Око за око, медальон за конзола

@Тамара Язова  @Ела Благоева

Да кажем, че на Калоян му бяха потънали гемиите би било омаловажаването на хилядолетието. Все още не можеше да повярва какво се беше случило - струваше му се като някакъв трескав кошмар. Дори спомените му вървяха накъсано, сякаш някой беше хванал филмовата лента и я беше нарязал на случаен принцип. Ето горе долу как вървеше историята вътре в главата на къдрокоското:

Калоян е на път най-накрая да победи боса в играта си. От съсредоточение му е избила вена на челото, а напрежението е осезаемо.
Внезапно чифт ръце дърпат конзолата от ръцете му точно когато той се кани да нанесе решаващия удар.  
Калоян мига объркано, вдига поглед и среща неодобрителното лице на вийлата, която току-що е прибрала Нинтендото в дълбините на мантията си.
Започва се размяна на реплики: Защо? Какво? Ах ти...

И преди да се осъзнае, вече беше в Боклучарника, натоварен със задачата да... разчисти малко.

Момчето скърцаше със зъби и беснееше колкото се може по-тихо в бунището. Беше оставен сам, под предлог, че някоя вийла ще дойде да го вземе когато шестте часа от наказанието му привършиха. А дотогава той имаше за задача да пренареди, подреди и отсее всички предмети, от които би могло да има някаква нужда. Нужда да бъдат разбити в нечия руса глава, мислеше си ядно Калоян. Въображението му обрисуваше как Нинтендото вече беше редуцирано до две отделни съставни части, които никога повече нямаше да могат да бъдат съединени една с друга. Е, да, ако някой го беше счупил можеше и да го поправи с магия, но това нямаше да спаси всичките му сейвове и прогреса в игрите. Под ягодите! Припомнил си отново жестоката несправедливост, Калоян издърпа една щръкнала чвореста пръчка от една колона, в опит да... абе да си го изкара на нещо.

Това обаче се оказа жестока грешка.

Загубила опора, кулата от боклуци се полюшна, кафявите очи на Калоян се разшириха, от устата му излезе лек писък и момчето хукна да търси прикритие преди да бъде премазано от някой чин или пък котел от памтивека. Отскочи в последния момент, когато боклуците заваляха в близост до вратата и надигнаха страшна какафония, сякаш бе настъпил Сметогедон.

БАМ! ТРРРШШ! ДРРРЪЪЪЪННН!

Шумотевицата беше толкова оглушителна, че Калоян не чу, нито пък видя как вратата към външния свят се отваря и някой много познат влиза в залата. Двама познати, ако трябва да сме точни.

- Ян? Да не би да търсиш Безценното сред тези вехтории? - дочу той когато трясъкът се уталожи.
- Тамара? - Калоян се обърна и завари две момичета, които го гледаха донякъде предпазливо, донякъде любопитно. - Ела? Какво правите тук?
- Помислихме, че замъкът започва да се срутва, и решихме да проверим дали всичко е наред. - отговори Ела. - А ти какво правиш тук?
- Наказан съм.

И когато отново се сети за Нинтендото, главата му клюмна унило.
 

Това РП пресъздава ключов момент от Главната сюжетна линия (ГСЛ) на форума. Повече информация относно ГСЛ можете да прочетете тук (клик).

- И само защото си наказан, си решил да вдигаш шум чак до Велико Търново?

На Тамара й  беше станало хоби да се заяжда с Калоян. Не че имаше нещо против момчето, просто беше забавно да го дразни.

Тъй като бяха в различни групи, от много време не беше намирала възможност да се види с Ела освен вечер в спалното помещение. Днес беше един от много редките моменти, когато момичетата намираха време за себе си. Бяха предприели разходка из училището, понеже ако просто стояха в общата стая, имаше голяма вероятност някоя вийла да нахълта и да им намери работа. А крачейки уж целеустремено по коридорите, поне изглеждаха заети.

