Малка къщичка в Петрич

@Люба Бюлбулева

09.07

След като от сутринта се беше вдигала гирлутия до небето, сега цялата къща бе утихнала едва ли не прескърбно. Не, баба Дона не беше починала, но майката и бащата на Рея се гледаха така в очите, че наистина някой би се зачудил дали няма някой покойник.
Всеки обаче мълчеше по своему си.
Сърцето на Рея прескачаше шумно, но тя самата гък не казваше, за да не вземе да обърка нещо и в крайна сметка именно заради голямата ѝ остана да не я пуснат.
Лелята на Люба, а самата Люба обаятелно чаха, просто да чуят "да". Двете имаха една уверена красота, която май се опитваше да направи бащата на Рея кривоглед, но за момента това беше последния проблем на тъмнокосата госпожица.
Бащата мълчеше, защото тайно пращаше мозъчни сигнали на съпругата си да се съгласи да се отърват от поне едното.
Майката мълчеше, защото не смяташе за редно да остави дъщеря си в ръцете на тотално непозната твърде красива жена за седмица, а може и повече на море.
- Телефони работят ли на това място?
- Да. Всякаква техника, макар совите да са по-надеждни. Рея ще ви пише всеки ден.
- Всеки ден. - бързо започна да кима гъркинята след косия поглед на майка си.
- Не съм много сигурна, че можем да си позволим за повече от няколко дни.
- Не се притеснявайте за нищо, наистина. Просто се съгласете двете с Люба да си прекарат лятото заедно и за останалото аз ще се погрижа.
Рея можеше да се закълне, че това бе едно от най-съблазнителните клепвания, които някога бе виждала. Миглите на Илияна паднаха и се вдигнаха бавно, а очите ѝ блестяха.
- Рея, искаш ли да покажеш къщата на Люба?
- Да! - едва не извика и сграбчи приятелката си за ръката и едва ли не я довлачи до вратата, доскоро другата не се усети какво се случва въобще.

Не беше чак толкова зле колкото Рея го описваше през учебната година. Майка й беше мила, макар и нащрек, баща й.... ми доста типичен женен мъж. Останалите не успя да ги види. 
За сега.
 Гостуването им изглежда не беше много предварително уговорено. Като стигнаха вече беше настъпила тишина над дома. Или по-принцип си беше така? ИЛИ беше изтърсила новината пет минути преди с леля й да пристигнат. Рея уж все й казваше че е хаос, шумотевица... врясъци. Сега беше доста по... различно.
Може би просто преувеличаваше.
Както обикновено.
Домашните сладки, които донесоха, стояха недокоснати още на масата. Кафето изстиваше. Родителите се споглеждаха многозначително. Доста досадна и скучна ситуация, за това като излезе предложението и Рея я грабна за ръката се остави се да бъде отнесена.

- Това звучеше доста добре! - опита се да успокои приятелката си, поне за да се отпусне орловата хватка от ръката й - При наще беше с викане... от тяхна страна разбира се. Не знам как Илияна как се въздържа да не му тегли една майна.
- Шът да не урочасаш.
- Няма, ма.
- Сигурна ли си?
- Всичко ще е наред, да!
- Ама...
- Шът, няма ама..


Продължиха така докато Рея я дърпаше с някаква случайна посока. Люба не беше сигурна другото момиче дали изобщо има цел в предвид или просто се движат из къщата да си намират работа. Поне разходката беше приятна. Тук таме й се стори че метна любопитни малки главици да ги преследват и да се кикотят.
Сигурно бяха сестрите.
Дали щеше да я запознае и с бабата?

- Абе не искаш ли да ходим да си стягаш багажа?

- Ела да ми видиш доматите! - Рея ентусиазирано задърпа Люба с още допълнителна сила. Напрежението се беше инжектирало на големи дози в главата на тъмнокосата и тя самата не знаеше какво да прави с този неориентиран прилив на енергия освен да влачи другото момиче като парцалена кукла. Не можеше да стои на едно място, за това дърпаше приятелката си напред назад.
- Не ти ще доматите. - в очите на гъркинята за момент се прочете тъга и Люба бързо се поправи: - Страхотни са! Големи, червени сочни, абе стига с тия зарзавати, отивай да си оправяш багажа!
- Защо да го правя? То нищо не е сигурно още, може и да кажат Не.
- Няма да кажат Не. Пусни ми ръката вече да ти се не види и чудото. - русокосата изтръгна със сила крайника си и енергично разтърка почервенялата си предмишница.
- Много съм напрегната просто. Мама гледаше лошо и мисля, че няма да го бъде.
- Ще го бъде ти казвам. Сега просто се договарят. Аре, марш да си стягаш куфара, аз ще ти нагледам копъра, че леко пожълтял ми се струва.
- Златна си. - Рея лепна една целувка по чуждата буза и с такива скорост се изстреля, че ако беше 100 пъти по-дребна и имаше крила, спокойно щеше да мине за снич.

