Вятърът на промяната

@Борис Захариев



- Заповядайте, седнете -  посочи неопределено из кабинета, оставяйки на младия мъж свободата сам да избере къде би се чувствал удобно, би било грубо от негова страна да остави някого да стои прав и фактът, че Борис се придвижваше с помощта на бастунче, нямаше отношение по въпроса. Върна вниманието си към пергамента, докато стажантът се настани, не искаше да го смущава допълнително, следейки с поглед всяко негово движение, затова тактично препрочете писмото за пореден път днес.
 
Притеснението, изписано върху лицето на младежа, не беше изненада за Алкан. Колкото и да му бе неприятно, нямаше друг избор освен да се примири, че макар и неволно, предизвикваше подобна реакция в почти всички нови служители в Министерството, с които се налагаше да се среща. А поради естеството на работата, често му се налагаше да си съдейства с останалите Отдели. Точно такъв бе случаят и сега. Изчака, докато гостът му се настани, преди да свали очилата си за четене и да го дари с окуражаваща усмивка, в безнадежден опит да стопи напрежението. Би изглеждало нелепо, ако човек, владеещ дипломация на неговото ниво, не успее да предразположи дори собствените си стажанти за разговор. Е, да, Борис не бе назначен в неговия отдел, но Магическите раси не обитаваха единствено българските земи, затова се налагаше двата отдела често да си сътрудничат.
- Вероятно се чудите защо сте тук, господин Захариев –  гласът му бе спокоен и топъл, а върху устните му бе замръзнала лека усмивка.
 Тялото му бе приведено над писалището, върху което лежаха ръцете му с преплетени пръсти, цялото му внимание бе съсредоточено върху младежа.  Бе го избрал лично, както всички други, с които работеше. Не позволяваше някой да му натрапва кадри със съмнителни способности и качества. Досието на Борис му се бе сторило изключително интересно, но не по баналните причини – протеже, връзки и т.н. обичайни за Министерството неща – не, в него Алкан бе видял човек, който има нужда от нещо, за което да живее, след като целта на живота му е била отнета. Може би щеше да успее да му даде нова мечта, за която да живее или да го привлече към кауза,  за която да се бори. Тепърва предстоеше да се види, но dum spiro spero. И когато погледнеше към момчето, по някаква необяснима причина старецът виждаше надежда.
- Така е. Не работя във Вашия отдел – констатира стажантът.
- Това е поправимо -  вече бе обмислил ситуацията. Ако нещата се развиеха според очакванията му и двамата се сработеха подобаващо, щеше да му предложи да изиска прехвърлянето му, нямаше да е първият нито последният случай. Но всичко зависеше от прекалено много неизвестни. – Но нека не избързваме, не за това сте тук -  не искаше да смущава още повече младежът, преди да преодолее поне първоначалното си притеснение. – Мога ли да разчитам, че този разговор ще остане конфиденциален? -  тонът му бе станал сериозен, а добронамерената усмивка бе изчезнала безследно.
- Разбира се -  гласът на момчето бе равен, но може би звучеше и заинтригувано.


Старият мечок хвърли отново поглед към купчината пергаменти върху писалището си, които бе препрочитал до пристигането на Захариев. Те бяха кривите парченца от пъзел, който не знаеше все още как да подреди, но предусещаше, че крайната картина изобщо няма да е красива.
- Вероятно сте чул новините за Задругата, фестивала… хаосът? -  едва ли бе останал магьосник, който да не е разбрал какво се е случило, цялото Министерство бе вдигнато на крак. -  Това са последните донесения  по въпроса -  посочи купчината върху писалището – Недоволство сред част от вийлите, раздвижване сред Алианса,  писма от обезпокоени родители, които не могат да се свържат с децата си… - училището бе територия, на която Министерството нямаше власт и право да се намесва -  Неща, които Министерството по една или друга причина пренебрегва,  или дори по-лошо  опитва се да прикрива -  осъзнаваше колко опасен бе този намек и колко скъпо можеше да му струва, ако достигнеше до неправилните уши. – Трябва да знам дали в останалите държави се случва същото или е само на наша територия. И ето за това сте ми нужен Вие. Вероятно се питате защо просто не поискам информацията от ръководителя на Отдела Ви, въпросът е резонен. Ако го направя, това ще се впише в официалните доклади, а колкото и да ми е тъжно да го призная, в Министерството има служители, които се опитват да покрият случващото се, те не бива да знаят, че някой проучва. – дали цялата тази информация нямаше да се окаже прекалено много за човек, който съвсем отскоро бе тук и все още не бе свикнал с всички задкулисни игри на държавното управление? Може би. -  Всичко това вече е обсъдено с Ръководителя на Вашия отдел и  имам неговото съгласие -  той бе сред малкото хора, на които Кадриев все още имаше доверие след скорошните събития. – Но решението дали да приемете задачата е изцяло Ваше, господин Захариев.