И тогава чуха трясъка. Оглушителен трясък, идващ откъм Боклучарника в края на коридора. Притеснени, двете момичета се бяха втурнали да проверят какво се случва и дали някой не е пострадал. За тяхна изненада, вратата беше заключена - тази врата никога не се заключваше, защото вътре нямаше почти нищо ценно, само боклуци. И определено някой беше изпискал. Така че след едно бързо "Алохомора", двете все пак бяха отволили вратата. И заварили не кого да е, а Ян, седнал сред купчина боклуци с отчаяно изражение на лицето.

Помогнаха му да се изправи. Тамара още я напушваше смях при спомена за вида на съученика им, но го сдържаше в себе си - май не беше момента за (твърде много) подигравки. Ян се отупа от праха и се огледа около себе си, а след огледа и момичетата. Погледа му се спря на медальона на Тамара - тя беше една от "Издигнатите", докато другите двама - "Редови". Не че това й даваше някакви преимущества - по-скоро минусът,  че вийлите много по-често се изтересуваха къде е, с кого е и какво прави, отколкото за другите ученици.

- Колопортус - Ела беше заключила вратата. - Така поне ще разберем, ако някой се опита да влезе, а няма да сме изненадани.

Тамара и Ела седнаха на пода, близо до ошашавения все още Ян. Няколко минути седяха в пълно мълчание, просто бъдейки там, заедно.

- Писна ми да трябва да се крием, за да общуваме! - не издържа накрая Тамара. - Писна ми! Писна ми! ПИСНА МИ!

- Е, ако ни хванат заедно, поне няма ти да си наказаната - Ела беше невероятно кисела от началото на годината. И имаше защо. Вече два пъти на нея й се беше разминавало, докато Ела беше наказвана за провинение, което са извършили заедно. Не беше честно! И това само заради тъпите медальони.

На Тамара й се разминаваше само привидно. Ако я хванеха да върши нещо, което вийлите не одобряваха, нея и цялата й група за упражнения я чакаше кошмарна седмица с още по-изтощителни сесии от обикновено. Но трудно се обясняваше какво точно преживяват учениците в Слънчевия коридор на хора, които никога не бяха изпитвали въздействието на проклетите отвари. Уж сънуваш, но после болката в тялото и чувството за изцеденост си бяха съвсем реални.

- Е, а сега какво? Просто ще стоим тук? Поне можете да помогнете с почистването, знаете ли.

Напоследък сякаш нещо подтикваше Ела да прави какви ли не щуротии само и само, за да нарушава правилата. И не - това не беше Тамара, въпреки че тя все ѝ се връзваш на акъла. Може би беше резултат от новия режим или просто ставаше тийнейджър? Така или иначе и двете възможности не ѝ харесваха. Не искаше да признае пред себе си, че идеите на вийлите ѝ бяха повлияли, но не искаше и да се признае за тийнейджър, защото те бяха скучни и вършеха глупости. Това беше и втората причина за лошото ѝ настроение. Не искаше да е бунтар, но явно свободолюбивата ѝ душа не мислеше така и на Ела ѝ се налагаше всекидневно да се бори с това си чувство за опъване.
  
Да, признаваше си, че е кисела напоследък, но пък Тамара винаги беше заета, а когато се засичаха вечер в спалните помещения, повечето пъти и двете бяха изморени. 
  
- Честно казано мисля, че си късметлия, Ян. - каза Ела, обръщайки се към момчето.
- Късметлия!? Да не си се побъркала!? Що за късмет е да си наказан да чистиш Буклукчарника цели шест часа!? 
- Това е едната гледна точка, но ако спреш да мрънкаш, ще разбереш, че си си спечелил шест часа далече от всякакви вийли, тренировки, уроци и т.н. Шест часа, които е безумно да използваме, за да чистим. 
    
Ако игнорираме малкото гласче в главата на Ела, което ѝ казваше, че ако ги хванат, ще им измислят десет пъти по-гадно наказание, идеята не беше чак толкова лоша.
  
- Хайде! Какво ви се прави? Все трябва да има нещо интересно сред всички тези вехтории.