Once upon a childhood

•преди 10 години.


@Исмаил Колимечков




“Come away, O human child!
To the waters and the wild
With a faery, hand in hand,
For the world's more full of weeping than you can understand.”
― William Butler Yeats
 
- Рен, нали знаеш какво се очаква от теб? -  попита настоятелно майка му, докато му оправяше вратовръзката, с резки отработени движения, недоволна, че за пореден път не се бе справил сам.
­- Да не досаждам, да не преча, да не вдигам шум и да чупя нищо -  изрецитира механично заучения си отговор. Караха го да го повтаря всеки път, все едно е някакво бебе. Та той беше вече на цели седем години!
- Добре, нека не караме домакините да ни чакат -  мразеше този израз, все едно някого го беше грижа дали точно те ще отидат, просто едно от десетките семейства, които се събираха по тези приеми.
Пое си дълбоко дъх, прехапа устни и заби поглед в земята. Да гледа обувките на хората беше по-интересно, отколкото да го боли врата от старание да вижда очите им. Те и без друго не задържаха погледа си дълго върху него, но дори това му бе достатъчно, за да долови снизхождението им и дори тогава знаеше, че това не е нещо, което иска да вижда в очите на магьосниците, когато  го гледат.  
Знаеше наизуст всичките им реплики, предвиждаше какво ще кажат още преди да отворят уста, всеки път бе едно и също.
- Яяяя, това ли е малкият Вихрен? -  насочено предимно към майка му, рядко към баща му, комплиментите се правеха с идеята да омаят нея, той бе твърде неподатлив на ласкателства от този тип – Толкова много си пораснал! -  съпроводено с фалшива усмивка и искрено снизхождение като към едно глупавичко и нищо неразбиращо дете. Разбира се и разрошване на косата, за къде сме без това! Дори се опита да го използва като оправдание пред майка си, за да не си губи времето да се сресва, но започна поредното мърморене за имиджа на семейството.
 
Увери се, че никой не го видя, когато отмъкна салфетките от една от масите и се скри под нея, закривайки „входа” с висящия край на покривката. Моливът му се движеше пъргаво по неравната и мека хартия, рисуваше всеки един от хората, които  го бяха погледнали отвисоко тази вечер – един с по-голям корем, отколкото беше, друг със стърчащ нос, трети с огромна глава. Единствената реална рисунка без преувеличение беше на едно омазано до ушите с шоколад момче, което изглеждаше доволно, може би защото никой не му се караше. Ако Вихрен си позволеше да се омаже така, майка му щеше да получи припадък, а баща му да се отрече от него вовеки. Но ето, че на другите бе позволено… а той не разбираше защо! Момчето изглеждаше на неговите години.
- Какво правиш тук? -  изцапаното с шоколад лице се появи изпод ръба на покривката.
- Не досаждам, не преча, не вдигам шум и не чупя нищо -  издекламира като по учебник без да вдига поглед поредната си рисунка. Внезапно осъзна, че досега никой никога не бе нахлувал в скривалището му. – А ти защо си тук?

Момчето беше с неподправено рошава коса и изглеждаше абсолютно невъзмутимо, когато приседна до Вихрен, с нацапаната от шоколад ръка, и след това продължи да яде шоколада лакомо. Явно идеята, че пода беше мръсен и после не трябва да се слагат мръсни неща в устата беше под нивото му. 
 - Стана ми скучно. - отвърна с усмивка момчето и погледна в ръцете на Вихрен. - Ама ти рисуваш! Ех, че хубаво. Ти си художник!

Каза го с такова страхопочитание, че малкия Вихрен зачерви бузките.
 - Не съм!
 - Си, си! Ще ме научиш ли? 

Момченцето съвсем спокойно започна да "чисти" ръцете си в черните малки панталонки, който носеше. Чак сега Вихрен можеше да разгледа облеклото. Имаше цветни тиранти на жълти и кафеви райета и малка, съвсем малка, папийонка в същите цветове. Бялата му риза. Добре, началната идея на бялата риза беше прекрасна, но явно рошавото момченце не беше от особено чистоплътните, защото ръкавите вече бяха оцветени в шоколадово кафяво, ягодово червено и златист мед. След избърсването момчето си подаде ръката към новия си другар и придоби сериозна физиономия.


