Спалните на момичетата

Ледения й пашкул се бе задържал едвам едвам доката стигна спалното. И после, както така често й се случваше напоследък, се срина.
Просто се заби в най отдалечения и тъмен ъгъл.
Някой беше казал, че ревът е полезен.
Не й олекваше от това, което й се наложи да направи. Но пък поне мина.
Нямаше да я търси повече.
Пък и след нещата които той каза... може би беше най-добре. Идеята, която беше забил за Люба в главата си, не отговаряше изобщо на нея.
Омагьосан.
Това трябваше да е. Ефекта вийла. Нямаше как да е друго нали?

Чу тупордията навън.

Тъкмо се опитваше да се приведе в по-.... нормален вид, като огромна пухкава топка се заби в главата й. Не беше сигурна дали ръмжи или мърка, но не посмя да я хвърли в другата посока. Чу и гласа на Арина, момичето изглежда се опитваше да укроти я нея, я животнот. Не беше сигурна, изтребителя до ухото й заглушаваше всичко.

- Угххх - носа и устата й се напълниха с козина и половината полепна по лицето й от влажността - Ммсмфс мийф 
- Мистър Ягодка!
- Мппф, пф, пф, пф... - успя да стигне до въздух след леко преборване с рижата напаст - Значи се казваш мистър Ягодка, а Пуяк - заговори му делово, всичко да разсее момента от това което Ари беше напът да завари - Шефкат...
- Мррряя!
- Мда извинявай, слугата ти. - смигна на Арина - Та тя знае ли че споделяш леглото с друга!
- Мъъъъррррр.

Държеше топката рижава козина вдигната пред себе си, докато той активно се опитваше да й изяде носа.

ОХ, тази котка бе!

Първо беше решила, че домашното й е обществен враг номер 1 (КАК смееше Арина да учи, а да не й обръща внимание!? Каква наглост!). След това – косата на вийлата се оказа вкусна закуска, а сега провежда на Люба собствена котешка терапия – нещо средно между мърко-нападение и „моля те изяж ми носа”.

- ГОСПОДИН ЯГОДКА!  - въздъхна, вдигайки ръце във въздуха. Тотално се предаваше. Нямаше смисъл да се бори с ягоди, летящи във въздуха.

Арина изобщо нямаше представа как изобщо бе дръзнала да си помисли, че косматия господин ще стои мирно и кротко на леглото. Не, той такива неща изобщо не можеше. Докато, Ари гледаше предпазливо Люба и се колебаеше какво се прави в подобни ситуцаии, котката й нямаше тези задръжки.

Затова реши да си спести глупавите приказки от рода на: „Искаш ли желирана ягода?” или „Имам лопата в багажа, да ти помогна ли с трупа?”, седна на пода до петокурсничката.
- Повярвай ми...знам за всичките му „забежки” – засмя се звучно и поклати глава. – Нямам нищо против да ти го заема за малко. - всъщност, изобщо нямаше против.

- МЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪр – последните й думи отклониха вниманието на мъркащото нещо, спечелвайки й много недоволен погледн.

- Ох, не, не те подарявам на Люба. Спокойно. – засмя се и го перна по опашката, спечелвайки си нова доза неодобрение. Това бе живота с домашен любимец – никога не знаеш кога ще получиш декорация от нокти или зъби на лицето.

- Та, Люба – вече се запозна с моята нова любов. Засега се казва – господин Ягодка, докато му измисля подходящо име. Приемам предложения, междудругото. – извърна погледа си към другото момиче, опитвайки се да намери подходящите  думи. – Да, знаеш много е добър с прикриването на следите. Та, ако ти  трябва помощ за нещо....
... заличаване на доказателства, изяждане на жертви – сещате се.

- Ще ти помогнем. Само кажи. – това достатъчно добро ли беше в случая? Ох, бе, Арина изобщо не я биваше с успокояването на хора. И сълзи.

1 точка интелигентност.

- Ха! Благодаря... наистина - успя леко да се засмее, но лицето й бе загубена кауза - размазан грим, котешки косми а и може би някой друг сопол - Аз му виках Паун, Ягодка... не му отива много, освен ако не си алергичен към ягоди.
- Мррръф
-  Да, знам сега ще ти дам.

