отборите. Можеше да работи с това.
Поне не бяха отменили мачовете.
О ако не беше цялата ситуация, Люба веднага се махаше от отбора! Първа щеше да се оттърве и от метла и от екип.. бухалката може би щеше да задържи.
Ноооо, нещата бяха такива и щом тя трябваше да е нещастна... всички щяха да са нещастни.

Подхвана отбора още от спалното помещение.

- Айде Снежинки! Загрявката ви е от стаята до игрището в линия по един! - Гласът й прокънтя из цялото Общо Помещение и Спални. На игрището имаха само 30 минути. Щеше да се възползва от всяка секунда до там. Посрещната бе от уморено мрънкане и кисели възгласи - Който много знае и се бави, да има в предвид, че го чакам най-отзад с вряща вода! Хайде леви десни!

Мрънкането продължи, но отбора поне почна да се строява в редица и да се насочва към вратата.

- Тичате в нормално темпо, който остане последен и се замотае получава попарване! - е това събуди някои от тях, другите щеше да ги събуди водата - Който бъде попарен трябва да изспринтира до началото на линията и да заеме челна позиция, отново в нормално темпо!


пп. следващото ми включване, ще е следващата ви задача

Що ли не си беше замълчала, когато реши, че е добра идея да се предложи като резерва?

Не че тренировката щеше да ѝ се отрази зле на здравето (особено когато физическото бе застрашено, защото Яна вярваше, че Люба ще изпълни заплахата за водата), ама малко сън никога не беше за изхвърляне, нали? Явно не. Забравете, че съм го казала. Като се беше хванала на холото, щеше да го играе, и без това вече отказа да го води. На ти сега. Само дето вместо да развее кърпата начело, наследничката ѝ размахваше тенджера... Не буквално, все още не. 

Разбира се, хукна заедно с всички останали. Имаше нещо в тичането, което подобряваше настроението, сигурно заради ускоряването на пулса или раздвижването на кръвта... Не знаеше, но след няколко минути вече се чувстваше значително по-добре, а дори не бе изпила чашата чай, която по принцип я освежаваше сутрин. Чуваше се мрънкане, разбира се и самата тя бе склонна към такова, но някак... Някак беше приятно да прекарва време със своите хора, да ги слуша как се оплакват и да поглежда през рамо да не би Люба да е твъде близо до нея с врялата вода. В странни времена хората си намират странни неща, които да им доставят удоволствие.

- Какви са тия работи сега...
- Това е насилие...
- Чувам ви!
- И тебе те чува цялото училище, ама не ти пречи! 
- По-живичко, моля, не искам да ме залеят заради вашето бавункане!

Ей такива неща се чуваха общо взето, докато подтичваха към игрището. Вълканова усети как по лицето ѝ плъзна усмивка и не се опита да я прикрие. Щяха да им трябват сили така или иначе. 

Вдишване-издишване, гледай да не се блъснеш в другарчето пред теб. Идва ли изотзад Люба? Не. Всичко е точно! Взех ли си бухалката? На какъв пост ще играя? Имам камъче в обувката, ама ако се наведа да го махна, сигурно ще ми изгори гъ*а...


Чудно утро.