Застана в стая си, отвори с ряз гардероба, изкара куфара и загледа объркано.

Какво се взимаше за почивка?
Бански.
Метна един чифт в куфара.
Обувки. Погледна си краката и имаше си.
Джапанки.
Изкара една торба изпод леглото и ги метна в куфара.
Къси панталони - черни. Имаше на краката си.
Хайде още едни. Абсолютно същите, защото като харесаше нещо взимаше поне по още една бройка. Не си заслужаваше да експериментира, щом вече си бе намерила нещо, което върши работа.
Три черни тениски. Метна ги в куфара, но след това умислено ги загледа. Черното привличаше твърде много слънцето. Някъде имаше една бяла, на която пишеше: Stay away. I bite. Ама я нямаше в гардероба. Нямаше я под леглото.
- Малкият трол!
Отвори с трясък и изкрещя през прозореца:
- ТРОЛ СКАПАН, ВЪРНИ МИ ТЕНИСКАТА!
Някъде от градината се чу отговор:
- НЯМАМ ТВОЯ ТЕНИСКА!
- ЗНАМ, ЧЕ СИ МИ Я ВЗЕЛА!!!
- РЕЯ СПРИ ДА КРЕЩИШ! - чу се гласа на майка ѝ от долния етаж.
- ДА МИ ВЪРНЕ ТЕНИСКАТА!
Тресна прозореца, набута всичко останало в куфара и мислено си отбеляза да пита лелята на Люба за магия, която прави дрехите от черни - бели.

- Какво стана? - застана на Ф под касата на вратата и загледа възрастните. Продаваше увереност, беше си стегнала даже и багажа, но пулсът никога не ѝ бил толкова висок, а стомахът така здраво вързан на фльонга.

+1 късмет (Админ: отчетено).

В момента, в който децата излезнаха от стаята, кръстосания разпит от страна на Мила - майката започна. Напълно разбираемо разбира се, единия родител вече беше спечелен - бащата очевидно му беше писнало от избухливите жени около него.
Трябваше малко да се поработи по другия. 

Къде ще е?

Кога ще е?

Как може да си го позволи?

Все лични, но в случия наложителни въпроси. И Илияна би ги редила такива, че и по-настоятелни ако беше от другата страна. За това и бе напълно откровена.

- Дали ще съм сама с едно дете или две, не е голяма разлика. Цената реално не се увеличава значително, а и така спестявам на Люба да скучае с мен като си има връстничка компания. Казах й тя да си избере, с кой да ходи, да го поканим и каза че ще е Рея. - така или иначе вече бяха наели апартамент, колко души щеше да има в него си беше тяхна работа. Майкат на Рея продължаваше да я гледа като ястреб - Занимавам се с изкуство и смея да твърдя че имам стабилна клиентела и в нормалния свят и в магическия - за това и можем да си позволим такава разходка.
- Все пак е момиченцето ми - леко омекване?
- Напълно Ви разбирам. Ако се притеснявате може и вас да вземем?
- О нене не. Ако го оставя сам с другите две и бабата: ще се прибера да заваря подпален дом, липсващ мъж и бясна баба. Мерси.
- Ааа... така е - Адонис се засмя заедно с жена си.

Макар и да бяха с "интересна" динамика, все пак бяха достатъчно на една вълна. А щом и минаха на по-шеговит тон, нещата се уталожиха. От там нататък минаха на по-приятни разговори. Размениха телефони - Илияна им даде и нейния и на Люба в случай че има технически проблеми.

Мила извърна внимателно глава по посока на дъщеря си, въздъхна, погледна Адонис за момент и върна очите си на малкото ф.
- Искам да си много внимателна, послушна и без глупости. Да ми звъниш всеки ден, да ядеш плодове и зеленчуци и се надявам да си прекараш добре. Лелята на Люба е прекрасна и не искам да ѝ скъсваш нервите. Ясно ли е?