 - Аз се казвам Исмаил. Искаш ли да си играем заедно? 

@Исмаил Колимечков 



Ъ-оооу! Проблем под масата!
- Да си играем ли? -  погледна го едновременно изненадано, ужасено, неразбиращо и възторжено, въобще всички съществуващи емоции се бореха за реда си да се покажат върху лицето вихреново.  Никога преди не му бяха задавали този въпрос и сега не знаеше как да откликне, нямаше кой да му подскаже какъв е верният отговор, защото под масата беше само новото момче, което Вихрен не спираше да разглежда с интерес. Бе свикнал да е все в компания на възрастни, да срещне свой връстник бе нещо ново за него. 
- Да, да си играем -  гледаше го с очакване  рошльото и шоколадово петно на бузата му се изтегли встрани, за да даде път на сияйната му усмивка. Вокил, който бе обграден предимно от сериозни и намусени хора, го гледаше невярващо, сякаш е някакво невиждано създание, което току-що се е материализирало от… и сам не знаеше от къде, вероятно там, където живееха несъществуващите неща.
Премигване. Повтаряне. Не, момчето  не изчезна, все още си стоеше тук, значи нямаше вероятност да е заспал от досада и да го сънува.
- Да си играем – повтори отново  думата Вихрен, сякаш се опитваше да долови вкуса ѝ, завъртя я в съзнанието си, опита се да я свърже с нещо познато, но безуспешно. Беше приятно да я изрича.
- Ей, не си каза името -  напомни му Исмаил, докато поглъщаше още малко шоколад.
- О, извинявай. Аз съм Вихрен -  сякаш погълнат от новия въпрос бе забравил всичко останало. – Ще ме научиш ли? -  погледна едновременно любопитно, плахо и обнадеждено новият си познат.
-  На какво? -  шоколадовото момче разглеждаше различните рисунки, които рижавият бе разхвърлял по пода.  – Това аз ли съм?
- Да, ти си -  явно не бе чак толкова зле в рисуването, щом се разпозна сам. -  Ще ме научиш ли да си играем?
- Ти… не си ли играеш? – отрицателно поклащане на глава. - С никого? -  още едно отрицателно поклащане на глава. -  Никога? -  след  потретване на същият жест Исмаил беше този, който изглеждаше смаян. -  А какво правиш?
- Стоя тихо и не преча на никого -  повдигна рамене Вихрен, сякаш бе най-елементарното нещо на света.


за мен си: точка магия

- Но това е скучно!!! - отвърна рошавото момче и се надихна на крака. - Не ми харесва да ми е скучно! Ела! 

Като по команда Вихрен се изправи, но явно не достатъчно бързо, защото Исмаил го хвана за ръката. Вихрен усети лепкавия шоколад, който беше останал по ръката на рошавото момче. 

 - Аз ще те науча на всичко, което знам! - заяви Исмаил високо и се ухили. - Обещавам! А сега! - търпението на малкия явно беше в две граници: скучно ми е и много ми е скучно. - Може да играем на толкова неща, можем да играем на гоненица, на въже, на стражари и апаши.
 - Стражари и апаши?
 - Да, но ни трябват още приятели. А тук няма повече. - Исмаил беше успял да повече Вихрен изпод масата и сега крачеше между възрастните хора. Странно, но когато се обръщаха към тях, всички се усмихваха по-спокойно. Или поне не им правеше такова впечатление. 
 
След още пет крачки. Исмаил се спря и Вихрен се удари в гърба му.
 - Сетих се! Ще намерим сладоледа! Мама каза, че ще го изкарат за десерт, но аз го искам сега! 
 - Но възрастните ще ни се карат....
 - Възрастните винаги се карат! Това им е работата. Имам план! 

Вихрен май беше по-тих от нормалното, защото Исмаил се обърна към него и го погледна с интерес.
 - Ще проникнем в кухнята и ще открием десерта!
 - Но на нас не ни е разрешено да влизаме там...
 - Няма да ни видят, защото.... - Исмаил посочи една от подвижните масички, с бяла покривка, с която се внасяше храната. - Ние ще се скрием там! Хайде! 