Леглото оправено. Перчемът зализан. Метлата излъскана. Ясен се доближи до огледалото и установи доволно: усмивката - бленд-а-мед!
Държеше в едната си ръка бележката, която вчера вечерта тайно бе откъснал от общата стая на дома. Направи го небрежно, размахвайки ръце в театрална прозявка, въпреки че нямаше жива душа в стаята. Сега я стискаше между влажните си пръсти и препрочиташе текста за стотен път. Всеки път вниманието му падаше върху два момента: "отбора по куидич" и "Люба".
- Айде, Снежинки! - прокънтя гласът на Люба.
Призивът го стегна за действие на мига. Ясен намачка бележката и я пусна в джоба си, грабна метлата от леглото, прекара пръсти през косата още веднъж и измарширува навън. Почти се блъсна челно с Кочо, който също вървеше към вратата с метла в ръка.
- Айде, братле! -каза му той и го пусна да мине.
Ясен веднага я видя. Пак носеше любимата си зимна шапка, пак беше свъсена и гледаше сърдито, пак размяташе бухалка и...чакай, какво беше това? Ясен се опули насреща ѝ. От свития ѝ лакът висеше огромна кофа като тези с боя за стена, пълна до ръба с бълбукаща вода.
Капитанката даде командата за марш и разлашка заплашително съдържанието на кофата, така че няколко вадички преляха и се изпързаляха с пара по външната ѝ страна. Мрънкането секна. Ясен осъзна, че Люба беше устроила за тях конска надпревара с уловката, че те щяха да са жребците. Препускането започна.
По-големите момчета от дома им водеха цялата група. След тях бяха момичетата и момчетата от по-малките курсове, включително и Ясен. Леденият въздух режеше дробовете му. Нямаше представа колко назад бе Люба, ала за нищо на света нямаше да се обърне да провери. Знаеше вътрешно, че ако го направи, щеше да получи огнен душ директно в лицето. Тази метла в ръцете така му пречеше, а обувките му веднага тръгваха да се пързалят, щом набереше малко повече скорост. Откакто скочиха през долния прозорец на кулата върху замразената пътечка над езерето, коленето му бяха срещнали леда два пъти. Туупп! Отново загуби равновесие, заръкомаха отчаяна и се люсна напред. Не можа да удържи сълзичките, които избиха под клепачите му. Студът ги караше да парят. Ясен удари гневно с пестници срещу леда и хвана пак метлата си. Повечето вече бяха стигнали отсреща до игрището, стояха в редица, превити одве и жадни за кислород. Някой май го посочи с пръст. Чу се смях. Ясен защипа пръта на метлата под дясното си рамо и се напъна да се изправи. В този момент една ръка го хвана под лакътя и му помогна.

Яна подхвана по-малкото момче, което се бе хлъзнало и му помогна да стане. Истинските отбори трябваше да се подкрепят винаги или поне тя така вярваше, дори вече да не бе капитан. Чудо голямо, че нямаше да е сред първите на игрището!

- Хайде, не искаме да те изкъпят с вряла вода - почти го издърпа нагоре тия несекващи тренировки в (месо)Мелачката все пак вършеха работа за нещо май.
- Благодаря - отвърна Ясен.
- Айде, айде - само дето не го плесна отзад, та да тича по-бързо.

Сърцестоплящия момент бе приключил, имаше още път да се измине, а Люба... Ами, и и тя не бе приключила с тях, все още. Това прозвуча малко зловещо, нали? Хубаво. Истината бе, че им трябваше една хубава тренировчица, колкото и кратка да беше тя. Пък колкото по-бързо приключеха с нея, толкова по-бързо можеха да се върнат към... какво? Интересното си ежедневие? "Повръщам си в устата" бе израз, който ѝ идваше на ум всеки път, щом се сетеше за ежедневието.

Още съвсем малко до същинското игрище и щеше да започне веселото, макар че като гледаше как започва загрявката, малко се притесняваше какво би последвало. Да ги кара да яхнат метлите, но въпреки това да тичат с тях по земята? Да им пусне диментори (не знаеше от къде ще ги намери, но вярваше, че е достатъчно изобретателна). Възможности, възможности безкрай.

Иначе като за хора, от които голяма част всеки ден се явяваха за тренировка в "Мелачката", вярно мрънкаха доста. Нищо, като се качат на метлите, всичко щеше да се оправи. Ъъъ, надяваше се.

+1 Издръжливост

Стъпка 1.
Раздвижи кръвта, за да се приповдигнат нивата на допамин.

Стъпка 2.
Адреналинът от приближаваща опасност, в случая кофата с вода на Люба, освен че раздвижва пулса също така концентрира. А концентриран мозък по-малко мисли за проблемите навън.

Стъпка 3.
Помъчи се малко и ти.

Да бягаш с огромна кофа с вряща вода, метла И екипировка на бияч, когато ръста ти не е минал още метър и петдесет, си беше приключение. 
Тежко, с постоянна опасност да се олееш с вряща вода и на всичкото отгоре да се подхлъзнеш на леда и да си метнеш кофата на лицето.
А и да не забравяме, че трябва да поддържаш температурата на водата с магия.

- Скачайте на метлите! Бавните ще бъдат замеряни с блъджъри! - остави кофата след като минаха езерото и самата тя скочи на метлата - Летателен спринт до игрището! Който е последен ще носи на всички екипировката наобратно!

Я как бързо можели да скачат на метлите с малко мотивация!