Рея се оцъкли насреща им. Ръцете ѝ безпомощно се пуснаха край тялото и сърцето ѝ заби още по-бързо. Вадичка пот се спусна по гръбнака ѝ. Не можеше да повярва на чутото. Дори не смееше да си пофантазира вечер, че ще е далеч от този зоопарк.

- Да не би да си окей?
- Да.
- Да бе.
- Отивай да си стягаш багажа.
- Предполагам, че вече го е сторила, щом крещеше за тениската си. - заключи Илияна, докато мило наблюдаваше момичето, което все още не можеше да повярва, че ще си прекара част от лятото някъде с най-добрата си приятелка.

-Да. - тихо промълви Рея и гласчето ѝ потрепери
- Ако още малко се помаеш, ще си сменим решението. - пошегува се Адонис.

-ЛЮБААААААААА. ТРЪГВАМЕ!!! НАШИТЕ МЕ ПУСКАТ. - изкрещя Рея на възрастните в стаята им потрепнаха по различен начин клепачите от силния шум.

Момичето за един дъх протича разстоянието догоре и след това на още един с топуркане по стълбите свали куфара си.
- Готова съм. С какво ще тръгваме?
- С летекод, разбира се. Пътувала ли си някога?
- Не. Само съм чувала за тях.
- Какво е летекод? - попита объркано майката.
- Магически предмет, който в определено време те транспортира до определено място.
Илияна изкара един джобен часовник.
- Имаме точно 3 минути.

- Оставям ви гълъба ми, Стрибо, по-лесно се работи с него отколкото совите и е по-бърз. Така ще може да се свържете ако има проблем с телефоните. - децата толкова се въудошевиха, че за малко да забрави че им оставяше още един метод за комуникация. Не искаше и да стане нещо и после да забранят на момичетата да се виждат извън училище - Пощенски гълъб е - достатъчно е само да го повикате, той ще се навърта около дома Ви.

Толкова успя да обясни докато Люба вече я теглеше за ръката към колата. 

- О, не е нужно да е сова?
- Хайде лельооо!
- Взе ли си багажа, Рея? - момичето й закима още по енергично със светнали очи.
- Всичко ли си пакетира? Четка за зъби? - Мила също се включи в шумотевицата
- Да. мамооо.

В сравнение с тишината в която бяха пристигнали, хаоса който ги изпрати бе доста оживен. Дори някъде навътре от къщата се чу по-стар глас, който почна да вряка по сестрите на Рея. Определено беше време за потегляне.
Малкото синьо бийтълче ги чакаше спряно на улицата пред къщата. Люба помогна на Рея с багажа - добре че беше включила и бездънен багажник, и се настаниха заедно отзад.

- Потегляме щом сложите коланите!
- Ама това е кола, не летекод?
- Са ще видиш, чакай малко.

Колата потегли. Илияна щракна няколко копчета на таблото и това което Мила и Адонис видяха последно беше как малкия син автомобил изчезна в лятната мараня.

+1т. издръжливост (Админ: отчетено).

В момента, в който Илияна превключи последната ръчка колата леко ускори. И после още. И още. Не отлепи гуми от паважа, но усещането за гравитация в някакъв момент изчезна. Люба усети как в коляното й се забиват пръсти като орлови нокти.

- Ох, ма! Не, не гледай през прозореца -навън света се беше размазал, сякаш виждаха едновременно всички гледки които бяха по пътя. Колата беше като в безтегловност. Просто перфектна комбинация за слаби стомаси и първо пътуване - Не гледай казах, ще ти се завие свят.
- Късно, уууф.
- Дръж! Имам торба! - Люба зарови в джобовете на седалките.
- Стигнахме момичета. Добре ли си Рея?
- Не!

В момента, в който Рея чу думите на леля й бутна предната седалка и изхвърча навън. Отиде обяда... за щастие не в колата. Люба още си държеше хартиеното торбе когато се измъкна от задната седалка и отиде да помага на приятелката си.
След стабилно прочистване на стомаха, гъркинята се изправи.
Двете момичета бяха добра картинка - едната кисела си бършеше лицето в тениска подадена й от другата, която сияеше от щастие.

- Добре дошла в Скиатос! - изчурулика русото момиче - Малко сладко островче част от Спорадите, намиращо се на Егейско море!
- Никога повече няма да пътувам с теб...
- Мхм, ма ще ти се наложи поне на връщане.
- Уфффф.
- Хайде да хващаме багажа. Ей там, в оная къща ни е апартамента. По някаква причина цялата е празна за седмицата.


+1т. ловкост моля (Админ: отчетено).
край