@Исмаил Колимечков





Криенето под масата се бе превърнало в навик за него и вероятно щеше да се справи без особени затруднения със задачата да остане незабелязан.  Обаче  проникването на забранени места бе деяние от съвсем различна величина, нещо доскоро немислимо и дори невъобразимо за невръстния магьосник.  Докато следваше по петите новия си познат за първи път в иначе идеално подредения си живот си изпита подобно вълнение, чувството бе толкова ново и непознато, че отначало малко го изплаши, но след като се увери, че не му причинява болка, просто го прие и продължи да ситни по стъпките на Исмаил – детето, което на ухаеше на всичко сладко едновременно.  Бе почти убеден, че ще успее да го подуши, ако затвори очи.


- Хайде! – наложи се да му подвиква другото момче, защото не бе свикнал да тича и да се провира през тълпа, та не успяваше да се движи с неговото темпо.
Освен това Вихрен плахо се озърташе през рамо, да не би майка му да види какво прави и да вземе да припадне насред приема. За баща си не се тревожеше, той отдавна вероятно се бе отдал на разговори за пари и власт в някой усамотен ъгъл с партньорите си.
- Идвам! -  стараеше се да не изостава прекалено много, не можеше да повярва, че първото приключение в живота му бе започнало преди миг, че някой бе дошъл да го изведе изпод масата, за да му покаже един съвсем нов свят. - Ами ако ни видят? -  любопитството му се разгаряше от абсолютната липса на страх към авторитета на възрастните, което в очите на Рижия бе нечувана до момента смелост.
- Дори да ни видят, няма да разберат какво правим -  довери с поверителен тон Исмаил. -  Възрастните никога нищо не разбират.


 Подобно  разкритие на вселенската мъдрост Вихрен не бе очаквал да получи насред такова събитие. Огледа се притеснено да не би някой да ги  е чул, но всички изглеждаха заети със себе си. Внезапно една лепкава ръка го улови за китката и го придърпа под бялата покривка, докато келнерът  сервираше храна на една от масите. Двете момчета се спогледаха доволни от успешното начало на начинанието си. Младият художник не си спомняше някога преди да се е усмихвал толкова широко, имаше усещането, че цялото му лице е станало само усмивка. Тази новост му харесваше.
 
Внезапно усетиха как превозът им се задвижи, после спря, пак се задвижи, пак спря.  Внезапно атмосферата се промени, можеше да го почувства с кожата си, разговорите бяха по-непринудени и на малко по-висок глас.
- Как ще разберем къде е сладоледът? -  с широко ококорени очи Вихрен разглеждаше тази нова вселена, която Исмаил току-що му бе разкрил.

 - Той обикновенно стой на студено. Чакай! - малкия Колимечков беше хванал ръката на Вихрен и по нищо не личеше, че щеше да я пусне скоро. Палавата усмивка не падаше от лицето му, а скоро Вихрен забеляза накъде гледа малкото рошава момченце. Под бялата престилка си личаха сенките на келнери, а може би и други хора около тях. Тук шумувете далеч не бяха разговори, а тракане, удари, стържене и режене. Скоро щеше да има официална вечеря все пак. 

 - Сега. - каза тихо Исмаил преди да придърпа здравата малкия Вокил и да ги измести зад един шкаф. Поглеждаше през ъгъла премерено и готов за нови приключения. - Сега. - каза го отново тихо и минаха в срещоположния шкаф. И двамата достатъчно ниски, за да се прикриват от по-високите метални маси за готвачите. 

 - Като Индиана Джоунс сме! - заяви щастливо Колимечков грейнал с поредната усмивка.
 - Като кой?
 - Индиана Джоунс! Сещаш се! Гонеше го огромна каменна топка и той трябваше да ѝ избяга. - Вихрен не изглеждаше като човек, който искаше да разбере защо човек е бил гонен ог огромна, каменна топка, нито, че иска да е я подобна ситуация, но закима притеснено на Колимечков. Исмаил пък веднага взе това за сигурно "да" и продължи без да спре. - Ами като трябваше да ядат маймунски мозък! Беше гадно! Иу!

Вихрен и затова закима, може би, за да се измъкне от ситуация, или може би, защото гледаше Исмаил като полезно изкопаемо. Затова пък Колимечков, твърде малък, за да разбира или разчита емоции задърпа другото момченце към складовата част. Съвсем скоро изникнаха големи и високи прозрачни съоръжения, както знаем магьосниците нямаха ток и това не бяха хладилници, но бяха най-близкото нещо до хладилници, което имаха. 

