Още малко шампанско, моля

@Вихрен Вокил

Това беше. Да усещаш потта, която се стича по гръбначния ти стълб, докато носиш костюм на едно от най-изисканите събития обвързани с магическото общество. Отвратително. Исмаил, който така и така не беше на ти с държавната или съсловната част от обществото трябва да стой и да си бърка в носа, докато родителите му го бяха вързали тенекия, докато обсъждат някакви сделки. Не че Исмаил не можеше да остане и да случа - препоръчително - но предпочиташе да умре от скука сам, отколкото да слуша за поредната сделка. Още беше впечатлен колко отраки идваше на майка му да завъртява толлкова хора на пръстите си, а да не може да накара единствения си голям син да слуша. За съжаление, Исмаил беше взел от нея идеалната външност и не-идеалните маниери на семейстов Колимечкови. Въпреки, че не взимаха награда за постижения тази година, бяха част от магическото общество, а и ордьорвите бяха прекрасни.

О, дали това не беше най-прекрасния ден в живота му? Без да се церемони, момчето издърпа една табла, оставена отстрани, напълни я с някакви глупости от масата и се насочи към висока рижава фигура застанала в пълно вцепенение.
 - Ордьовър, сър? - произнесе Исмаил, влизайки в роля.
 - Не, благодаря. - отвърна приятеля му без да се церемони. 
 - Сигурен ли сте, сър? Репичките са убийствени, а целината може да ви застопори в тоалетната. 

Вихрен Вокил, който не изглеждаше като човек, който имаше особено желание да се върне в реалността. (Изглежда като човек, който си рисуваше в главата.) Примигна няколко пъти и обърна погледа си към Исмаил и чак тогава май мозъка му най-накрая се върна в настоящето.
 - Искрене... какво правиш тук?
 - На какво ти прилича? Работя. О, заповядайте. - усмихна се на преминаваща двойка, която си взеха от ордьоврите. 
 - Работиш??? 
 - Да, Вихрене, някой от нас не са богаташи и трябва да се препитават по някакъв начин. - усмихна се Исмаил обратно.

@Исмаил Колимечков



- Нали осъзнаваш, че има хора, които наистина  се препитават по този начин? -  наложителното му присъствие на подобни събития винаги му разваляше настроението и не успя да влезе в приповдигнатия тон на приятеля си.  Светът нямаше да свърши, ако точно той пропуснеше да се появи, но семейното положение изискваше присъствието на представител на семейството, а той бе най-лесно разпознаваем. Момента, в който видя как помръква лицето на Исмаил, се почувства все едно е счупил рядък и скъп предмет. – Извинявай, просто имам нужда да се махна от тук -  опита се да разхлаби проклетата вратовръзка,  преди да осъзнае, че задушаването всъщност идва от обстановката,  а не от аксесоара. Изисканите костюми от три части тежаха, не заради платовете, от които бяха изработени, а заради очакванията, които създаваха към хората, облечени в тях.
- Това лесно може да се уреди -  ухили се Колимечков, безгрижен както винаги. Вихрен искрено се възхищаваше на тази способност на брюнета, винаги да вижда забавната част, да обръща всичко на шега, да приема живота приветливо. За момент отново изпита вина за острия си коментар преди малко.
­- Какво чакаме тогава? -  художникът глътна на екс чашата с шампанско и се запровира през тълпата.
Хубавото на събитията в Магическото общество бе, че винаги ги правеха на едни и същи места, места, които момчетата бяха проучили старателно още преди да се научат да си връзват правилно връзките на обувките.  Домашните духчета не бяха изненадани, когато двамата младежи нахлуха в кухнята, но бяха готови да им дадат каквото пожелаят, за да ги изкарат от там. Така се озоваха в градината, далеч от цялата суета на света. В тъмнината само белите им ризи се различаваха под лунната светлина.
- Наздраве! – две бутилки вино(за които трябваше да благодарят на духчетата) се удариха една в друга.
-  Нека животът ни да е все така хубав! – обяви високо Исмаил.
- Говори за себе си!
- Завиждай ми!  -  дори в тъмнината знаеше, че брюнетът се усмихва.
-  Ще пропусна -  изсмя се рижия и отпи голяма глътка от бутилката си, вратовръзката лежеше на земята до него, заедно със сакото му, докато той се бе подпрял на лакти и гледаше звездите. -  Между другото, какво се случи с Рея?
- Какво да се е случило? Сгодихме се!
- Така ли?
- Какво ти става, нали беше там?
- Да, бях. Просто… -  започна леко колебливо, не беше сигурен дали трябва да споделя това с приятеля си, но пък що за скапан приятел щеше да бъде, ако премълчеше?
- Какво? -   напрежение ли беше това, което долавяше в тона на Исмаил?
- В последното си писмо беше категорична, че няма гадже.