Почна да рови из джобовете си. Щателното ровичкане произведе няколко къса сушено месо, които на свой ред заминаха за част от секундата в стомаха на самодоволния котарак.
Люба определено се опитваше да не говори за ситуацията.
А Арина я гледаше настоятелно, настанила се така, че по-малкото момиче да не може да се измъкне.
Или поне се почувства така.
Вече беше сгазила един човек.. нямаше нужда да продължава с комбо кил. Котаракът се настани в скута й и захърка демонстративно.
Нямаше мърдане.

- Скъсах Илиян.
- Ок, кога ще го копаме.
- Ааа? - примигна и тръгна да си бърше лицето с чаршафа на леглото - Защо ще го копаме?
- Ми ревеш сама като начало, на мен това ми стига.
- Оу, не. Не е заради нещо което той.. Аз... аз бях ужасната, само за да го махна.

Заби обратно поглед в котарака. Рижавия разбойник - похитител на вийли. След мръвката се беше кротнал, но още не изглеждаше да проявява интерес към това да се махне на някъде.
Нямаше мърдане за сега.

- Да бе, точно аз да се появя под носа на бясна вийла! - засмя се най-накрая - За сега не са ме натиряли без причина. Ще е хубаво да не почваме.
- Напоследък нещо почна много...
- Да се натирям сама?
- Мхмм.
- Мррррр - господин Ягодов Паун се включи съще в съня си

Зачуди се какво да й каже. Определено нямаше да е детайлно за ситуацията с Илиян. Но пък... Не знаеше дали някой от останалите беше говорил с нея вече. Задругата. Дали беше реагирала? Надали щеше да издаде нещо, но... 
Погледна я сериозно.
Ако имаше вийла отвън не искаше да рискува подслушване. 
"Силенцио"
Ари дори не се усети, че магията бе пусната. Продължаваше да я гледа.

- Нещо не е наред с цялата работа. - жестикулира обхващайки цялото училище - Нямаме комуникация с външния свят. Спират я. И не може да се напусне през гората.
- Какво?
- Пробвах. - облегна се на стената, беше убедена - Да не говорим през пътя... все едно сме заложници. А и ни следят.

Надигна медальона да подчертае какво има в предвид. Смотаните ранкове, бяха не само това. Само да можеха да разберат и каква е идеята зад задачите на двете групи.

- Има ли общо с часа по Трансфигурация
- Офф, много избихме на глупости там, знам. Нещо такова. Целта беше да разсея, че да успеем да предадем съобщение на Желев. - поне тази част беше успешна. Останалото? Илиян отново твърде много ескалира. Нейното можеше да мине за случайна грешка, но огъня... - Случайно да те влече да се включиш в разследванията?

- За това говори със Ис. Той и Вихрен са по... по-деликатните планове - засмя се и отново получи гневно ръмжене от рижия пух. На свой ред го перна по ушите въпреки паниката в очите на Ар - Аз не мога да лъжа да си спася живота. За т'ва гледам да не знам много много.
- Е чак пък толкова.
- Нямаш си и идея... - е нямаше нужда сама да се набутва в трап, за това побърза да смени темата - Какво ще кажеш за Паун Ягодов?
- Не е ли дълго?
- Достолепен господин като него заслужава две имена!
- Мааааууу.
- Ха, ще си помисля. А за оня... ще копаем ли?

Люба пак се умърлуши. Надали щеше да има нужда, но пък ако направеше нещо глупаво.
То щеше да е много, МНОГО глупаво.
Или наистина щеше да отиде при баща си. По-скоро се надяваше на това, да напусне Мунгав и да не се забърква в повече проблеми.

Ха.
ха.


Никакъв шанс.

- Хей, какво стана? - Ари я върна обратно в настоящето.
- А нищо, нищо. Няма да копаем. Но виж са ако го удари някой случаен блъджър...
- Не съм чула нищо. Не съм видяла нищо!
- Точно така. - засмя се въпреки, че не й беше до смях - Еми, добре дошла в нашата Задруга.
- Уау, Задругата на Ягодите срещу Задругата на Вийлите? Класика.
- Нямаш си и ни идея...

край