Е поне и нейните тренировки лятото с Вихрен се оказаха полезни. Установиха, че ако се концентрира над някой, дали да вика по него или да се опитва да му помага, не се активираше пискането й.
Може би не напълно.
Но поне не беше вик на ужас.
Сега просто преминаваше в боен вик.
С него се стрелкаше към по-бавните от отбора, за да ги стресне да увеличат скоростта.

- Хайде бабички, таймера ни за тренировката стартира като стигнем игрището! - само тридесет минути - Тепърва почваме!

Метлата!? Трябваше да се качи на метлата и да лети до игрището?
Чакайте малко! Арина се озърна около себе си и за секунда заприлича на гърмян заек. Тук нещо определено не бе наред – всички от отбора вече се бяха накачили на метлите си, а нейната... я нямаше!

Точно така! НЯМАШЕ Я! Плесна се с ръка по челото и извика към излитащите й съотборници:
- ЯНААА! Никога няма да ти простя, че се отказа от капитанството!

Арина вече си мечтаеше за добрите стари времена, в които Вълканова успяваше да изстиска най-доброто от тях, дори без да си повиши гласа. Уви, момичето се бе разделило с капитанския пост и сега им се налагаше да се справят с мъченията на Хер Люба.

Май й се очертаваше да влачи екипировката на всички.
А, не, това нямаше да го бъде!
- Акцио, метла! – извика силно, след като успя да изрови магическата си пръчка от дрехите си.
Едно. Две. Три. Дишай и не заспивай.

Не, ти не искаш да се пльоснеш по очи на тревата като ягодова палачинка.
Само още секунда....
Аха, ето я и метлата й! Нямаше представа колко време бе минало – може би, секунди, минути или часове. Възседна я, преди да я спряла напълно и се спусна да гони останалите от отбора.

Ентусиазъмът й беше под точката на замръзване, но спортната злоба я пришпорваше да настигне онази русокаса мъчителка и да й кресне в лицето. Ей, така за спорта.
Някак си успя да се изравни с останалите играчи.
Май си беше чист късмет. Ама на кого му пукаше.
- Любаааааааа наречеш ли ни още веднъж „банички”...ъф де „бабички” ще те фрасна с куофъла! – ето поне си го каза!

1 точка ловкост.

Като се метнеш на метлата, след като си тичал като луд, светът изведнъж става много по-приятно място. Само да не бе тоя хладен вятър, дето ти се навираше в лицето и насълзяваше очите. Нищо, пътя до летището игрището го знаеше наизуст, можеше да го мине и с торба на главата, при това без да падне от метлата и да се пречука.
Арина, която явно си беше забравила метлата в бързането най-сетне ги настигна и почна да вика нещо за банички...

Ох, банички! Ако по някаква случайност не сте разбрали, нямаха много време да закусват. Сега стомахът на Яна жално изпротестира, но тя си припомни, че имаха само тридесет минути на игрището, които щяха да минат неусетно. После, ако Люба не ги беше утрепала, щяха да ядат евентуално.

-Зла орисница ли те прокле, та точно така да го объркаш?! – измърмори повече на себе си, отколкото на някой друг.

Чудеше защо изобщо е искала да се откаже, докато гледаше как слънцето се опитва да пробие зад облаците, а някъде под тях животинките и птиците започваха да щъкат наоколо. Имаше си своите положителни качества това да си навън сравнително рано сутринта.

Осъзна, че няма търпение за същинската тренировка. Щеше да играе търсач за пръв път в живота си и се чудеше колко точно може да се изложи и какви са шансовете да хване снич за малкото време, с което разполагаха. Беше дребна и сравнително бърза, знаеше как да пришпори метлата и не я беше страх от блъджърите, покрай играта ѝ като бияч до сега, но това нищо не можеше да гарантира.

Само не изгаряше от желание да гледа вийлите, които щяха да наблюдават тях. Колко ли щеше да им е тъпо на тия женици и какво изобщо разбираха от куидич? Едва ли правеха това по собствено желание, но не ѝ пречеше да ги презира, защото повечето си го заслужаваха. Ако видеше някъде свястна вийла, щеше да си запише в тефтерчето името ѝ, за да я запомни.