 - Джакпот! - ухили се още повече Исмаил. - Сега само трябва да измислим как да приберем няколко. - само, че няколко звучеше като всички. А приберем беше опасно близо до откраднем.

@Исмаил Колимечков



- Джак кой? -  ококори се неразбиращо Вихрен. Вече почти беше започнал да свиква новият му познат да използва непонятни за него думи и изрази, чудеше се от кой свят се бе появил,  на какъв ли език говори и дали би могъл да научи и него, за да успява да го разбира по-добре, пък и да си имат таен език за пакости звучеше наистина вълнуващо. – Къде ще ги приберем? -  не спираше с безкрайните си въпроси рижавото момче, което за първи път в живота си бе в кухнята и изгаряше  от любопитство да разбере за какво служат всички причудливи неща, но Исмаил май не обичаше да обяснява, защото само го дърпаше насам-натам без да му даде нито един отговор. – И кой е Джак? -  продължи да упорства в борбата си срещу неразбирането малкият Вокил.
- Дръж! -  нареди безкомпромисно рошльото, който сякаш не чуваше въпросите на другото дете или изобщо не намираше да нужно да отговаря на тях.
Вихрен хвана здраво, доколкото можеше да се държи здраво нещо толкова студено и тежащо поне на половина колкото него. Никога в живота си детето не бе виждало толкова много сладолед, дори не си бе представяло, че съществуват толкова огромни количества от лакомството, а сега Колимечков му бе разкрил този Рай. В главата си детето вече си представяше за колко дълго време ще му стигне сладоледът, колко много ще изяде и колко щастлив ще се чувства след това.
- Няма как да вземем всичкия -  отбеляза тъжно, оглеждайки съоръженията, в които действаше охлаждащата магия.
- Не  е нужно да вземем всички, само достатъчно за нас -  обясни Исмаил, докато самият той вземаше друга канта, пълна с лакомството.
Сега оставаше само да си намерят скришно място, на което да се насладят на плячката си, да я изнасят по обратния път към пълната с хора зала не му се струваше добра идея, обаче да останат в тези студени помещения и да настинат му изглеждаше като още по-лоша. Може би…
­- Какво правите тук?
 Опа. Двете момчета се спогледаха смутено, това не беше част от плана им. Вихрен силно се надяваше Исмаил да знае какво се прави и в такива случаи или поне да избълва поредния си  поток от напълно неразбираемия за рижавия, а вероятно и за новопоявилия се човек думички.

Бяха изкарани набързо от кухните, завлечени по възможно най-милия начин. Децата на високопоставени особи,не трябваше да бъдат удряни или наплясквани от общи работници, независимо колко ликсозни общи работници бяха. Скоро Исмаил и Вихрен бяха завлечени обратно на повърхността или както му се казваше на етажа с купона и двамата пакостници лъснаха пред гостите, омазани от горе до долу с шоколадовия слафолед, кокто Колимечков беше подхвърлял така лежерно към новия си приятел.

Беше въпрос на време родителите да дотичат и да приберат децата си. Първи бяха Вокил, който изгледаха отгоре до долу сина си. Исмаил дори не можеше да разбере какво се случва, когато майката на Вихрен го обхвана за китката и придърпа, а момчето, най-новия му приятел изглеждаше така уплашен. А имаше така слънчева усмивка и можеше да рисува! Нямаше да го наранят, нали? Не! Защо! Та не бяха направили нищо... А може би, ако направеше по-голяма пакост, нямаше да се карат толкова на Вихрен! 

 - Чакай само да се приберем вкъщи.... - зашепваше тъкмо бащата на Вокил към единствения си син, когато от едната маса заваляха чинии, чаши, подноси, и се трошаха на пода, заедно с гъстите супи, саламурено сирене, тънките луканки и сачове. А на края на цялата дандания - Исмаил, държащ покривката на масата. И гледаше право към Вихрен.

 - ИСМАИЛЕ! - една стройна жена изкочи от тълпата и преди момчето да успее да се обърне към нея, тя нанесе звучен шамар на лицето на наследника си. Точно там, на място, пред всички. Сините очи не напъл иха със сълзи, погледна към Вихрен, но майка му вече го придърпваше в тълпата.

КРАЙ