@Вихрен Вокил

 - O. - тихо отвърна Исмаил и отпи от бутилката си. Тук беше прохладно. Приятно прохладно, слънцето спадаше и планината осигуряваше необходимата надморска височина, за да се усети разликата в температурата. Исмаил винаги беше харесвал планините, равните полета около селото му бяха просто скучни. Освен кошерите, разбира се. Пълни с живот.


 - Хей. Добре ли си?
 - Аз ли? О, да, просто трябва да ѝ припомня за нашето обещание. 
 - Аз ... не мисля, че тя говореше сериозно, когато ти каза онова...
 - Мислиш си, че ме е преметнала ли? Че ме е излъгала.
 - Ами.. не мисля, че...
 - Майтапя те, Вихрене, виждам, че още не можеш да схванеш. 


Червенокосият се загледа в Исмаил и поклати глава. 
 - Понякога просто не мога да разбера... толкова си ... не знам. 
 - Няма дума, която да ме опише? 
 - Предполагам.
 - Хей, не четкам за комплименти. Разбирам. Идвам ти нагоре.
 - Не исках да прозвучи така.
 - Няма проблем, осъзнавам го. - Исмаил отпи отново. - Както осъзнавам, че Рея не каза "да" на предложението ми, защото знаеше, че се шегувам. А и тя не ме иска. Но след като е писала на теб.
 - Напомних ѝ, че има гадже и че трябва да си говори с него. - сега Вихрен отпи. 
 - Аха, ти си ѝ напомнил. Значи Вихрене, имам лоши новини за теб. Приятелю, каквото ти е в сърцето е и на устните ти. Не си мисли, че не съм го забелязал. И обикновенно го казваш като се чувстваш притиснат. 
 - Какво искаш да кажеш, Исмаиле.
 - Да не би да си си харесал момичето, Вихрене? И сам да не го осъзнаваш?
 
 + 1 т. късмет, моля (Админ: отчетено).