Заради заплахата на Люба, че който е последен ще носи екипировката на другите, всички бяха напънали метлите до краен предел и летяха така, сякаш ги гонеха триста дяволи. Някои клети летателни средства само дето не скърцаха от усилието, пък за училищните да не говорим, бяха повече пред умирачка от онези, които ги управляваха.
Дали „Северен вятър” щяха да летят толкова ожесточено и на мачовете, или само сега, защото имаше опасност да се сецнат нещо от влачене на екипировка, а?

Ясен остави тялото си просто да функционира. Допълнителните часове при бат Стою му бяха дали нужното разбиране за тънкостите при изпълнението на някои основни маневри, а първият му съновен урок в Слънчевия коридор, където въоръжен с метла и щит се бе видял лице в лице с четириглава огнебълваща химера, изпепели напълно всякакви опасения и страхове от височина и скорост.
Чистометката 17 развиваше все по-голяма скорост, завихряйки въздуха покрай себе си. Ясен се чувстваше като истински въздушен ездач. Вибрациите на пръта под него отключваха адреналина му, а поставката за крака, която един петокурсник от дома му му помогна да закрепи, добавяше към смелостта да опитва и по-дръзки финтове. Огледа се.
Всички летяха шеметно като некоординирано ято нагоре към кудичните рингове. Ясен беше сравнително напред и това допълнително го окуражи. Люба. Дано да гледа внимателно. Вдигна едновременно и двете си ръце от метлата, когато усети че е достигнал максимално ускорение. Ринговете вече се виждаха така близки и Ясен се учуди колко масивни всъщност бяха те, тъй като никога не се бе издигал да ги разгледа от толкова близо. Избута таза си назад, докато все още ръцете му висяха свободно във въздуха, и чистометката веднага започна да се забавя. Водачите на ятото вече бяха стигнали финиша и се рееха небрежно горе. В мига в който ги наближи Ясен рязко и внезапно се извърна, предавайки импулса върху метлата си, която се завъртя на 180 градуса и застопори в редицата на финиширалите. Сега Ясен гледаше точно обратно на посоката, от която беше излетял, и претърсваше с широки очи земята. Гърдите му се повдигаха силно и учестено. Тя дали го беше забелязала?

Чудесно, спортната злоба се включваше точно навреме за тренировката. Още няколко такива и само като чуеха куидич, щяха да са готови за мач.

- Браво, Ясене! Много добър стоп. - За малките повече морков - по-малко пръчка. Не искаше да ги гони от рано - Тези които нямат позиции или се чудят да си харесат днес задачка. Следващият път ще могат да тестват друга!

Побърза да разпредели и задачи, все пак всяка секунда беше от значение.
- Яна, очите на четири! Сничът е пуснат и е камуфлажиран - Чудеше се как да я предизвика, не искаше да скучае че да не вземе пак да се откаже. Ако се научеше да го спотва камуфлажиран, златен щеше да е нищо работа - Който иска позиция търсач да се включи към нея. А който хване снича днес получава позицията!

- Ари, баничките после! - Засмя се и закуска им беше подготвила, нямаше да ги остави гладни я. "Ръната прави борбъта" или както се казваше - Кат не искаш да те бабосвам, вдигни темпото! Гончии и пазачи вие ще играете на пиян морков.
- Какво?
- Чу ме, Кочо! Целта е да не давате на пазача да ви отнеме топката И да не я задържате в себе си повече от минута. - Бързина, отборност и рефлекси - Мръсната игра в рамките на куидичните правила е окуражена!
- А биячите?
- Биячите със мен, целта ни е да избием куофъла от кръга на моркова. БЕЗ да докосваме играч с блъджъра!  - Точност и контрол. Е не трябваше да остават и на Яна да й е лесно де - Кари, ако видиш снича стреляй и по него.

Макар и объркани от "играта" отбора бързо, бързо се събра в начален кръг, не смееха да проверят вече какво наказание следваше тук... и хаоса започна.

Ако някой попиташе Кочо дали куидича е игра на живот и смърт, то младежът би се обидил, куидичът е много повече или поне за него. Една от неговите радости, той винаги с удоволствие можеше да играе по всяко време, разбира се ако имаше с кой. Мечтаеше дори за повиквателна от „Врачанските лешояди“ и евентуално националният отбор на България. Адреналина по време на игра, вятъра в косата и виковете на феновете. Просто идилия, но към даденият момент, Кочо трябваше да представлява само и единствено своя дом в своето училище. Предстоеше тепърва и тренировка, която щеше да е под ръководството на Люба. За нея си бе изградил мнение, че е относително сериозна и можеше да се разчита на нея що се отнася до куидича. За съжаление извън игрището нямаше много допир до нея и не можеше да каже, че са близки. Това си бе негова вина, защото си падаше малко социопат.

