Всички писма до Люба

*Темата с писмата от всички приятели на Люба до Люба - времето е след моренцето*

Една вечер на прозореца на Люба се появи огромната сянка на Немезида и малкия колет (добре де огромен), тупна на леглото на момичето в дома на Илияна. Отваряйки пакета вътре можеше да се намери едно копие на Властелина на пръстените и едно кратко писмо.










Сега разбирате ли защо пакетА беше голям? Властелинът на пръстените не беше книга, която можеше да се нарече малка, а Исмаил я наричаше и Библията на книгите. Можеше да я прочетеш, да си подпреш вратата с нея, несериозно!, да удариш някой, бичбожии, или дори да я използваше за стъпало към по-висок рафт, анатема! Въобще мултифункционална! И всевишна!

 
 
 
 
 

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

- Люба, мила. Остави ножицата. - детето й беше в срив, а тя не знаеше какво да прави, как да й помогне - Дай на мен да я оформя поне.
- Нула номер ми звучи по добре.
- Хмм не се съмнявам, че ще ти седи добре, но не мислиш ли че ще привлече повече очи.


Погледът на момичето най накрая се откъсна от огледалото и я погледна. Хуморът изглежда помогна леко... поне да я изкара от транса, в който се беше вкарала.  Обикновено до болка подредена, сега Люба беше в пълна паника - погледът й се стрелкаше сякаш обмисляше хиляди вариации. И до колкото я познаваше една от друга по-лоши.

- Имам идея.
- Каква.. -изстреляно бе скоростно, като удавник за сламка.
- Нека го превърнем в стил!
- А?
- Стой да си взема гримовете.


Никога не си беше представяла дори, че ще й се наложи да показва гримиране на дивото момиче. Но ето че се стигна до това. Дори само с малко очна линия и наситено червило ефекта беше впечатляващ.

- За косата имаме няколко опции. Може да те боядисаме в нещо цветно, но ще трябва да го поддържаш.
- Не...
- Добре, без боядисване. А какво ще кажеш за това?
- Спрей?
- Ползва се за прикриване на израснали корени. Когато цветът на косата ти е друг. Пак е боя, но можеш с нея да имитираш че всъщност си изрусена.
- Хмм.
- Пада след известно време сама, но е по лесна за поддръжка от боя.
- Има ли моето.... старото ми русо?

- Защо си пишете писма? - попита Юлияна, която блажено се бе излегнала на леглото си и наблюдаваше сбърченото чело на сестра си, която бе заела поза на мислител.
- Така правят магьосниците. 
- А защо не си вземат телефони. Супер удобно е.
- Нямам идея, за някои неща са големи сноби. Виж дрехите им са сравнително близки до нашите, ама стане ли въпрос за технология си размахват пръчката. 
- Странна работа.
- Наистина.
- На кого ще пишеш?
- На Люба.
- Уууу, да ѝ пратиш поздрави.
- Да бе. Все едно сте приятелки.
- Беше мила.
Рея извъртя очи.
- Да, мила е. И също толкова мило изчезна.
Юлияна загледа объркано сестра си, която сбърчи физиономията си още повече. 
След почивката в Гърция, Люба бе изчезнала по-бърза и от пръдня. Беше се изпарила. Не си вдигаше телефона. Не комуникираше с Рея, което я натъжаваше. Не отговаряше и на СМС-и. А за Месинджър дори не можеше да става и въпрос. За това гъркинята се бе принудила да пише. Една от причините, поради които магьосниците използваха писма и сови беше именно, че съобщението ще пристигне. Задължително. Нямаше липса на връзка, покритие, Интернет. Не съществуваха подобни пречки пред совата и нейната цел.


"Надявам се това писмо да те открие.
Не сме се чували от векове и вече започвам да се притеснявам.
Добре ли си?"

Сърдита ли си ми?

"Когато видиш писмото, може да позвъниш. На линия съм. Няма много за правене в Петрич."

Самотна съм.

"Какво става с Илиян? Пишеш ли си с останалите?"

Замени ли ме?


Облегна се на стола си и допря тъпият край на химикала към челото си. Не знаеше какво да ѝ напише, докато не бе сигурна, че с Люба всичко е наред. Беше съмнително така да не си вдига телефона. Не се, чуваха всеки ден, ама поне в седмицата веднъж било то и за по минута - две. 
Чухалчето изкряка притеснено, докато Рея връзваше писмото, сякаш усещаше тъгата ѝ.

- Намери я, моля те.

Първичен страх я гонеше по петите.
Страх вече беше хванал сърцето й.

Но не беше страх за нея самата.

Камъните прорязваха краката й, лицето й беше надрано от шубраците през, които минаваше. Пижамата й също беше станала на парцал. Но отново беше избягала. Напоследък само това правеше. Наяве. На сън. Уж с Илияна бяха направили прогрес. Наистина ли й беше леля? Не знаеше от какво бяга.
От кого бяга?
Прегръдката на гората, която допреди й бе действала толкова успокояващо и заземяващо - сега не можеше да я скрие. Нараняваше я. Но Люба вярваше, че си го е заслужила. Гората знае най-добре! Тя няма подбуди, за това дали й трябваш или не.
Щом дори гората го правеше.
Гората не правеше нищо просто ей така.

И все пак. Онова в сънищата й... в огледалото. Виждаше го и наяве и насън. Всеки път като се погледнеше. Като видеше отражението си. Тя беше чудовището и гората го знаеше. 
Чудовището, което я поглъща и контролира. Не можеше да се движи освен напред, да направи нищо, дори дишането не беше нейно. Пламъците на пожара проблясваха в периферното й зрение.

Твърдоглаво дете.

Черна глава. Черни пера. Черен клюн. Черни очи. И глас толкова студен.. в това ли щеше да се превърне? В черно грабливо чудовище.
Ненаситно.

Ако ставаше само с чиста твърдоглавост.

Безполезно момиче.

Може би така беше по-добре - просто да потъне в гората. Да бъде погълната тя самата... преди да се превърне в онова и тя да погълне всички. Гората знаеше. Люба знаеше.

Щеше да е по добре да я няма.