@Исмаил Колимечков


Едно от най-абсурдните неща, които някога е чувал от приятеля си, а предвид факта, че става дума за Исмаил, трябва да сме наясно, че е чувал рекордно голям брой абсурдни неща. Рея Папандреус е най-дразнещият и непоносим човек, за когото изобщо можеше да се сети, не, определено не я харесваше, а Исмаил явно вече беше пиян.
- Не. - категоричен е, когато поклаща глава в отрицание. - Не е това, Ис. 
- Сигурен ли си? 
- Да. Ти си този, за когото се тревожа, Ис - винаги е било така, откакто се познават постоянно се притесняваше за нещата, в които се забърква приятелят му и все планираше и обмисляше как да го измъква след това. За щастие никога не му се наложи да прибягва до въпросните планове.
- Защото не ме разбираш ли?
- Защото мисля, че не винаги успяваш да прецениш последствията от действията си - бутилката вино му помага да преглътне този факт. - Но сега наистина се тревожа, Ис. Защо си причиняваш всичко това? А и на Рея също? Можеш да си го спестиш. Можеш да имаш реална връзка с някого…
- И все пак  си загрижен и за Рея? - коментарът предизвика драматично въртене на очи от страна на Рен и усмивка на лицето на Исмаил. 
- Само това ли чу? -  тонът на рижия бе започнал да става раздразнителен.
- Не -  лицето на тъмнокосия  придобива сериозно изражение. – Нека те попитам нещо. Защо напомни на Рея, че съм ѝ гадже?
- Защото така беше редно, Ис, защото сме приятели.  Защото не подозирах  за малките ти игрички. Защото вярвах, че ти правя услуга… да продължавам ли? – съдържанието на бутилката му вече е малко под половината. Всичко, което е казал дотук е вярно,  но тогава защо още нещо продължава да човърка съзнанието му?
- Колкото и да изреждаш, Вихрене, няма да изречеш на глас истинската причина, нали? -  дори в мрака може ясно да си представи лицето на приятеля си, докато изговаря  думите.
- И каква е тя? -  иронията се е пропила в гласа му, издавайки отбранителната позиция, която е заел дори тук, сега. Дори срещу един от малцината си приятели.
- Използваш ме като бент, като преграда, която поставяш пред себе си, точно както го правиш с рисуването през цялото останало време!
Не го очакваше, не и това. Поставяш ограда, когато те е страх, че нещо би могло да достигне до теб. Вихрен не се страхуваше, просто не искаше никого около себе си.  Пък и Рея не би искала да достигне  до него,  за какво му е тогава ограда? Но ако нищо в тези отношения не го притесняваше, нямаше да намеси Исмаил, нали? Мразеше, че е толкова прозрачен за  приятеля си, това го караше да се чувства уязвим.
 
Изпи на един дъх остатъка от бутилката си, преди да отвърне остро на Колимечков.
­- Точно както използваш маската си на палячо и не позволяваш на никого да погледне отвъд не ли, Ис?
 
In Vino Veritas


точка магия, моля.
благодаря. (Админ: отчетено).

@Вихрен Вокил


 - Уау, точно това ли реши да използваш. Поздравления, оцели и победи. 



 - Не, не исках да прозвучи така, Ис, аз...
 - О, сега ще се извиниш и всичко ще е наред, нали, Вихрене? Типично. Толкова типично. - отпи от бутилката и този път въобще не погледна приятеля си. Имаше няколко смешни неща в тази ситуация. Например факта, че поне му показваше, че момиче го харесва, а Вихрен беше решил да си го изсипе на Исмаил. Всички си го сипваха на Исмаил. Сигурно, ако не беше наследил дебелата кожа на Колимечкови щеше да има право да се държи като засегнат, като Вихрен, но баща му отдавна му беше казал, че мъжете нямаха право на такова държание. А Вихрен му беше влязал с бутонките.

 - Горкият Вихрен, харесва си момиче и не знае какво да прави.... и горкия клоун Исмаил, него никой не го харесва, не и наистина. Нали? Жените не харесват клоуна на компанията, те харесват мелодраматични богаташчета с артистична душа. Сигурно е приятно да има някой, от който да се чувстваш по-голям, нали? Все пак, ти си и по-умния от двама ни, човекът, който дори като каже нещо, няма как да е по-тъпо от Исмаил, човекът, който каквото и да направи, няма да е толкова тъпо, колкото Исмаил. Сигурно е приятно някой да ти обира пишкира през цялото време, някой, който да те кара да не се чувстваш толкова малък. 
 - Така ли... така ли го мислиш... - Вихрен беше толкова тих. 
 - Сам каза, че съм клоун. Царският шут винаги е казвал истината на Краля си, а аз съм твоя шут, Вихрене. Ако не ти харесва, винаги можеш да ме обезглавиш.  

@Исмаил Колимечков


Не искаше да му бъде Крал, искаше да му бъде приятел.