Все пак да се върнем към тренировката. Капитана им ги вдигна по тревога още по първи петли и започна с разпореждане. За „Добро утро“ трябваше да вземат на бегом разстоянието от спалните до игрището. Измирлиев дори нямаше сили да спори. Просто се подчини и тръгна да бяга, но заспиваше прав и преплиташе краката по комичен начин. През ума му премина една лоша мисъл свързана с едно определено еротично/интимно действие свързано с горната задна част на бедрата на Люба. Продължавайки с усилието да замъкне цялото си тяло и някакви остатъци от разсъдък до игрището, младежът започна да нарича своя капитан така както се нарича женското на кучето.  Веднъж стигнали до игрището, състезателите бяха по метлите. В този момент Кочо имаше усещането, че ще заспи върху метлата. Затвори очи само за секунда и без малко нещо да му отнесе главата. Някой го бе замерил с куофъл. Това му подейства като плесница и Измирлиев наостри вниманието си и погледа към търсенето на топката, когато получиха следващите инструкции от Люба. Трябваше да играят на пиян морков с пазача. Мръсната игра се разрешаваше. ЧУДЕСНО! Ама въпроса е как да играеш мръсно, като те целят с блъджъри, трябва да пазиш равновесие и да не позволиш на пазача да ти отнеме куофълът? Това се питаше Кочо, докато се опитваше да се съсредоточи върху притежанието на топката и подавайки я на следващият гончия…

За незапознатите, ако все още има такива, сничът е малка златна топка с крила, която лети изключително бързо и хаотично, докато някой не я хване. Понякога бе трудно да го забележиш, въпреки че буквално блести на слънцето, но с камуфлаж? Само на Люба можеше да ѝ хрумне да направи хамелеонизираща магия на най-малката топка на игрището... А Яна... Яна освен, че не виждаше снич, две не виждаше от възмущение, вече не виждаше и смисъл изобщо да се опитва.

Стисна зъби, докато усети как я заболяват челюстите и си позволи един много кратък момент на самосъжаление, преди да пришпори метлата. Ако се отказваше толкова лесно, нямаше смисъл изобщо да се опитва. Ако се отказваше толкова лесно, то думите, които избълва тогава в клията пред Арина и Люба, когато убеждаваше и Орлова, и себе си, че има за какво да играят, не струваха пукнат грош. Ако се отказваше толкова лесно, нямаше да бъде Яна.

Издигна се над останалите, колкото да получи по-добра видимост, без да се нахака някой блъджър в нея и започна да се оглежда. Хамелеонизиращата магия сливаше обекта, на който бе приложена с околната среда, но не можеше да го направи съвършено невидим. Трябваше да има някакво трептене във въздуха или дори звук, понеже сничовете издаваха един типично сничовски звук на нещо, което е създадено да лети, но не е птица. Разбира се, това бе така само благодарение на Боуман Райт, иначе вероятно още щяха да използват сниджети и да докарат клетите създания до напълно изчезване.

Докато си разсъждаваше не изпускаше от поглед съотборниците си и периметъра, който си бе определила за следене и най-накрая видя нещо, което привлече вниманието ѝ. Ако летяха по-близо до земята, вероятно щеше да се ориентира по сянката (не можеш да избягаш от сянката си, освен ако не си Питър Пан), но уви. Въпреки това имаше нещо, което наистина караше въздуха да трепти и не се задържаше на едно място, като малко късче мараня, видимо само в най-горещите дни.

Яна се стрелна след него.

