The chaos is all so beautiful

Бяха направили добро шоу. Каквото и да казваха след това останалите, беше ясно, че няма как някой от тях да го забрави. Сигурно това щеше да е най-хубавото нещо, което някога бяха виждали през живота си, колкото и странно да беше да се използва думата „хубаво“, точно за всичко случило се.
 
Тъкмо скоро мислеше да си ходи, все пак „her work here is done“ , както казваха в родната ѝ Англия. Или може би само тя си мислеше така. Без дори да разбере откъде като истинска маймуна Арина скочи отгоре ѝ и това я накара да падне на пода. На всичкото отгоре Орлова падна отгоре ѝ.
 
Колко отвратително само!
 
-Какво по дяволите правиш, ненормалнице? Разкарай се от мен – всичко това ѝ даваше точно усещането за PTSD, което имаше от първата нахална проявена агресия от страна на Арина -Знам че не можеш да спреш да мислиш за мен, но си по-ужасна дори и от Ам-гъл от „Властелина на пръстените“ – Боршош едва успя да разкара тази къдрава маймунка, която беше отгоре ѝ.
 
Всъщност охранителят, който беше до тях го направи. Той беше толкова огромен че след хвана и брюнетката. Държеше всяка една от двете в ръцете си и ги задърпа към изхода. Дори си позволи да ги изгони в стил „мръсни ненужни кучета“, каквито разбира се не бяха и им си развика да не стъпват повече в имението. Не, че им беше притрябвало, но поне вече бяха на напълно неутрална територия.
 
Но разбира се нищо не свърши до тук. -Доволна ли си от себе си, дивачке? Заради теб ни изгониха като някакви псета – Николет бутна още един път Арина и продължи: -Не се доближавай до мен, иначе ще съжаляваш, Арина. Явно това от преди малко не ти беше достатъчно или просто ти хареса твърде много. Все пак си напълно ненормална! – естествено това нямаше да доведе до нищо хубаво, но вече беше твърде късно. Беше ясно че Арина нямаше да остави нищо просто така. 

Може би беше странно, но въпреки цялата разруха, ужасния външен вид, разваления рожден ден и всичко останало, някак си Боршош се чувстваше повече от доволна от постъпката си. Не, трябваше разбира се да го прави, но това не я интересуваше. Някак си винаги се привличаше от това да създава драма и проблеми, където и да отиде. Не, беше ли дори чаровно?
 
Кой не иска около себе си ниско откачено девойче с височината на хобитче, което мрази целия свят и иска да разрушава всичко прекрасно наоколо и особено, ако това ще натъжи хората наоколо?!
 
Горкият Филип беше паднал жертва на тези ѝ забавления. Не, беше първият път, в който се занимаваше с него по начини, които да го наранят, но не можеше никой да отрече, че този път беше забавно за всички.
 
-Едно малко уточнение, скъпа, никога не съм те преследвала… – Всъщност беше, но това бяха незначителни подробности – Дойдох, за да поздравя Филип… - и най-големият глупак не би повярвал на това - … и да видя партито. Аз обичам партита, не си ли личи? -  Особено със сегашният ѝ външен вид приличащ на паднала от дърво невестулка, която докато е падала се е държала за прането на някой анимиран герой, който току що е направил така че училищната лаборатория да избухне.
 
Естествено че единственият виновник за всичко беше само и единствено Сандър и Николет много добре го знаеше, но нямаше да се съгласи просто така с нещо казано от Арина.
 
-Колко мило! Но добре че бях аз, за да видят всички колко си отвратителна и как малкото рижаво лисугерче, изобщо не е такава ягодка, за каквото се има. – Маша се засмя и продължи – но наистина заслужаваше много повече, Трябваше да изтръгна всеки косъм от и без това спластената ти коса и да изчистя наоколо с останалото от теб. И без това приличаш на ходеща метла
 

-Колко мило! Сега пък си се разтревожила нещо да не ми се случи. Това е „най-милото нещо“, което някой е правил за мен… днес – Въпреки иронията в последното изречение имаше доза истина, колкото и жалко да беше това всъщност. Но пък и когато си „най-милият човек на света“ като Николет, нямаше как да очакваш нещо различно. И все пак може би имаше нужда точно от това, поне за малко.

-Знаех си, че въпреки потресаващият ни външен вид и на двете….особено твоя, защото си като разпарчетосано от гарги грозно плашило…. пак продължаваш да си обсебена от мен. Арина, вземи се в ръце и си пий хапчетата – Иронията беше не само в гласът на Боршош, ами и заради това че самата тя обсъждаше психичното здраве на останалите, като самата тя не беше особено наред.

-Дори и да умра и да стана дух, пак ще го преследвам. Никога не би се отървал толкова лесно от мен. Такива маловажни неща като смъртта, не биха ме спрели да правя, това което искам – Тази ѝ обсесия или както тя я наричаше хоби, вече започваха да придобиват доста притеснителни размери. Ако беше просто обикновено мъггълско девойче и родителите ѝ бяха наоколо със сигурност щяха да вземат мерки и да почнат да я водят на психиатри, да я карат да си пие хапчетата редовно и може би дори щяха да я затворят в някоя лудница поне временно, докато нещата не се променят. Но нищо от това не беше възможно в нейната ситуация.

Разбира се за жалост на Сандър и на всички останали, но никога в животът нямаше пълно щастие

Само няколко секунди по-късно покрай тях профуча черен джип, който едва не ги премаза. -Арина, доволна ли си? За малко сега пък щяха да ни убият заради теб! Просто се разкарай от пътя ми преди да си ми направила още нещо. Искам да се прибера на спокойствие и да забравя, че съм виждала рижавата ти физиономия.

-Аз съм твърде перфектна, за да имам каквито и да е проблеми, Арина, но хората като теб няма как да разберат това, защото никога не са, но и няма, и да изпитат подобно чувство. – Дали всяка една нейна дума беше твърде прекалена? Разбира се, че да. Дали вярваше във всяка една от тях? Абсолютно!

Това беше всъщност дори най-лошата комбинация, която можеше да съществува – обсесия, мания за величие, нарцисизъм, пост травматичен стрес, OCD и сигурно поне още няколко подобни заболявания, които все още не знаеше, че има. Всичко това беше предпоставка не само за хаос, но и за доста неособено добри последствия.

Но само времето щеше да покаже какви точно щяха да бъдат те.

Сега, колкото по-рано се отървеше от присъствието на Орлова, толкова по-добре. Стигаха ѝ нейните ягодови глупости не само за днес, но и за века. Как изобщо някой можеше да бъде толкова досаден? Ако имаше състезание за най-досаден ученик в Мунгав претендентите щяха да са десетки, но Орлова съвсем спокойно щеше да попадне в топ тройката. Всъщност може би имаше няколко, чийто имена Николет все забравяше, които можеха да ѝ отнемат „медала“, но след днес щеше да е наистина достоен претендент за титлата.

Когато червенокоската най-после успя да си хване такси и да се разкара, нещо малко в сърцето на брюнетката потрепна. Най-после беше отървала от тази ягодова лисица. -Неудоволствието беше взаимно – измрънка под носа си след Орлова.

Най-после малко спокойствие!

Макар че с тази визия, изобщо не изглеждаше като спокоен човек, но поне Арина нямаше да ѝ се пречка по пътя на обратно.