- Никога не съм те виждал  като шут, Ис! Абсолютно никога! Ти си единствения, който приема себе си по този начин и проектираш това върху всички наоколо, като непрекъснато се опитваш сам да се поставяш в тази роля  – ин вино веритас, а?  Не очакваше да чуе подобни неща от Исмаил, думите на момчето се забиха много, много дълбоко в душата му предизвиквайки почти физическа болка. А както отлично знаем, наранените изпитват нужда на свой ред да нараняват, сякаш чуждата болка можеше да излекува или поне облекчи тяхната собствена. – Не съм казвал, че си клоун, а че се правиш на такъв, за да  не допускаш никого до себе си.
Преглътна напиращите сълзи, заедно с последните остатъци от вино в бутилката и си наложи да се успокои, да подбере внимателно следващите си думи. Въпреки алкохола в кръвта си, ясно осъзнаваше, че този разговор поставя приятелството между двамата на карта и ако допусне дори минимална грешка, може да изгуби Исмаил завинаги, а имаше прекалено малко приятели, за да си позволи да се лишава от такива.

Тъмнокосият мълчеше, затова Вихрен продължи:
­- Никога не съм се мислел за по-добър от теб в каквото и да било, Ис! Никога не съм бил по-добър! Дори напротив, винаги съм ти се възхищавал, още откакто бяхме деца – за първи път си позволяваше да признае това пред някого, достатъчно трудно му беше да го признае дори пред себе си. -  Винаги съм искал да бъда като теб.  -  да може да очарова от раз, винаги да знае какво да каже, как да разведри обстановката, да разчупи леда, да спечели приятел. Винаги да има сила да се усмихва на всичко…
- Да, бе… -  почти просъска в мрака.
- Да! Никога не си ме карал да се чувствам „по-голям”, точно обратното, около теб винаги съм се чувствал незначителен и невидим, никой не ми обръщаше внимание, когато ти беше там. И мен ме устройваше, да живея в сянката ти, да ти пазя гърба, да те покривам… -  абсолютната противоположност и все пак се чувстваше напълно на мястото си до този човек. -  Хората не просто те харесват, Исмаиле, те те обичат, но ти предпочиташ да си затваряш очите за това  и да ги отблъскваш, както правиш в момента с мен  - и за първи път усети как страхът да не изгуби Колимечков от живота си го изпълва с ужас, никога не се бе чувствал толкова безсилен да промени нещо, защото едва ли имаше начин да промени начина, по който го вижда тъмнокосият, а той дори не бе подозирал за това. – Да, Исмаиле, ти използваш тази маска като щит, точно както аз използвам рисуването си, колкото и да ни е трудно и на двамата да си го признаем. Но аз осъзнавам какво правиш, разбирам причините ти да го правиш и съм избрал да ти бъда приятел и да те обичам не въпреки, а заради това.  Можеш ли да кажеш същото за себе си?



Караконджулите да го вземат!

- Тоест държанието ми. Думите ми, в момента те отблъскват? Истинското ми аз те отблъсква? - Исмаил най-накрая се беше обърнал към Вихрен и го наблюдаваше. Изглеждаше привидно спокоен,но беше точно това - привидно спокойствие. Огънят в душата на момчето можеше да стопи стомана.

 - Някъде там си мислиш, че ползвам... каквото си решил, че ползвам, за да си правя стена между себе си и другите. Но вие, както и ти, имате нужда от тази стена. Нима току що, не си призна, че ти харесва да си в сянката ѝ, че дори ти е приятно? А аз... кога съм използвал твоето рисуване така?

Огненият заряд отпреди това беше дал път на едно съвсем друго тълкование в главата на Исмаил. Тази
клоунска маска. Тази стена явно беше нахранила голяма част от групата им. Стената беше удобна не само за сянка. На нея можеше да се подпреш. Можеше да се накрещиш без страх, че ще ти отговори. Можеше да я удариш без да отвърне. Стената понякога беше необходима.

Но дали и този път?

 - Просто те питах дали не ти е време да си признаеш, че харесваш момиче. - Каза тихо Исмаил и се изправи. Вихрен, който изглеждаше така смазан, колкото и Исмаил се чувстваше, тръгна да се изправя с него.

 - Не. Каза достатъчно. Трябва да помисля. - поряза го бързо и смело. Добре, че Вихрен остана седнал долу, защото не мислеше, че щеше да има сила да се отдалечи, ако приятеля му се беше опитал да го спре.

Край РП