Куофълът отново профуча над главата на Ясен и той впрегна метлата си подир него. И този път без успех. Топката тупна в обятията на поредния ухилен до уши гончия още преди Ясен да се доближи и на метър от нея. Мамицата му! Тази игра започаше яко да му ходи по нервите. Около десетима гончии се бяха наредили в широк кръг и си подмятаха червената топка, а неговата задача бе да седи в центъра и да се опитва да я прихване при всяко нейно прелитане.
- Аз май ще се откажа - каза Тони и избърса с един път потта от челото си. - Или тая тренировка е супер тъпа, или просто не ставам за пазач.
Докато Ясен се чудеше дали да се съгласи с него, едрият второкурсник се бе спуснал вече твърде далече, за да го чуе.
- Хееей! Гуци-гуци-гуциии - започна да ги прикотква една шестокурсничка с конска усмивка и прихлупен десен клепач.
Ясен и Валя се спогледаха и едновременно извъртяха очи. Бяха останали само те двамата като желаещи за позицията пазач.
- Хайде хвърляй, Борислава! - не издържа и ѝ се развика Валя. 
- Ой, ой, ооой! - продължи с мазен тон Борислава и зацвили в развален смях. - Елааа-аа-ате, зайчинцааа! Хаа-ха-хххх-хахаххха. Мооорковче сладко-сладко имам за вас. Искате ли гриз-гриз?
На Ясен му се стори, че усеща парливия вкус на повръщано в усатата си. Гледаше как гончийката ту издава ръка напред, ту след секунда я прибира обратно към себе си, преструвайки си че иска да им подаде куофъла, и усети че е впил нокти в дръжката на метлата си.
- АРЕ ХВЪРЛЯЙ МА, КРАНТАВА КОБИЛО!
Вятърът, който откакто бе започнала тренировката им непрестанно ги обливаше с ледени талази, изведнъж секна. Всички от кръга на гончиите седяха закотвени върху метлите си със зейнали усти и от никъде не излизаше гък. Дори Борислава бе спряла да пръхти.
Всички го гледаха. Ясен се приведе върху метлата си и полетя напред. По лицето на Борислава се изписа ужас и Ясен за пръв път видя, че е възможно устните ѝ да покрият напълното предните зъби. Фучеше право към нея и ставаше все по-бърз. Гончийката се заоглежда трескаво, набеляза някого без да мисли и метна куофъла в паника от хвърчащата ѝ насреща фурция. А Ясен това ѝ чака. Подаването ѝ беше твърде слабо и неточно, а чистометката му вече бе набрала почти максимална скорост. В последния момент той промени курса ѝ, изви я рязко нагоре, замитайки Борислава с опашката на метлата, и се втурна шеметно след червената топка. Видя, че Арина се бе засилила от срещуположната страна, но хубавицата нямаше шанс. Ясен бе прекалено бърз. Вдигна ръце от метлата си и се приготви за улов. Куофълът застина неподвижно в обятията му. Пияният морков бе показал на всички, че може да лети.

Тази тренировка вече му се виждаше безкрайна. Липсваше живец в цялата ситуация с това еднообразие. Дори младежът, който успя да улови куофълът не промени усещането на Кочо. Вярно, че размениха реплики ама по – скоро бяха формални отколкото да беше влято чувство в тях. Изведнъж отнякъде долетя миризма на печени чушки. Въпреки, че самият Измирлиев мразеше чушки и не ги ядеше то миризмата го вкара в състояние на меланхолия. Това можеше да се приеме, че е аромата на есента в България. Пред очите на Кочо веднага изплува родната картинка как комшията рови в стар „Москвич“ издокаран в евтин анцуг от който му се виждаше цепката отзад и гърмеше като ловджийска пушка. Разни възрастни дами варят лютеница пред блока и обменят съвети. Ах, спомените му за отминали времена и простотата на детството. Сети се как и баба му се караше, че е ял тайно сладолед. Прекрасно време на безгрижие…

Изведнъж всичките лютеница, печени чушки и стари „Москвичи“ излетяха набързо от главата му. Любимият капитан на всички от отбора на „Северен вятър“ явно забеляза, че на лицето му се появила блаженна усмивка и реши да я изтрие от лицето му с един блъджър. Да не повярва човек каква сила можеше да изкара толкова фина и елегантна дама като Люба, че да успее да свали от метлата Кочо. В случая трябваше да я ядосан, но знаеше че си го е заслужил. Не можеше да се разсейваш по време на куидич без значение колко е досадна тренировката. Опита да се надигне, но ударът бе изкарал целият му въздух и му трябваше малко време да успее да върне кръвта в лицето си. Пое си жадни глътки кислород и с олюляване успя да се изправи. Ребрата му, които станаха жертва на удара буквално го изгаряха от болка, но трябваше да стисне зъби. Остана още момент подпрян на колените си и с мъка отново се качи на метлата. Усети всички погледи вперени в него в очакване на нещо. Някои сигурно си мислиха, че трябва да хленчи в болничното крило, а други може би смятаха, че трябва да си го върне на Люба. Все пак Кочо избра третият вариант, а именно да се държи като мъж. Вдигна ръка към своя капитан и извика:

- Извинявай! Моя грешка! – При което се получи неловко гробно мълчание. Все едно всички си бяха глътнали граматиката и не знаеха какво се случва. За щастие госпожица Бюлбулева се осъзна и реагира относително бързо:

- Тренировката не е свършила, продължавайте! – Така всички играчи се върнаха към своите задачи от страх да не ги сполети същото като Кочо…

Ясен не можеше да се пребори със себе си да я погледне. Хвърчеше насам-натам, успяваше да улови някой и друг куофъл, но щом червената топка попаднеше в ръцете на Борислава, той навеждаше поглед надолу и оставяше Валя да върши всичко. Да нагруби така негова по-голяма съученичка, какво го бе прихванало? Чувство на вина и срам го стисна за гърлото и затегли надолу.
След малко Люба изкрещя, че слага край на тренировката за днес. Всички били пълно дъно и така купа не се печело, после Ясен спря да слуша.  Докато Люба даваше обратна връзка на кандидат-биячите, Ясен събра смелост и се отправи към Борислава, която се рееше отделена от групата и гледаше безизразно към замъка. По средата на пътя го пресече Ари.
- Еей, добро представяне днес! - усмихна му се шестокурсничката. - Само така с хъс напред!
- Да - Ясен не знаеше какво да каже, искаше просто час по скоро да стигне до Борислава и да свали теглото от плещите си. - Мерси!
За негов късмет Кочо долетя и започна да подбива Ари, и пистата пред Ясен отново се освободи. С бумтящо сърце застана пред огорчената гончийка и ѝ се извини. Обясни ѝ колко много го беше ядосало, когато тя ги подлъгваше с куофъла, и че сега се чувства супер неудобно за думите, с които я бе нарекъл. Борислава не каза много, само откри зъби в нещо като усмивка. Неловкото мълчание помежду им разруши Люба, която кой знае как незабелязано се бе озовала зад гърба му и го дръпна за качулката.
- Ясене, млади дон жуане такъв, колко пъти трябва да крещя името ти посред игрището!? Рано ти е да се лепиш по каките.
Ясен още повече се изчерви и реши, че ще е по-добре, ако просто я последва, без да говори. Застана до Валя и зачака да чуе решението, което капитанката на отбора бе взела. Беше сигурен, че няма шанс за пазач тази година, но дали поне щеше да го остави да тренира?

Движеха се перфектно по график. Даже оставаха още десетина минути от половиния час, който им беше отреден от надзорницата.
Но започваха и да клюмат. Спортната злоба си каза думата, но е като захарта. Добър ръш, не особено дълъг живот.
Но и това се тренираше, поне според това което беше чела 

- ДОСТАТЪЧНО! - формацията се разпадна още на секундата като викна. Всички почнаха да се вкупчват обратно на групи и да обсъждат играта. Освен Яна... тя още беше в зоната.

Люба се ухили до уши докато я гледаше как лети след почти на милиметри от бързото топче. Като хрътка след заек, дори зениците й се бяха разширили.

- ЙИиеее - никой не обърна внимание на победоносния вик последван от кофти спиране в пръстта с малко претъркулвания, освен русокосото момиче - Добре съм!
- Поработи на приземяването и си топ.
- Да, Генерале!

--------

Обратно в общата отбора ги чакаше изненада. Този път хубава, трябва ха й само няколко минути да я извади от скришното място.
- Баница?
- Как е топла?
- Люба? Кога?
- Преди да станете лентяи такива. - Засмя се на учудването. -  Какво мислехте че ще ви оставя гладни ли?
- Или поне ще ни счупиш повече неща.
- Само ако загубите мача!
- Ъгх.
- Споко няма бе! Но утре пак сме на сутрешна тренировка!
- Ама всеки ден ли?
- Уикендите. През останалото време искам да работим тактики!
- Домашно?
- Да, Кочо и ако не го правиш ще ти го изкарам през носа. Кой от вас е чувал за американски футбол?




край